Хари Бингам
Наследството на Градли (45)

3

Джордж се оригна. Въздухът от стомаха му просто изби като гейзер, преди да бе успял да вдигне ръка до устата си.

Сочният, гъргорещ звук отекна в стаята.

— Извинявай, Вал. Чаят ти беше чудесен, благодаря.

— Да ти е сладко. Утре ти ще го направиш, нали?

— Да-да, с удоволствие. Само ми дай рецептата и списъка със задачите ми.

— Ако ще ти пиша всичко, по-добре да си го свърша сама.

Джордж замълча. Всеки ден се препираха така. След като помисли, Вал отстъпи:

— Добре де, ако искаш поработи в градината, а пък аз ще приготвя нещата за чая.

— Какво по-точно?

— Разхвърли тор. Просто си представяй, че торът са мръсните ти чорапи, а градината е подът на дневната.

— Добре.

— И измий чиниите.

— Добре.

— И се научи как се ползва тиган.

— Добре. Някой ден ще ти опържа черния си дроб с лук.

— Глупчо — сгълча го Вал. — Сега аз ще измия съдовете, но утре е твой ред. Още чай?

— Ако обичаш.

Джордж отиде в дневната и премести канапето на мястото му. Събра мръсното си бельо накуп, скри чорапите най-отдолу и покри всичко с пешкира. Странно, никак не му липсваше апартаментът в Челси, с чистачката, която идваше два пъти седмично, и с меките пастелни килими. Не му липсваше и някогашната тайфа, нито веднъж не си бе дал труд да им се обади. Мъчно му беше само за Кики. Раздялата го караше да се чувства по-влюбен от всякога, мислеше за нея ден и нощ. Три сцени се бяха запечатали в съзнанието му: двата пъти, когато се бяха целували — веднъж в Монако и втория път в апартамента му, и крехката й отдалечаваща се фигура, когато я изпрати на летището последния път. Беше толкова чаровна, нежна и уязвима — толкова различна от грубия свят, в който Джордж живееше понастоящем. Каквото и да станеше с „Гисингс“ и състоянието на баща му, Джордж си мислеше, че никога няма да е щастлив без нея.

Вал прекъсна унеса му.

— Дръж. Внимавай, пари.

Джордж пое предложената чаша. Вал знаеше само един начин на приготвяне на чай — гъст, сладък и горещ, но това бе почнало да му харесва.

Джордж бе наследил набитата фигура на баща си; в предишния му живот това го бе поставяло в неудобно положение, когато изисканите му приятелки примираха от ужас при вида на храната, която нагъваше. Слава богу, това бе минало. Сега Джордж можеше да яде каквото си иска — скара, пай с месо, пържени картофи от закусвалнята, а единственото му упражнение беше ходенето пеша на работа. В резултат, костюмите му бяха отеснели, а по коланите си непрекъснато пробиваше нови дупки.

Джордж и Вал седнаха пред телевизора — удоволствие, за което рядко им оставаше време. Филмът беше доста блудкав, но те не му придиряха много — сърбаха чай, приказваха си и едва-едва поглеждаха към екрана. Вал беше в добро настроение, смееше се и дразнеше Джордж заради шкембето му. Той също се смееше, чувстваше се отлично. Внезапно въздъхна. Ръката му се плъзна към коляното й. Вал не я премести. Когато филмът свърши, Джордж понесе чаените чаши към кухнята.

— Утре аз ще приготвя закуската! — извика той, мислейки, че Вал е още в другата стая.

— Благодаря — чу гласа й току зад себе си. Обърна се. Тя го гледаше и внезапно попита: — Щастлив ли си?

— Щастлив? Искаш да кажеш, след всичко станало с „Гисингс“? Нещата вървят добре, ама знам ли?

— Нямах това предвид. Хубаво ли ти е на пода в дневната?

— А, това ли? Всичко е наред, съжалявам, ако ти преча. Може би трябва да си прибирам дюшека сутрин.

— Не искаш ли да се преместиш горе?

Вал го гледаше право в очите, по лицето й бе избила руменина.

— Ама нали каза, че няма място. Мислех, че…

— Джордж, ако искаш, можеш да спиш с мен. Аз искам да спя с теб!

Джордж онемя, но от много думи нямаше нужда. Внезапно осъзна, че тялото му я желае. Нейната сила и топлина го привличаха след самотата, след ледените нощи, прекарани на седалката на спортната кола, после в каросерията на камионетката и накрая на оня дюшек на пода. Той срещна погледа й и се усмихна.

— И аз, Вал — каза той, като я погали по бузата. — Наистина го искам.

Те се качиха в спалнята и се отдадоха на занимания, подходящи за двама души в добро здраве, с пълни стомаси и чувство за добре свършена работа. На следващата сутрин Джордж нави дюшека в дневната и го прибра в скрина завинаги.