Хари Бингам
Наследството на Градли (52)

10

Както бе обещал Дан Креймър, в „Мадисън“ отговорностите бързо нарастват. Едва бяха минали два месеца, а чиракуването на Матю приключи. Възложиха му да търгува с корпоративни облигации — парчета хартия, които фирмите продават на инвеститори при фиксиран лихвен процент и предварително определена дата за изплащане на капитала. Всичките му поръчки идваха от двама посредници — Алан и Рик, чиято задача беше да набират клиенти. Двамата съставляваха звеното за постоянни прихода на по-малки юридически лица. Приличаха на двойка клоуни. Алан бе нисък, дебел и страшно космат, а Рик — висок, мършав и без един косъм по тялото и главата. Въпреки гротескния си външен вид те изпълняваха важна функция за банката. Клиентите носят поръчки, поръчките сделки, а сделките — печалба. В крайна сметка всичко това означаваше, че Матю ще запази длъжността си, ще получава годишни премии и в края на краищата може да изпревари Зак.

На Матю му зачислиха бюро, няколко компютъра и телефон в една зала с още неколкостотин като него, всеки със свое бюро, компютър и телефон. В по-напрегнатите дни залата се изпълваше с тътен на гласове — двеста дилъри с крясъци договаряха продажби, питаха за цени, ругаеха се по телефона. Шумът наподобяваше грохот на прииждаща вода — шумът на потопа, но този потоп беше от пари.

Още първия ден, когато се добра до бюрото си след сутрешното съвещание, Матю завари телефона си да мига. Грабна слушалката, без да провери кой се обажда.

— „Мадисън Трейдинг“, добро утро!

— Хей, Матео, продай ми малко облигации — чу се познат глас. — Искам два трилиона от най-добрите на Чичо Сам и чаша кафе за вкъщи.

— Здрасти, Луиджи. Много мило, че се обаждаш.

— Просто така, да ти пожелая късмет. Ще те прехвърля на бръмчилото. — Луиджи имаше предвид говорителя на телефона, който се чуваше из цялата стая. — Тука има още хора, дето искат да ти кажат „здрасти“.

Андерс, Кристина и Жан-Франсоа засипаха Матю с благопожелания, обилно гарнирани с мръсни шеги. Чу се шум и Матю разпозна гласа на Брайън Макалистър.

— Браво, Матю. Разбирам, че освен теб само няколко души са оцелели от курса. Сол Розентал ми каза, че си добър ученик, а той не говори напразно. Дотук добре, отсега нататък много късмет!

— Благодаря — отвърна Матю, поласкан. Стори му се чудно, че Брайън Макалистър се бе сетил за него, и почти невероятно, че Сол Розентал изобщо го бе забелязал.

— Би ли ми напомнил с кого работиш?

— В Отдела за корпоративни облигации, звеното за постоянни приходи на малки юридически лица.

— А, да, спомних си. Ти си подчинен на Фиона Шепъртън, дето я назначиха да съживи продажбите там при вас. Тя е голям професионалист, Матю. Можеш много да научиш от нея. Само не й се плаши. Тя е малко рязка.

Матю си спомни, че и Розентал се бе изказвал с уважение за Фиона. Тя беше началник на Алан и Рик, значи си струваше да се запознае с нея. Макалистър затвори и Матю отиде при двамата си колеги, за да обсъдят деня, който тепърва започваше. Алан, вече изпотен и с навити ръкави на ризата, му отправи следния поздрав:

— Мили боже, Рик, тоя тип вече идва да ни досажда, а дори не ни е донесъл ябълки, задето го учим!

Матю тръсна две чаши горещо кафе на бюрата им.

— Ако искахте ябълки, трябваше да кажете.

— Я, истинско кафе. При това от „Старбъкс“! Рик, този човек заслужава целувка. Стани и му покажи колко го обичаш.

Рик попи главата си със салфетка и посегна към кафето. Луминесцентните лампи на тавана се отразяваха в лъскавия му череп.

— Ааах, кафенце! Страхотно. — Рик беше по-тихият от двамата.

