Хари Бингам
Наследството на Градли (85)

1

Когато Христос е казал, че богатите не могат да идат в царството небесно, той си е навлякъл омразата на инвестиционния банкер. В банковия свят религиозните убеждения са по-редки от оранжеви коси и обеци в носа. Но доколкото всеки има нужда да боготвори нещо, в банка „Мадисън“ то се нарича ВАК — Ведомствена атестационна комисия.

ВАК е като бог Саваот — безмилостна и справедлива. Тя е създадена, за да възнаграждава добрите и да наказва лошите. Добрите се радват на огромни премии, повишения и чудовищни увеличения на заплатите. Лошите получават мижави премии, премествания от отдел в отдел или заповеди за уволнение. Сянката на ВАК тегне върху всеки служител през цялата година, но напрежението е особено силно през есента, когато всеки оценява дейността на всички останали. Шефове пишат оценки на подчинените си. Подчинени пишат за шефовете си. Колеги и конкуренти пишат един за друг. Атестационните формуляри са дълги, подробни и усукани. Те се пишат и изпращат в управлението тайно, така че никога не знаеш кой те атестира. Ако си имал късмет да засегнеш някого през февруари, той ще е щастлив да ти го върне през ноември — във формата на един формуляр, който никога няма да видиш, пълен с лъжи, които не можеш да опровергаеш. Колчем двама банкери се заговарят, те знаят, че всяка изтървана дума, всеки необмислен смях може да им се върне като бумеранг. ВАК е Големият брат на капитализма, богът на доносниците.

Резултатите се обявяват през декември, непосредствено преди Коледа.

Матю чакаше притеснен пред кабинета на Розентал — място, където самият титуляр влизаше рядко. Тъкмо в този момент Розентал съобщаваше резултатите — добри или лоши — на Скот Питърсън. Дебелите стъкла не пропускаха шумовете от стаята, а спуснатите щори закриваха гледката. Носеха се слухове, че в Отдела за облигации, където работеше Матю, предстоят съкращения, а за самия Матю първата година не се бе оказала кой знае колко успешна. Той се почесваше нервно и чакаше.

Най-после Розентал приключи. Питърсън бе имал добра година и сега излезе от кабинета, ухилен до ушите. На вратата се спря и се обърна.

— Благодаря, Сол. Наистина много благодаря. — После се обърна към Матю: — Здрасти, Мат. На добър час. — Замълча. Сигурно знаеше за неприятностите на Матю с „Уестърн Инструмънтс“, а и бе чул слуховете за съкращенията. Матю беше уязвим. Питърсън се опита да смали усмивката си, за да не изглежда чак толкова доволен. Матю се чувстваше ужасно.

Трябваше да влиза, беше негов ред. Тъкмо вдигна ръка да почука и чу зад себе си плътен глас с шотландски акцент:

— Здрасти, Матю. Как е положението?

Беше Брайън Макалистър.

— Добре, благодаря. — Какво ли друго можеше да каже. — Тъкмо влизам при Сол да чуя лошите новини.

— Лошите новини?

— Искам да кажа, да си чуя атестацията.

— Защо смяташ, че ще е чак толкова лоша, Мат? — Бледосините очи на Макалистър го пронизваха, но въпросът бе риторичен и Матю нямаше нужда да се напъва за отговор. Шотландецът го изгледа и продължи: — Мисля, че няма от какво да се боиш, но ако нямаш нищо против, ще вляза с теб.

Матю се учуди. Тайните на ВАК се разкриват на четири очи. Това не е цирк или нещо подобно. Но Матю нямаше как да каже това на Брайън Макалистър. Двамата влязоха заедно. Какво искаше тоя шотландец от него?

Матю, Розентал и Макалистър се сместиха около бюрото от имитация на махагон — една от веществените награди за онези, които се бяха изкачили до ранга на изпълнителен директор. Розентал бе роден за дилър, но се чувстваше неловко в ролята на мениджър. Но той си знаеше задълженията, а сега, под зоркия поглед на Макалистър, бе готов да положи и известни усилия, за да се държи като възрастен.

Розентал се спря на писмените отзиви на колегите на Матю — какво одобряваха у него и какво не. В общи линии те се бяха изказали положително, а редките елементи на критика бяха издържани в конструктивен дух. Матю се чудеше какво ли е писала Фиона, но Розентал му предаде съдържанието на атестациите в обобщен вид, без излишни подробности. Случаят с „Уестърн Инструмънтс“ бе обсъден задълбочено. На Розентал не му харесваха допуснатите загуби; не му харесваше и обстоятелството, че Матю не се бе посъветвал предварително с никого за сделката.

