Хари Бингам
Наследството на Градли (95)

3

Ед Дийн беше добър дилър и страстен градинар. Бюрото му беше същото като на Матю — задръстено от телефони, компютърни екрани, финансови отчети, сравнителни таблици, жълти самозалепващи се листчета, празни чаши от кафе и обвивки от сандвичи. Върху шкафовете обаче Ед поддържаше един напълно различен пейзаж. Сред хаоса на работното му място растеше миниатюрна горичка бонзай. Ако се наведеше и погледнеше хоризонтално пред себе си, човек можеше да си представи птички лилипути, които прехвръкват между лилипутските дъбове и лилипутските брястове, или катерички лилипути, събиращи жълъди като глава на топлийка в хралупки колкото напръстник.

Дийн много се гордееше с творението си и го поддържаше в същата изрядност, както и търговския си портфейл. Гвоздеят на колекцията му обаче не беше бонзай, а едно миниатюрно ябълково дръвче. То имаше листа с нормален размер и раждаше плодове с нормална големина, но височината му не превишаваше осемдесет сантиметра. Пред очите на Матю то напъпи, прецъфтя и роди малки зелени ябълчици, които постепенно започнаха да се наливат и да стават червени. За съжаление въпреки стерилния въздух, подаван от климатичната инсталация, някаква болест засегна дръвчето и попари плодовете му. Напразно Дийн ги пръскаше, чистеше и подхранваше. Пет ябълки загинаха; със свито сърце той ги отряза една по една от клона, като всеки път намазваше чуканчето с антисептичен разтвор.

Остана му само една-единствена ябълка — цяла и невредима. Дийн я гледаше с любов как се налива и превръща във великолепен зрял плод.

Ед Дийн беше третият член на отдела на Матю и Фиона. Малко по-старши от Матю, той се бе доказал като изключителен дилър и експерт в оценките си за възможностите и проблемите на различни фирми. Матю си даваше сметка, че Макалистър бе подбрал трима от най-добрите служители на банката за това звено, и се чувстваше поласкан. Два месеца след основаването му Макалистър им каза точно какви амбиции си е поставил:

— Нашата цел не е да започнем поредната търговска дейност, нещо като малко по-лъскаво чейнджбюро. Ние ще инвестираме в това начинание собствените си пари, при това големи суми. Очаквам от вас да залагате смело и да печелите много. Казал съм на моите шефове да очакват възвръщаемост на инвестициите от трийсет процента годишно. На вас казвам обаче, че лично аз няма да се задоволя с по-малко от петдесет процента.

Тримата започнаха работа през януари в една малка стаичка недалеч от голямата зала. Имаха самочувствието на избраници и съзнаваха, че са длъжни да пазят дейността си в тайна. Информационните системи бяха готови до февруари. До началото на март осъществиха първата си сделка. А през март и април усвоиха основните положения на пазара. Увереността им нарастваше, а заедно с нея и размерите на сключваните сделки. Отначало се задоволяваха да купуват малки дялове, за да проверят доколко ще се оправдаят оценките им за движението на пазара. Постепенно се почувстваха по-уверени и готови да се впуснат в голямата игра.

Екипът им извършваше проучвания на фирми, изпаднали във финансови затруднения. Обикновено акциите на такива фирми, някога изчислявани в лира, сега бяха спаднали до няколко пенса. Кредитори, които в по-добри времена с радост им бяха отпускали заеми, сега се бояха, че никога няма да си възвърнат парите. А за терапията, предлагана от Фиона, Ед и Матю, нямаше по-добър пациент от един уплашен кредитор.

В най-успешната си сделка до момента те се бяха обадили на една от големите банки, която бе заела петдесет милиона лири на верига магазини за мъжка мода. Веригата се управляваше от някакъв дребен мошеник, финансовите й отчети се бяха оказали фиктивни, а акциите й се намираха в състояние на свободно падане.

Банката бе убедена, че няма да види нито пени от парите си; служителите, одобрили заема, се бяха отчаяли. Тъкмо тогава им се обади някаква жена от банка „Мадисън“ — някоя си Фиона Шепъртън — и с много професионален тон им предложи да изкупи дълга от петдесет милиона лири за двайсет милиона. Това означаваше четирийсет пенса за всяка лира. Не беше кой знае какво, но все пак бе по-добро от нищо. Предложението бе прието с благодарност. Сделката се сключи след няколко дни.

Само че преди това Матю и Ед бяха извършили огромно проучване, което бе показало, че положението на фирмата далеч не е толкова лошо. Коригираните финансови отчети за периода до октомври показваха, че фирмата е на път да се възстанови по-бързо, отколкото някой бе предполагал. Към момента на сделката те имаха основания да смятат, че дадените двайсет милиона лири вече може да им донесат двайсет и пет милиона. До края на годината очакваха да препродадат дълга за трийсет.

Заедно с увеличаващата се увереност на новия екип растеше и самочувствието на Матю. Той вече имаше сметка в „Суицърлънд Интърнешънъл“ при Джеймс Билиъл. Най-после се чувстваше готов — умствено и емоционално. План „Б“ можеше да започне.

