Хари Бингам
Наследството на Градли (64)

7

Дейвид Балард разучаваше цифрите пред себе си. Бе твърде впечатлен, но не си го призна. Вместо това каза:

— Виждам, че печалбите ви пак са понамалели. С какво си обяснявате спада в поръчките на мебели за дома?

Майк и Ейлийн Аспъртън го погледнаха стреснато. Майк и Ейлийн бяха съответно генерален директор и президент на Аспъртън Холдингс. Женени от двайсет и пет години, те си приличаха като две капки вода. И двамата бяха дребни и закръглени. Майк Аспъртън пушеше вечната си пура, а Ейлийн както винаги пъдеше дима с неизменната си кърпичка в ръка. С тези си навици, както и с извънредно успешния си бизнес бяха известни в целия Ланкастър. През последните две и половина десетилетия фирмата им процъфтяваше. Балард им се възхищаваше и на драго сърце им помагаше със заеми и съвети. Ето защо забележките му прозвучаха толкова необичайно.

— Спад ли? Имаме увеличение на продажбите с трийсет и пет процента — каза Майк. — А чистата ни печалба е намаляла само с процент и половина. Честно казано, доволни сме. Ако понамалим ръста на продукцията, чистата печалба ще се увеличи. А за мебелите за дома — както знаеш, предпочетохме да хвърлим усилията си в офисното и промишленото обзавеждане, където сме най-силни.

Балард не изглеждаше убеден.

— Хм. Е, да, ако гледаме крайния резултат, добре се справяте. Въпросът е как се е получил този резултат. Ако поръчките продължат да нарастват, а печалбата да намалява, скоро ще имате паричен дефицит.

Ейлийн Аспъртън беше по-сприхавата от двамата, а сега търпението й започваше да се изчерпва.

— Дейвид, много добре знаеш, че никога не сме имали проблем с плащанията в брой. Счетоводната ни система е най-добрата възможна, а сега тъкмо уточняваме и конкретизираме прогнозната печалба.

Пурата на мъжа й се поклащаше в такт, сякаш за да засили ефекта от казаното.

— Искаш да кажеш, тия изчисления тук? Доколкото виждам, те са само условни.

— При нас нищо не е само условно. — Ейлийн се опитваше да се сдържа. — Ние ще ги спазим, а сега ги прецизираме още повече.

Балард се намръщи. Аспъртънови го бяха помолили за заем от пет милиона, за да удвоят производствения капацитет на завода си — амбициозно начинание, което сам Балард им бе подсказал навремето. Целта бе след разширението да се превърнат в един от най-големите производители на мебели в страната. Банкерът бе сигурен, че ще успеят. По принцип той можеше да одобри заема, без да се замисля, ала днес си бе наумил нещо друго.

— Кога ще са готови окончателните изчисления?

— Това са окончателните, Дейвид. Разбира се, в хода на работата подлежат на доуточняване според конкретните обстоятелства. Актуализираме ги непрекъснато, това е част от стила ни на действие.

— Може би е по-добре да изчакаме, докато получим резултатите за второто полугодие? Така след шест месеца ще знаем дали сте познали за печалбата, или трябва да пипаме по-предпазливо. Между нас казано, не че имам нещо против, но такъв заем подлежи на одобрение от Комисията за кредитиране…

— Какво ти става бе, човек? — извика Майк Аспъртън. — Отде да знам, че през януари няма да кажеш да чакаме още шест месеца! — Пурата му бързо намаляваше, жена му махаше истерично с кърпичката. Балард огледа жертвите си и се престори, че внимателно изучава цифрите.

— Виждам, че постъпленията от бояджийския цех са почти нула. Ама какво става тук?

— Много просто, навремето го давахме под наем, за да си покрием инвестициите. Престанахме обаче, защото парите не са много, а и не желаем да хрантутим конкуренцията.

