Хари Бингам
Наследството на Градли (5)

3

Джордж се събуди малко преди обяд от силно думкане. Опита се да не обръща внимание на шума, но той не преставаше. Навлече халат и отиде да отвори.

В антрето се бяха събрали куп красиви младежи. Добре облечени, със здрав тен и атлетично телосложение, говорещи един през друг с различни акценти, те бяха едни от най-ленивите, капризни, вечно отегчени млади хора в Европа — приятелите на Джордж от последните единайсет години. Дребничка французойка с птича глава оглавяваше групата.

— Жорж — възкликна тя, произнасяйки името му по френски — още не ставаш, а ние вече закъснява. Ти трябва готов още в тоз момент или ние пропусне състезанията. Конят на мой баща състезава в два и трийсет, забравил?

— Добре, Кики. Днес са състезанията в Довил, нали? Наистина бях забравил.

В предишния си живот преди четири века — или май бяха само четири дни — Джордж бе предложил да наемат чартърен полет за конните състезания във френския град Довил, известен още и с казиното си. Самолетът трябваше да излети точно по обяд, а ако закъснееше по тяхна вина, това щеше да им струва още пари.

— Но, Жорж! Разбира се, че днес Довил. А таз вечер отива на казино. Ти не забравил, защото, виж, аз запомнила и дори станала рано днес, а аз никога не става рано — по принцип! И никога нищо не помни, значи ти трябвало запомни, а не запомнил.

Този не твърде логичен аргумент бе изречен на един дъх с нужното натъртване. Тъмнокестенявите коси на Кики падаха по източената й шия на красиви букли, очевидно замислени, за да привличат мъжкото внимание. Не беше красива тази Кики, но си я биваше.

А в случая казваше и самата истина. Истинско чудо беше, че бе запомнила уговорената среща и бе пристигнала навреме — такова нещо не се бе случвало никога. По дяволите, изпъшка Джордж. Той страшно си падаше по Кики и бе замислил цялото пътуване, за да бъде близо до нея. А ако тя си бе спомнила и се бе приготвила толкова старателно, значи споделяше чувствата му! Може би да, може би не. Само че имаше още един проблем. Ако сега се качеше на самолета за Довил, щеше да му се наложи да си плати своя дял от цената на чартъра, а и една вечер в казиното, е шампанско и чипове по петстотин франка единия — само това му липсваше в момент като този!

— Кики, страшно съжалявам. Много съм болен. Стомашно разстройство. Не мисля, че мога да летя. Вие вървете, пък аз ще дойда с вас някой друг път.

— О, горкият Жорж! Никак добре не изглежда. Много блед и косата виси надолу от една страна, пък от друга стърчи нагоре. Ти трябва на легло!

— Бях на легло досега.

Джордж всъщност не изглеждаше зле, или поне не по-зле от обикновено. От четирите деца нему се бе паднал празният билет от генетичната томбола — беше абсолютен бащичко. Наследил бе бледата английска кожа на баща си, малките му свински очички, набитата фигура, щръкналата рижа коса, в която не влизаше гребен. Нищо чудно, че изглеждаше все болнав.

— Значи ти пак на легло и яде много пилешки бульон.

— Добре, Кики. А на вас приятно прекарване.

Тумбата на Кики изхвърча от антрето на Джордж като някаква вихрушка от младост и красота. Един строен младеж, разглезен син на италиански милиардер, се залепи за Кики още на излизане. Джордж се върна в кревата, зави се през глава и изстена.