Най-напред обаче Фиона, Ед и Матю трябваше да вземат едно решение помежду си.

— Тъй значи — каза Фиона. — „Кобра Електроникс“. Направихме проучване. Обсъждахме с часове. Всички мислим, че пазарната ситуация се е подобрила. Готови ли сме да пристъпим към действие?

„Кобра Електроникс“, фирма производител на военна техника, бе вложила твърде много пари в най-новата си ракета. Самата ракета изглеждаше отлично, само дето не вършеше работа. Фирмата така и не можеше да определи къде точно е проблемът. Още по-малко имаха представа колко време им трябва, за да го отстранят, и колко ще им струва. Междувременно клиентите им анулираха важни поръчки, бъдещето изглеждаше несигурно, а кредиторите и инвеститорите на фирмата бяха изпаднали в паника.

Ед Дийн пръв отговори на въпроса на Фиона.

— Да. Около самата „Кобра“ положението е все същото, но аз забелязах, че през последните седмици са били отложени решения за подписване на три важни договора за доставка на ракети. Става дума за Саудитска Арабия, Малайзия и Индонезия. Повечето хора биха си казали, че това е лоша новина, но според мен е добра. И без това се очакваше, че „Кобра“ няма да спечели търговете за доставките. Сега би могло да се предполага, че клиентите имат нужда от повече време, за да преоценят ситуацията. Възможни са изненади, а във всеки случай по-лошо отсега няма да стане.

Фиона кимна.

— Много добре. Матю, какво е състоянието на пазара за дългове?

Погледите им се срещнаха. В нейния имаше само хладен професионализъм, в неговия също. На деловите съвещания няма място за романтика, но иначе връзката им се развиваше стремглаво. Матю и Фиона се обичаха.

— Имам добри новини — каза Матю. — Цената на дълга продължава да пада. „Кобра“ иска още заеми от кредиторите си. На практика това означава: „Ако не ни дадете пари сега, всичко отива по дяволите и няма да си платим и предишния борч.“ Банките не й вярват много, но засега няма организирана съпротива. В крайна сметка вероятно фирмата ще получи нужните пари, от което банките още повече ще се изнервят. Предвид на всичко това смятам, че ще успеем да изкупим дълга й за трийсет или четирийсет милиона при цена четирийсет пенса за лира.

— Отлично — каза Фиона. — Предлагам да действаме. Съгласни ли сме всички?

Ед и Матю кимнаха. Това бе най-голямата им и най-дръзка сделка досега. Фиона искаше да изкупят десет процента от дълговете на „Кобра“. Това щеше да им даде право на вето върху всички решения и действия на фирмата. „Кобра Електроникс“ я очакваше неприятна изненада.

— Добре, да действаме — каза пресипнало Матю. — Ще ида да взема по едно капучино и почваме.

Другите двама се съгласиха на драго сърце. Кафето на „Блу Маунтън“ беше божествено — идеалното тонизиращо средство за хора, намислили да превземат някоя нищо неподозираща фирма. Матю си облече палтото и излезе от офиса.

В джоба на палтото му имаше два мобилни телефона. Единият беше служебен и принадлежеше на „Мадисън“. Номерът му фигурираше в електронния указател на банката, така че всеки можеше да го открие на него. Другият обаче си беше негов собствен. Само един човек знаеше за съществуването му, но този човек живееше чак в Швейцария и се славеше със своята дискретност.

На път за кафенето Матю се отби в една странична уличка, встрани от шума и тълпите на Ситито. Уличката извеждаше до малка квартална градинка, заобиколена от три страни с офиси, а на четвъртата имаше кръчма. По това време на деня кръчмата беше затворена. Матю седна на една пейка, измъкна телефона от джоба си и набра номера.

Джеймс Билиъл вдигна слушалката от другата страна.

Матю сякаш го видя как навлажни с език устните си, преди да каже мазно:

— Джеймс Билиъл, на вашите услуги.

— Джеймс, обажда се Матю Градли. Искам да те помоля да извършиш една операция от мое име.

Матю описа накратко за какво става дума. Искаше да купи облигации на „Кобра Електроникс“. Смяташе да инвестира всичките си пари — цялата си премия заедно с натрупаната лихва. При това искаше поръчката му да се изпълни незабавно.

— Както желаеш — каза Билиъл. — Предполагам, разбираш, че начинанието ти е рисковано. Купуваш ценни книжа на фирма, която според всички експерти е на ръба на финансова катастрофа, а при това залагаш всичките си пари.

— Знам това. Претеглил съм всички рискове.

— Убеден съм, че е така, приятелю. Нашата фирма с удоволствие ще извърши сделката от твое име. Искаш ли писмено потвърждение? Мога да ти го изпратя по факса още сега.

— Не! В никакъв случай. Ще ти се обадя по-късно за подробностите. Не ми изпращай нищо по факса. Дори не ми се обаждай по телефона, аз ще те търся.

— Ха-ха. Разбира се. Банка „Мадисън“ понякога проявява твърде старомодни разбирания. По-добре тия неща да си останат между нас. Бъди спокоен.

Матю затвори телефона. Колкото и да се насилваше, не можеше да си каже, че този Билиъл му харесва.