— Да, ама така не ми помагате много. Кредитната комисия ще си каже, че сте станали прекалено самонадеяни. Пък и тъкмо сега моментът за заем не е много подходящ. Само преди седмица ми позвъниха от една конкурентна фирма, хората са отчаяни, на ръба на фалита са, а ми дължат пари. А ако един от длъжниците ми фалира и ме завлече, с какви очи ще искам от комисията да одобри нов заем, и то от пет милиона?! Та те ще ми се изсмеят в лицето! Най-добре е да изчакаме.

— Аз пък нямам намерение да чакам, докато твоята комисия се начуди. В края на краищата има и други банки. — Пурата на Майк Аспъртън бе застинала неподвижно във въздуха, върхът й сочеше право в лицето на Балард. Жена му не си вееше с кърпичката, дори бе спряла да кашля.

Балард вдигна ръце, сякаш се отказваше.

— Може би си прав. Не е моя работа да ти давам такива съвети, не искам да те загубя като клиент, но виждам, че бързаш, а за мен моментът не е подходящ. Само дето… всъщност нищо, ти най-добре си знаеш.

Ейлийн Аспъртън не беше от тия, дето оставят недоизказани реплики.

— Какво искаш да кажеш?

Балард се поколеба.

— Вижте, сега наистина има безброй банки. Само че много малко от тях се занимават точно с тоя вид заеми, а и хората, които знаят как да ги сключат, не са кой знае колко. Всички се познаваме помежду си. Ако поискате пет милиона заем от кварталната банка, бъдете сигурни, че веднага ще ми позвънят да питат дали не сте молили най-напред мен и защо съм ви отказал. И ако им кажа истината, бъдете сигурни, че най-любезно ще ви отпратят.

— Ама ти умееш да пазиш тайна, нали, Дейвид? — Ейлийн Аспъртън бързо смени тона.

— Не мога да излъжа колега банкер, Ейлийн. Само това не. Банките по тия места си помагат една на друга, затова работата върви. Ако някоя фирма дължи пари на две банки едновременно, ние се събираме и се съветваме какво да правим. Обикновено намираме начин да измъкнем фирмата. Това не би било възможно, ако всеки от нас се съмняваше, че другият ще ликвидира длъжника и ще избяга с парите. Нали ме разбирате?

— Ти заплашваш ли ме? — прогърмя Майк Аспъртън въпреки протестите на жена си. — Да не искаш да кажеш, че ако не те чакам шест месеца, ти ще се погрижиш никоя банка в Йоркшър да не ми отпусне парите?

— В никакъв случай не те заплашвам, Майк. Ако не ти се чака, свободен си да се обърнеш към когото искаш. Няма да ти преча. Но ако ми се обади някой колега, ще му кажа истината.

Майк Аспъртън седеше неподвижно, вперил очи в Балард. Пурата му бе угаснала, той ядно я хвърли и запали нова. Дозата никотин явно донякъде го успокои, но Ейлийн отново се разкашля и размаха кърпичката си.

— Коя е закъсалата фирма? — запита тя, явно за да смени темата.

Балард се засмя.

— Това не мога да ви кажа, нали разбирате?

— Значи е „Гисингс“!

Балард се престори, че отрича, после вдигна рамене.

— Откъде знаете?

— От години тия типове седят и чакат да падне таванът. Четох във „Фърничър Тудей“, че фирмата уж си била стъпила на краката — вятър и мъгла. Известно време ни молиха да ползват нашия бояджийски цех, аз им отказах, те побесняха и после изчезнаха. Значи така, свършено е вече с тях?

— Точно така. Бояджийницата им ги погуби. Провалиха им се доставки и край.

Ейлийн Аспъртън се наведе напред, подушила победата.

— Повикали ли са вече съдия-изпълнител?

— Още не. Просто ми се обадиха от любезност, колкото да ме предупредят.

Майк Аспъртън проследи мислите на жена си и се включи въодушевен в разговора:

— Ами ако им дадем да ползват нашия бояджийски цех? Само за известно време, докато комисията одобри заема? После ще им издърпаме стола отдолу. Комисията ще се разсърди, но какво от това? Вече ще е късно. А, какво ще кажеш? Тъкмо с приходите от цеха ще възстановим размера на чистата печалба до нивото от миналата година. Как ти се струва?