— Тая сделка бе голям провал — заяви той. — Всеки път, като се вкисна, когато ми се струва, че съм на път да оплескам нещо, се сещам за нея и ми просветва пред очите. За твое оправдание мога да кажа, че като инициатива не беше зле и проучвателната работа бе добре изпипана. Нашата банка не наказва служителите си за грешки, а само за некадърност, нали така, Брайън? — Макалистър кимна и Розентал продължи: — Следващия път гледай да си подготвиш домашното също така добре, но преди да си заложиш парите, не забравяй да поговориш с някой по-опитен. Разбрано?

Накрая, след около двайсет минути, Розентал стигна до същината на въпроса:

— В крайна сметка в своята безгранична мъдрост и доброта, и не ме питай още защо, банката е решила да ти даде премия. Гледай да не я похарчиш за дъвка още преди да си се прибрал при мама.

Той подхвърли плика през бюрото. Матю го хвана във въздуха и го отвори с треперещи ръце. Не се бе вълнувал толкова, откакто го проверяваха от Дисциплинарната комисия.

В плика имаше лист хартия с надпис „Годишна премия“. Отдолу бяха напечатани името и длъжността на Матю, после два реда цифри, указващи заплатата и размера на премията му. Матю бе получил петнайсет процента увеличение на заплатата, а годишната му премия бе сто хиляди долара.

— Благодаря. Много благодаря!

— Недей да благодариш на мен. Благодари на банката. Благодари на ВАК. Благодари на Дан Креймър. Все пак браво. Един ден ще станеш добър дилър.

Матю почувства такова облекчение, че известно време забрави за разочарованието си. Сто хиляда долара не бяха зле за първата година. Но не бяха и нещо особено. Сигурно Питърсън бе получил двойно повече. Ако Матю не бе оплескал оная сделка с „Уестърн Инструмънтс“, положително щяха да му дадат колкото на Питърсън. Ако Матю бе изтеглил късмет с „Уестърн Инструмънтс“, ако оня Дрейпър бе направил каквото се искаше от него, премията на Матю може би щеше да почва с тройка отпред. Сто хиляди долара се равняваха на около шейсет хиляди лири.

За непосветените може би изглежда, че шейсет хиляди лири стерлинги годишна премия, прибавени към една и без това щедра заплата, са нелошо възнаграждение за начинаещ служител, при това без диплома за завършено образование. Но той работеше не къде да е, а в инвестиционна банка. И то не в коя да е, а в „Мадисън“. В този вълшебен свят лотарията се печели от всички всяка година и хората недоволстват, ако размерът на джакпота е по-малък от предишния път. Матю имаше всички основания да бъде разочарован.

— Имам да ти казвам още нещо — обади се Розентал. — Ти сигурно си чул, че в Отдела за облигации се готвят съкращения. Слуховете са верни.

Матю бе обзет от внезапна паника. Вече му беше ясно, че няма да спечели милиона си от годишни премии. Но знаеше друг начин, а за да успее той, на всяка цена трябваше да остане на работа. Устата му бе суха като празен сейф.

— Разбира се, при всички съкращения най-напред си отиват тези, които са дошли последни. Освен ако още с постъпването си не са се откроили като изключителни работници.

Розентал имаше предвид Питърсън. Скот Питърсън нямаше провалени сделки. Ухилената му мутра можеше да значи само едно: че остава. Ами Матю? Какво щяха да правят с него? Да му се усмихнат съчувствено и да му бият шута? Ето ти значи утешителната награда — много съжаляваме, че не можем да те задържим. Забрави за трийсетте милиона на баща си. Мозъкът на Матю работеше трескаво. Розентал продължаваше да говори:

— Само че ние не искаме да загубим и други обещаващи таланти. И тъкмо тук в играта се намесва Брайън. Брайън, имаш думата.

Макалистър заговори:

— Разкриваме нов отдел в Лондон, Мат, тъй че искаме да се включиш. Ще се занимава с изкупуване на несъбираеми дългове на компании и държави. Ще обираме луфта в рисковете, така да се каже.

Матю знаеше точно какво има предвид. Да предположим, че определена фирма — например консорциумът, който стопанисва тунела под Ламанша — е взела големи заеми. Инвеститорите и банките кредитори си дават сметка, че никога няма да си възвърнат напълно парите. Облигациите започват да се продават на голяма загуба спрямо номинала — подобно на тези на „Уестърн Инструмънтс“. Търговията на вторичните пазари на облигации е като влакчето на ужасите в лунапарк — безкрайна серия от резки издигания, остри завои и продължителни спадове. Ако даден дилър е достатъчно предвидлив, за да купи големи количества облигации по време на спад, и след това достатъчно ловък, за да ги продаде при покачване на курса, за кратко време може да натрупа състояние. От друга страна, ако това, което му е изглеждало като спад, се окаже временно затишие преди още по-стръмен спад, нещастникът може да загуби и ризата на гърба си, преди да разбере какво става.

