Хари Бингам
Наследството на Градли (53)

11

В осем и петнайсет в събота сутринта Зак напусна Лондон и пое по магистрала М4. Беше приятно развълнуван.

След три часа стигна разклона за Овъндън Хаус. Имението се издигаше на един хълм над селцето Овъндън в графство Девъншър. Зак свърна през огромната порта с орнаменти от ковано желязо и бавно пое по дългата алея, която явно водеше към входа. Самата къща не се виждаше още. Под големите разклонени дъбове пасяха елени. Отстрани се извиваше продълговато езеро, чийто край се губеше в далечината. На отсрещния бряг се виждаше малък пристан за лодки, а на него рибар ловеше риба с въдица в спокойните води. Изведнъж къщата се изправи срещу Зак като каменен кораб, който сякаш пореше зелените вълни на парка. Беше огромна, много красива и безупречно поддържана. В Овъндън Хаус нямаше очукани статуи, течащи покриви и бурени по моравите. Сградата беше творба на прочут ренесансов архитект, но за Зак не това имаше значение, а дебелият портфейл, който бе в състояние да плати за нея.

На вратата го чакаше иконом, който го поведе към покоите му на горния етаж.

— Боя се, че леглото може да ви се стори късичко, сър. От седемнайсети век е, а тогава господата са били по-ниски. Ще разреши ли господинът да отворя прозореца?

Докато икономът се занимаваше с куките и райберите на прозореца, вратата се отвори със замах и на прага се появи Сара с бричове и ботуши за езда и със сако от туид върху възстар пуловер.

— Зак, така се радвам, че успя да дойдеш! Това е твоята стая, нали? Леглото е късо, но ако махнеш голямата възглавница и спиш напряко, ще ти бъде добре. От седемнайсети век е, било е май на някаква принцеса. В моето легло пък е спал самият херцог Уелингтън, но той е бил по-едър. Благодаря, Джаспър, аз ще се оправя със Зак.

Икономът отвори докрай прозорците и се оттегли. В стаята бързо нахлу студен въздух. Сара събори огромната бродирана възглавница за четене от леглото на пода и подреди останалите, за да са готови за сън.

— Ето, така е по-добре.

— Идеално — съгласи се Зак. Според него леглото си беше наред от самото начало.

У дома си в провинцията Сара Хейвъркум се държеше по-непринудено и някак по-момчешки, отколкото в града. Зак се подсмихна — сега чак му стана ясно как Сара и Робърт Лейтън бяха решили, че могат да живеят заедно. Не каза нищо. Сара беше много повече от провинциално момиче, което язди коне и оправя големи легла. За начало имаше страхотно тяло и купища пари, но Зак си мислеше и за нещо друго. Не беше сигурен, че я обича, но без съмнение я уважаваше.

— Езда, риболов? — попита Сара. — Аз лично отивам да яздя. Ще ти намерим някой по-кротък кон. Или пък ако предпочиташ, татко се стяга да лови риба. Ти рибар ли си? Все забравям.

— Не ставай смешна — прекъсна я Зак. — Много добре знаеш, че не умея…

— А, да, колко съм глупава! Ти си напълно безполезен, точно така.

— … нито едното, нито другото, но си мисля, че по-малко ще се нараня с въдица в ръка, отколкото на кон. Дали баща ти ще има нещо против?

— Какво говориш, татко само ще се радва. Той самият е ужасен рибар, но поне си доставя удоволствие. Хайде, да слизаме.

Сара го преведе по лабиринт от тъмни ходници и коридори към задното стълбище.

— Това им е лошото на тези къщи — забеляза тя — ако не ги научиш, докато си млад, всеки път се губиш.

Накрая стигнаха до приземния етаж на главното крило. Отнякъде изприпкаха две млади кучета и замахаха с опашки. Сара се наведе да ги погали, после пъхна ръка в джобовете на якето си, но не намери нищо подходящо.

— Съжалявам, сладури! Само моркови за конете. Бони и Смъдж, това е Зак. Зак, запознай се с Бони и Смъдж.

Зак се боеше от кучета, но се насили и протегна ръка да ги погали. Те отскочиха встрани, но преди това Бони успя здравата да му оближе ръката. Зак поиска да се измие, но се възпря — това би било светотатство в очите на Сара. Докато тя не гледаше, обърса ръката си в панталона, но облизаното продължаваше да мокрее и дори — той можеше да се закълне — да мирише на куче. Сара го поведе към кабинета на баща си, а палетата лудешки препускаха пред тях.

— Татко работи, но ще се зарадва на кратка почивка. Хайде да го изведем навън.

Тя понечи да отвори вратата, но Зак я хвана за ръката.

— Как да се обръщам към него? — шепнешком попита той.

— Когато се ръкувате, обърни се е „лорд Хадърли“. Той ще те помоли да му казваш Джак, така че после му казвай Джак.

Зак кимна и Сара със замах отвори вратата.

— Татко, запознай се със Зак Градли.

Смъдж и Бони се втурнаха в стаята. Лорд Хадърли — тънък и жилав като камшик, стана от стола и се запъти към Зак и Сара, като пътем намести очилата за четене на носа си. Смъдж въодушевено излая и се шмугна между краката му. Хадърли се опита да го избегне, за момент загуби равновесие и се блъсна в малката масичка до бюрото, върху която имаше купчина книжа. Масичката се залюля застрашително. По-бърз от Сара, Зак се хвърли да я закрепи, но се спъна в Бони, залитна напред и се пльосна върху масичката. Едно тежко стъклено преспапие, което не бе забелязал, го удари по главата и за малко не му разби черепа.

— Лоши кучета! — извика Сара. — Долу!

— Добре ли сте? — попита загрижено благородникът.

— Лорд Хадърли, приятно ми е да се запозная с вас — каза Зак.