Хари Бингам
Наследството на Градли (35)

5

Беше отвратителна декемврийска утрин. Плътни облаци забулваха селото и фабриката край него. Въздухът беше влажен и студен. Вечната кал във фабричния двор бе замръзнала през нощта. Откъм блатата повяваше леден вятър, който свиреше във фугите на прозорците. „Гисингс“ изглеждаше по-безрадостно и потискащо от когато и да било. Какъв гаден начин да си изкарваш хляба, каза си Джордж, особено ако не си плащаш заплата и си на червено в банката.

Той бе дошъл на работа рано тази сутрин, а точно в осем тежките стъпки на Вал отекнаха по коридора. Тя тържествено влезе в кабинета му, увита в нещо, на пръв поглед наподобяващо конски чул. Дрехите й са толкова неугледни и зле ушити, че идеално й подхождат, помисли си злобно Джордж. Контрастът между нея и Кики беше толкова смайващ, че без да иска, Джордж ги сравняваше, когато видеше Вал или си мислеше за Кики.

— Ти бъзикаш ли се с мен? — запита тя. Значи бе видяла името си над портала.

— Ни най-малко. Всеки с твоята лоялност заслужава да бъде зачетен. Ако фирмата ни имаше пари, с радост щях да ти платя колкото ти се полага. Но тъй като ги нямаме, това е най-малкото, което можех да направя за теб.

— Не са ми нужни твоите жестове — сопна се Вал. — Не заради теб го правя и във всеки случай не за да ми се пишат червени точки като на ученичка.

— Знам това, Вал. Нека не се караме. Ако искаш, ще ги накарам да заличат името ти. Исках просто да си удържа на думата. Но не това е важното в случая. Не знам дали си чула, но Том Гисинг починал снощи от инфаркт. Изглежда, не се е мъчил много. Страшно съжалявам.

Джордж не бе очаквал подобна реакция. Коравите черти на Вал се изкривиха от болка. Тя залитна и седна тежко на ръба на бюрото, като събори някакви книжа. От очите й бликнаха сълзи. Джордж й предложи носната си кърпа и тя я прие.

Мина известно време; Вал се изправи. С мъка се опитваше да се успокои и да каже нещо, но Джордж я прекъсна.

— Не се безпокой за днес, Вал. Вземи си почивка, дори няколко дни. Прави, каквото намериш за добре. Върни се на работа, когато можеш. Само ми кажи кога да те чакам.

— Сигурно никога — отвърна тя. Гласът й сякаш идваше някъде отдалеч. — Не виждам смисъл да седя тук на заплата и да се мъча да съживявам нещо, което е почти мъртво, след като Том Гисинг вече го няма да му се зарадва.

— Как можеш да говориш така? — Джордж бе искрено шокиран. — Ами всички тия работници, които чакат хляба си от нас? Ами семействата им? Ами фирмата? — Божичко, помисли си той, ако и Вал Бартлет го изостави, свършено е с него.

Вал подскочи като ужилена.

— Как смееш! Когато Том Гисинг говореше така, то беше от сърце. Но от твоята уста звучи гадно!

— За бога, Вал! Какво съм ти сторил? Не работя ли достатъчно? Не правя ли всичко, което е нужно? Ако има още нещо, което трябва да сторя, кажи ми и ти обещавам, че няма да пожаля сили!

— Има, разбира се! Просто си отвори кесията, плати дълговете на фирмата, върни хората на работа и им дай предишните заплати. Знам, че трябва да се пести, но не това е начинът. Това, което правиш, е направо недостойно за богаташ като теб.

— Богаташ като мен? Ти да не си се побъркала?!

— Ти си син на Бърнард Градли. Не знам колко милиона ти е оставил, както и не знам защо си дошъл тук да си прахосваш живота. Повръща ми се от теб, тръгвам си и няма да ме видиш повече!