— Разбира се, кандидатът за тази длъжност се нуждае от остър нюх за пазара — продължаваше Макалистър. — Но преди всичко е нужна информираност и умение за задълбочени пазарни проучвания. Ето защо аз се сетих за теб. Според мен ти си идеален кандидат за новото звено, Мат, и аз ще се радвам, ако се съгласиш да участваш. Започваме след Нова година, тъй че би било добре да си наемеш квартира в Лондон още по празниците.

Макалистър продължи да описва в подробности новата му длъжност, но Матю реши, че е чул достатъчно. Тази работа бе просто идеална — най-доброто, което можеше да се желае предвид онова, което бе намислил. Матю все още съжаляваше за ниската си премия, но иначе кариерата му обещаваше да се развие превъзходно. Може би по План „Б“ нещата все пак щяха да потръгнат.

Условията за назначението му бяха уточнени набързо. Дори Матю да не искаше новата длъжност, нямаше избор, освен да я приеме. Предложението за преназначение е прикрита заповед, а на старата си длъжност той на практика се бе провалил.

Оставаше само един сериозен проблем — Фиона. Щом излезе от кабинета на Розентал, Матю хукна към кабинета й на същия етаж. Докато тичаше покрай секретарките, които се бореха с копирните машини, покрай дилърите, гордо посръбващи капучино по два долара чашката, покрай верните куриери на банката, които за петдесет години трудов стаж не можеха да изкарат и една десета от премията, която толкова много го бе разочаровала тази сутрин, Матю бе сериозно угрижен.

Той се втурна в кабинета й със стъклени стени. Тя говореше по телефона, без да използва слушалката. Матю се отпусна на стола и забарабани нервно по бюрото. Накрая тя свърши и натисна бутона, за да прекъсне връзката. Изглеждаше делова и хладна както обикновено; разкошната й кестенява коса бе вързана на тила, чертите на лицето й, с леко раздалечените й очи и широка уста, излъчваха спокойствие, сила и още нещо. Както винаги когато видеше Матю, в погледа й за миг се прочете уплаха.

— Тия идиоти от Чикаго! — обясни тя. — Трябва да ги водиш за ръчичка всеки миг. После случайно вземат, че спечелят малко пари, и изведнъж всичко е тяхна заслуга, та не се сещат и едно „благодаря“ да кажат. — В този момент видя изпънатото му лице. — Какво има?

Матю й разказа с няколко думи.

— Значи след две седмици заминаваш за Лондон — каза тя. — Много вълнуващо!

— Работата не е лоша, но какво ще стане с нас?

— С нас? — запита тя. В работна обстановка все забравяше, че между тях има интимна връзка. — От Ню Йорк до Лондон са осем часа полет. Все ще намерим начин да се виждаме.

— Да се виждаме? Глупости. Знаеш, че така връзката ни няма да издържи дълго.

— Струва ми се, че нищо не може да се направи. Нямаме голям избор, ти как мислиш?

Едва сега Матю си даде сметка какво точно иска да й каже.

— Права си. Аз трябва да ида в Лондон. Но искам и ти да дойдеш. Ти си изпълнителен директор. Служебното ти досие е безупречно. Ще намериш начин да ги накараш да те назначат в Лондон. Намери си някаква длъжност. — Това бе най-обвързващото изказване, което Матю си бе позволил да направи от началото на кратката им връзка. — Много те моля!

— Искаш да кажеш да изоставя всичко тук и да се преместя в Лондон само за да бъдем заедно?

— Точно така. Може и да се окаже, че не сме един за друг. Но сме длъжни да пробваме.

— Допускаш, че може все пак да се окаже, че си подхождаме?

Фиона извърна глава, за да скрие изражението на лицето си. Гласът й бе съвършено равен.

— Да, допускам, че може.

Фиона се обърна към него. По лицето й заедно с уплахата се четеше и решителност.

— В такъв случай имам да ти казвам нещо. Преди около месец Брайън Макалистър дойде при мен и ми разказа за новия отдел и как смятал да те назначи там. Аз го попитах има ли човек да го оглави и той ми каза, че още не знае. Тогава му предложих себе си и Брайън се съгласи. Така че след две седмици ще ти стана началник.

Матю онемя. Това като нищо беше най-решителната стъпка, която Фиона някога бе предприемала в интимния си живот. Още не можеше да се каже, че са сгодени, но за Фиона, която панически се страхуваше да се обвърже с мъж, подобен акт бе все едно да му се бе хвърлила на врата.

Стъклените стени на кабинета й не бяха най-подходящото прикритие за един мощен изблик на чувства, затова те се задоволиха да се гледат влюбено няколко секунди. Матю пристъпи тромаво към нея и събори с ръка някаква папка с документи от бюрото й.

— Ах, извинявай! — извика той и клекна да ги събира.

Тя също коленичи до него и под прикритието на бюрото и картотеката двамата се целунаха.

— Фиона — прошепна той — любов моя!