Хари Бингам
Наследството на Градли (21)

7

Джордж нае адвокат, за да състави договора за покупко-продажба, по силата на който „Гисингс“ щеше официално да стане негова собственост. Дал му бе стриктни инструкции да не оставя никакви вратички, след което изпрати на Том Гисинг два екземпляра за подпис. Бе готов на известни отстъпки, в случай че оня не подпише веднага, но единият екземпляр се върна с обратна поща, подписан с трепереща ръка: „Томас Гисинг, собственик и управител, 1963–1998 г.“. Поправки нямаше.

Единайсет седмици след като бе изслушал завещанието на баща си, Джордж стана притежател на фирма с годишен оборот от 1,5 милиона лири стерлинги. Ако не се смята заемът от банката, основните фондове се изчисляваха на около 350 000 лири. Засега разходите на Джордж по встъпването му във владение възлизаха на една лира, плюс неколкостотин за хонорари на адвокати. Не беше толкова зле.

Само че той не мислеше така. Беше понеделник. До петък „Фирма за модерни мебели Гисингс Лимитед“ трябваше да изплати на банката дълг от над половин милион лири. Вал Бартлет, доскоро секретарка на стария Гисинг, а сега негова, бе открила около петнайсет лири в касичката за дребни разходи. От неработещата машина за кафе изтръскаха още около пет лири на монети. Колата на Джордж струваше около двайсет хиляди на втора ръка. Това бе всичко.

Джордж поиска среща с Дейвид Балард, управителя на банката.

По едно съвпадение Балард беше банкер и на стария Градли още от времето, когато основаваше фирмата си за строителни машини; дълги години бяха работили в сътрудничество. Бизнесът и на двамата се бе развил. Балард бе назначен да отговаря за фирмените заеми на малки и средни предприятия. В цял Йоркшър и северозападните графства, докато империята на Градли се бе разраснала из цялата страна. Макар пътищата им в един момент да се бяха разделили, двамата мъже бяха запазили коректни отношения помежду си. Ако Джордж имаше нужда от влиятелна подкрепа, тъкмо Балард бе човекът, който му трябваше.

Уютният кабинет на банкера гледаше към стария пазарен площад на Ричмънд, заможен търговски град в Северен Йоркшър. Балард многократно бе отклонявал различни повишения, тъй като за нищо на света не искаше да напусне Йоркшър. Клиентите го обичаха, а началниците избягваха да му се месят. Той посрещна Джордж с кафе и бисквити.

— Е, как си, Джордж? Отдавна не сме се виждали. Моите съболезнования за баща ти. Сигурно ти е много мъчно. Как го понесе бедната Хелън?

Докато говореше, Балард дъвчеше бисквита. Беше пълен, с посивяла коса и мустаци. Тънките му устни на корав банкер странно контрастираха с блясъка в очите му, издаващ великодушие и чувство за хумор. По мустаците си имаше трохи. Джордж вдигна рамене. Според Джоузи майка им никак не била добре, за малко да последва баща им в отвъдното. А сега… но Балард нямаше нужда да знае всичко. Джордж набързо скалъпи една украсена версия:

— Мама добре се справя, в интерес на истината. Както знаеш, те със стария хич не се погаждаха в последно време. Доволна е, че парите най-после ще влязат в семейството, след като толкова време са били под ключ.

Завещанието беше поверително, но Балард прекрасно знаеше колко пари бе оставил починалия и ако Джордж можеше да го убеди, че скоро ще наследи милиони, може би щеше да получи отсрочка.

— Тъй, тъй. Няма по-добро лекарство против мъката от няколко милиона, а и оня дърт пръч не беше за понасяне… Както знаеш, говоря като негов близък приятел. Ама ти не си дошъл да разговаряме за това. Горд собственик на работилницата на стария Гисинг, а? Кой би се досетил! Е, и по-странни неща се случват. С какво мога да бъда полезен?

— Ами, както знаеш, аз ти дължа половин милион, повече или по-малко.

— По-скоро повече. Петстотин четирийсет и осем хиляди седемстотин осемдесет и две лири. До края на работния ден този петък.

— Съгласен, само че не може ли да получа отсрочка? Два-три месеца, да кажем?

— Отсрочка? При всичките тия пари от баща ти?

Очите на Балард блестяха добродушно, но изражението на лицето му си остана твърдо.

— Засега изпълнителите на завещанието бавят процедурата — каза Джордж; това си беше самата истина. — Предстои да се оценява имотът, да се плаща данък наследство и всичко останало. Докато не получа своя пай, съм беден като църковна мишка. Моля само за отсрочка, докато рекапитализирам бизнеса, докато един вид си стъпя на краката.

— Имаш ли писмо от адвокатите на баща си? Бих могъл да ти дам отсрочка, но ми трябва документ.

Джордж се запъна. Разбира се, че можеше да вземе писмо — само че в него едва ли щеше да пише онова, което му бе нужно.

— Ъъъ… мисля, че мога да уредя нещо. Само не знам дали ще успея до петък. Изпълнителите на завещанието са много, а процедурата е толкова сложна…

Балард провери някакви цифри на бюрото си.

— Лихвата по падежа в петък е шест хиляди. Ако събереш толкова пари, плюс още около трийсет като аванс за следващите лихви по падежите, ще ти дам отсрочка. Да кажем, три месеца, става ли?

Джордж кимна; устата му сякаш бе залепнала. Бе се надявал едва ли не, че Балард ще му даде всичкото време на света само от приятелски чувства към баща му. Направеното предложение почти с нищо не го улесняваше.

Примигвайки в светлината на пазарния площад, Джордж прогони патрула, който тъкмо се канеше да му наложи глоба за неправилно паркиране, извади мобилния си телефон и набра номер. Разполагаше с пет дни, за да събере трийсет и шест бона. Ако не успееше, неговото управление щеше да се окаже най-краткото в цялата история на „Фирма за модерни мебели Гисингс Лимитед“.