Тя се извърна към вратата, но Джордж я сграбчи за лакътя. Лицето му се бе изопнало, а ръката му я стискаше като менгеме. Повлече я навън, към фабричния двор. Там стоеше паркиран един-единствен автомобил — старата камионетка форд транзит с надпис „Гисингс“, която Джордж си бе зачислил още щом встъпи във владение на фирмата. Колата нямаше вид да се ползва често, но Джордж не допускаше никой да припари до нея. Сега той отключи задната врата и със замах я отвори.

Вътре имаше дюшек и завивки. От куката на тавана се полюшваше газена лампа. На пода се търкаляха консерви и половин хляб, в ъгъла имаше примус. Туба с вода и емайлиран леген оформяха санитарния възел. Елегантните костюми и ризи на Джордж бяха закачени на метална тръба, заварена зад шофьорската седалка. Всичко напомняше и дори, миришеше на ергенска квартира. Локвичка вода се бе разляла от тубата и замръзнала на пода.

— Да, аз съм син на Бърнард Градли — имитира я той. — Добре дошла в семейния замък.

Понечи да затвори вратата, но Вал го възпря с жест. Той се върна в кабинета си. Вал не го последва. След половин час тръгна да я търси. Завари я, широко отворила вратите на камионетката, а наоколо се тълпяха работници от „Гисингс“ и любопитно надничаха вътре. Изведнъж тайното му леговище се бе превърнало в първокласна туристическа атракция. Опита се да работи, но не можеше се съсредоточи.

Вал се върна в кабинета му след близо час. Широкото й лице бе сериозно както винаги, но в очите й се четеше усмивка.

— Иска ми се да вярвам, че занапред повече ще те слушат — подхвърли тя. — Особено след като едно от момчетата откри банковите ти извлечения под дюшека…

— Дано си се сетила да късаш билетчета. По петдесет пенса на човек, все е нещо…

Денят мина напрегнато. Джордж усещаше някаква промяна в отношението на работниците. За пръв път комисията по асортимента преливаше от свежи идеи, докато само на предишното съвещание яростно се бяха съпротивлявали на всяка предложена от него промяна. Старият Гисинг се бе оказал прав. Тези хора си знаеха работата. За пръв път, откакто бе купил фирмата, Джордж си помисли, че добре си е вложил едната лира.

В края на работния ден Джордж и Вал си тръгнаха както винаги последни. Нощта беше ясна и леденостудена. Джордж се запъти към камионетката. За пръв път не му се налагаше да се преструва, че има къде да отиде. Отвори задната врата.

— Бих те поканил вътре на едно питие — пошегува се той, — но вече знаеш каква е обстановката.

Докато Джордж бе работил днес, в колата му бяха шетали невидими феи. Всичко светеше от чистота. Някой бе сглобил проста дървена рамка за матрака, с две чекмеджета отдолу, в които бяха подредени всичките му вещи. Бяха му сковали и малка масичка, върху която се мъдреше вехтият му примус и една хилава коледна елхичка в саксия, обвита в станиол. Имаше още стек бири и нещо, увито във вестник, което се оказа пай с месо — още топъл. Някой шегаджия бе заковал на масичката стария каталог на „Гисингс“, отворен тъкмо на страницата с бюрото „Гръмовержец“.

Джордж се трогна до сълзи. Откакто бе умрял баща му, живееше самотен като куче, а ето че сега някой му протягаше ръка. Той погледна Вал, която бе не по-малко смаяна.

— Е, няма що — измърмори той. — Изглежда, са се пробвали дали още ги бива в дърводелството. „Гисингс“ — това значи качество и традиция, нали тъй?

— Остави шегите — тросна се Вал. — Повече тук няма да спиш.

— Моля? — Джордж не повярва на ушите си.

— Да не мислиш, че ще работя за някакъв клошар? Идваш у нас — все пак Коледа е! Можеш да спиш на канапето, докато си намериш по-удобно място.

Джордж се опита да възрази, но не намери подходящите думи. Вал го сграбчи за ръката и го помъкна към очукания остин метро. Двамата се качиха в малката кола, а вратата на камионетката остана да се полюлява на вятъра.