След като се представи, Матю седна да обсъдят плановете за деня. Какво ли си мислеха клиентите им? Дали щяха да им наредят да продават или да купуват? Как щяха да се държат дългосрочните спрямо краткосрочните облигации? Какви фактори щяха да влияят на пазара през идната седмица?

Тримата мъже се държаха с явно уважение един към друг. Алан и Рик бяха наследили бизнеса си в отчаяно състояние от предишния екип, който бе уволнен. Работата им беше да увеличават клиентелата на банката чрез отлична информираност, добра преценка и качествено изпълнение. Макар да не личеше по комичния им вид, двамата бяха изрядни професионалисти.

От своя страна, Алан и Рик се бяха страхували, че ще ги насадят с някой новак. Рискът при работа с така наречените малки юридически лица е, че назначават най-неопитните дилъри. Но Матю вече добре познаваше пазара и бе жаден да се учи още. Алан и Рик се бяха изненадали, когато Брайън Макалистър лично им се обади тази сутрин, но шотландецът се бе оказал прав — Матю си го биваше. Когато се разделиха, Матю знаеше достатъчно за настроенията на клиентите и имаше план откъде да започне. Следващото му посещение бе при Сол Розентал. Свари го на телефона. Някакъв нещастник на Западното крайбрежие, вместо да спи, се безпокоеше за състоянието на пазара на облигации.

— Не се бой и лягай да спиш — посъветва го Розентал. — Много си притеснителен. Обади ми се, като се наспиш, но пак ти казвам: съкровищните бонове няма да мръднат до петък. Имай ми доверие!

Човекът от другата страна явно се успокои и затвори.

— Аз дилър ли съм тука, или психотерапевт! — оплака се Розентал. С това явно питаше Матю какво иска самият той.

— Имам една идея, та бих желал да се посъветвам с вас, ако може.

— Така си и мислех, психотерапевт съм. Легни на кушетката, мойто момче, и ми разкажи за майка си.

Продължавайки да мърмори, Розентал взе изписания бележник от ръцете на Матю и му хвърли един поглед.

— Боже милостиви, сигурно и ти сънуваш кошмари, след като искаш да запазиш дълга позиция в късия край на кривата. А това тук какво е? Клиентите ти май нещо се бъзикат с теб, какви са тия облигации с нулева лихва? Ами че отрежи ги! Човек трябва да има хъс за тия неща, те не са за всеки мухльо от Трета национална банка на Банджо Крийк или както там им викат. — Розентал продължи да нарежда, като за момент прекъсна речта си, за да се оплаче от геврека: — Днес е без крема сирене. Така ми се пада, като наруших шабат. — Телефонът му иззвъня и той вдигна слушалката: — Сол Розентал, психотерапевт, на вашите услуги! Церим психари, кукувци, откачалки и болни хора. — Докато приключи разговора, Матю успя да попие достатъчно информация, за да си отговори сам на въпросите.

— Благодаря, Сол. Много ми помогна.

— Не ми благодари! Това ти е от едиповия комплекс, момче! Между другото, дължиш ми четиристотин долара за консултацията.

— Не че е скъпо — каза Матю — но е против принципите ми да давам пари на осквернители на шабата.

Разговорът приключи.

Малко след като борсата отвори, Матю получи първата си истинска поръчка от клиент. Даде цена, с която очакваше да го спечели. Клиентът потвърди цената и Матю продаде първите си облигации. Следващата му стъпка бе да купи нови облигации, за да си попълни позицията. Докосна чувствителния на допир екран на един от компютрите пред себе си, в който се съхраняваха всички необходими телефонни номера. На екрана се появи върволица имена — клиенти, дилъри, контакти. Той избра едно име, натисна бутона и се свърза с колега от друга банка. След кратък разговор купи нужните му облигации на цена, с една трийсет и втора от процента по-ниска от цената, която току-що бе получил за продажбата.

Матю току-що бе извършил първата си сделка и бе реализирал печалба от седемстотин и петдесет долара — нелошо за начало. Курсантът от „Уест Пойнт“ бе изстрелял първия си патрон.