Аспъртън беше хитър бизнесмен. Балард не би искал да му се случи съперник на покер.

— Не мога да кажа, че лесно се работи с вас двамата, но по принцип съм съгласен. Има още нещо.

— Какво?

— Разбирам, че нямате търпение „Гисингс“ да се сринат окончателно, но те ми дължат пари. Дайте им да ползват цеха шест месеца. Това няма да ги спаси, но ще удължи живота им. Ако успея да си върна поне част от лихвите, пак ще съм доволен.

Двамата сякаш се усъмниха в нещо. Ейлийн Аспъртън, по-подозрителната от двамата, запита:

— А откъде можем да сме сигурни, че за шест месеца те няма да се изправят на крака? Целта ни не е да помагаме на конкуренцията. В края на краищата имат нов директор — синът на Бърнард Градли. Чуваме, че ставали големи промени.

— Така е, но и той е само обикновен човек, а не магьосник. Съкратил е персонал, намалил е заплатите. Работниците му се надяват до няколко месеца фирмата да се закрепи. Но кой може да каже колко ще трае търпението им? И какво ще стане, като се изчерпи накрая? — Балард забеляза, че слушателите му не изглеждат убедени, и изигра последния си коз: — Искате ли да ви кажа колко ми дължат?

Майк Аспъртън се ухили.

— Казвай колко! Не, чакай да позная! Те винаги са били дребна риба и дори ако си одобрил заема, когато бяха в апогея си, едва ли са получили повече от двеста хиляди. Ако още ти дължат толкова, значи умират прави. Толкоз, около.

— Повече.

— Повече? Двеста и петдесет тогава. Триста?

— Петстотин.

Лицето на Майк Аспъртън стана мораво. Той прихна:

— Петстотин хиляди! Половин милион! Божичко, света Богородице! — Той се заливаше от смях. Ейлийн също се усмихна, после се закиска от сърце. И двамата почервеняха като цвекло. — Дал си им толкова пари? Сега ще чакаш от умрял писмо. Ха-ха-ха! Господи, Дейвид, аз те мислех за по-умен. Нищо чудно, че комисията ти има зъб. Ха-ха, половин милион! Само да кажа на Директорския съвет…

— Майк, това е поверителна информация, така че внимавай!

— Да, да. Разбира се! Ти нямай грижа.

Двамата продължаваха да се кискат щастливо. Разбира се, даденото обещание не струваше пет пари. Още на следващото съвещание целият клан Аспъртън щеше да научи за бедата, надвиснала над „Гисингс“.

— Готово! Давам им бояджийския цех под наем за шест месеца. Ако щат, за цяла година. Но при едно условие. Искам парите предварително. Ха-ха-ха. — Аспъртън отново се запревива от смях, този път на собствената си находчивост.

Постепенно кикотът утихна. Появи се нова пура, а Ейлийн Аспъртън се приготви за поредната доза кашлица и махане с кърпичката. Майк Аспъртън насочи пурата си към лицето на банкера.

— Това ми е лекарството. Като се закашлям, паля пура и ми минава. Извинявай, ако димът ти пречи.

Подробностите бяха уточнени бързо. Майк Аспъртън щеше да се обади в „Гисингс“ и да направи оферта за отдаване под наем на бояджийския цех за срок от една година. Наемът щеше да се плаща предварително в началото на всеки месец. Дейвид щеше да изчака потвърждение от страните, че сделката е сключена, след което в срок от две седмици щеше да направи предложение до Комисията по промишлено кредитиране. Ако всичко вървеше по план, Аспъртън щеше да получи заема си до три седмици.

На връщане телефонът в колата на Балард звънна точно по време на едно шеметно задминаване на двоен завой без видимост. Беше Джордж.

— Не знам как успя да го направиш, Дейвид, ти си истински магьосник! Благодаря ти. Сега дръж волана с две ръце. Ако стигнеш жив, ще те черпя едно питие.