Хари Бингам
Наследството на Градли (82)

11

Камионетката, разбира се, се повреди. Джордж не разбираше нищо от коли, а нямаше и нужните инструменти. Наоколо нямаше и следа от автосервиз, но дори и да имаше, в този час щеше да е затворен.

Нямаше какво да се прави. Джордж остави возилото встрани от пътя, взе си куфара и пое пеша към дома — около осем километра в студения дъжд. Преди да е изминал и първия километър, щеше да се измокри до кости, но какво пък — без това завръщането му нямаше да бъде достатъчно драматично. У дома щеше да го чака чаша гъст чай, може би наденички с яйца и — ако извадеше късмет — топлите обятия на Вал.

Джордж мина през Илкли и пое по междуселските пътища към Соули Бридж. Вятърът стенеше над мокрите треви, от време на време по някой подплашен кон или овца изтрополяваше с копита в тъмнината. Куфарът му се измокри и тежеше като олово в ръката му. В него имаше само разни бутикови дрънкулки, които бе купил за Кики. И без това нямаше да му трябват повече.

На няколко метра встрани от пътя се чуваше плисък на вода. Джордж се наведе, вдигна един голям кален камък от мокрия банкет и го пъхна в куфара. После се засили и с широк замах го запокити в езерото.

Сбогом, Кики. Сбогом на целия този свят на красиви празноглави богаташи, скъпи курорти, показно разточителство, който остана зад гърба му, по-далечен от всякога и затворен завинаги.

Здравей, Вал. Здравей, Йоркшър. Здравей, „Гисингс“.

Когато се дотътри до къщата на Вал, отдавна минаваше единайсет, той бе подгизнал от дъжда и се радваше, че най-после се е прибрал. Опита се да отключи вратата, но тя се оказа залостена отвътре. Похлопа и след малко Вал се появи на вратата с вечния си пеньоар.

— Здрасти, Вал. Върнах се.

— Виждам — отвърна Вал, без да помръдне от мястото си, без намек да го покани да влезе.

— Може ли да вляза?

Тя поклати глава.

— Не може. Вече не давам стаи под наем. Кажи ми кога ще дойдеш да си прибереш нещата. Всичко е опаковано в кашони под навеса.

— Под наем ли, Вал? Аз мислех, че… Много се извинявам, че се ометох така. Толкова неща имам да ти разказвам. Аз… сбърках, съзнавам това. Исках просто да освободя душата си от… нещо, но вече съм свободен. Заклевам ти се, няма да се повтори.

— Тук си прав — каза Вал и се опита да затвори вратата.

— Не може ли да вляза поне за малко? Имам да ти казвам нещо.

Не че знаеше какво точно се готви да каже, но годежният пръстен до гърдите му го изгаряше. Вал поклати глава и притвори още вратата.

— Вал, чакай! Няма къде да ида…

Тя вдигна рамене.

— Знам едно общежитие в центъра на Лийдс, ако си толкова закъсал.

Тя затвори вратата под носа му. До центъра на Лийдс имаше поне двайсет и пет километра.

Джордж прекара нощта във фабриката. Нямаше ключове, а всичко бе затворено. Той се вмъкна в някогашната дъскорезница, където не заключваха вратата, защото нямаше нищо за крадене. Сви се на кълбо върху купчина изрезки и цяла нощ зъзна в костюма си „Армани“, завит с един стар брезент.

Събуди се рано и се върна в Илкли, където закуси и си купи нормални дрехи още щом отвориха магазините. Продавачът изчака Джордж да се преоблече и после невъзмутимо го запита дали да му завие стария костюм, или да го сложи на закачалка. Джордж хвърли един последен поглед на скъпия плат — мокър, прокъсан и лекьосан от патилата му.

— Изгорете го — каза той.

Нае стая в някакъв пансион, уреди да докарат и поправят камионетката му и взе такси до „Гисингс“. Докато се изкачваше с тежка стъпка към някогашния си кабинет, го обзе странно чувство.

Вътре се провеждаше съвещание. Около заседателната маса седяха Андрю Уолтърс, Джеф Уилмът, Вал Бартлет и Дарън — кисел и намръщен. Уолтърс, който изпълняваше длъжността изпълнителен директор, явно се наслаждаваше на важността на поста си, докато Дарън се мръщеше, защото в отсъствието на Джордж отново никой не му обръщаше внимание. Всички се стреснаха от внезапното появяване на Джордж, освен Вал, която запази спокойствие.

— Здравейте всички. Извинявайте, че ме нямаше толкова време. Вече съм тук. Какво ново?

Андрю Уолтърс заразправя за атаката на „Аспъртън“, за откраднатата серия мебели и ценовата война. Дарън не го оставяше да се изкаже, обаждаше се и го прекъсваше — явно държеше да привлече вниманието на Джордж. Вал, която познаваше ситуацията не по-зле от всички, упорито мълчеше. Накрая Джордж реши, че е чул достатъчно.

— Значи „Аспъртън“ са изкопирали мебелите ни, свалили са цените и се опитват да ни източат кръвта, така ли?

Присъстващите се съгласиха в хор, всеки с различни думи.

— И ние наистина губим кръв, така ли е?

Уилмът кисело заговори. Така, както той виждал нещата, счетоводителите трябвало да говорят почтително с шефовете си. От друга страна обаче, шефовете нямали право да изчезват тъкмо по време на най-голямата криза, завличайки парите на фирмата.

— Би могло да се каже, че губим кръв, тук сте прав. Засега успяваме да се задържим на повърхността само защото гоним клиентите до дупка да ни плащат навреме, а самите ние не плащаме на нашите доставчици. Както каза мистър Уолтърс тъкмо преди да влезете, до една седмица ще ни свършат парите. По мое мнение, което няма да се поколебая да изразя пред всички тук присъстващи, а съм подал досега и цяла поредица докладни по въпроса — Уилмът размаха куп листа — ние сме на ръба на фалита и по закон сме задължени да прекратим търговската си дейност.

— Какво?

— Доколкото нямаме основания да вярваме, че сме в състояние да платим както на работниците, така и на доставчиците си, ние нямаме законно право да продължим търговската си дейност при подобни обстоятелства. В моите докладни, копия от които ще намерите на бюрото си…

— Тъй, тъй. Преди да ни тикнат в затвора, ще пием по едно за твое здраве, Джеф. Благодаря, мнението ти се приема за сведение. А какви ответни мерки са предприети от наша страна?

Отговорът бе: почти никакви, но този отговор се удави в общата врява. Накрая Джордж разбра, че колегите му леко са посвалили цените, хвърлили са малко повече сили в рекламната дейност, но нищо повече. Продажбите не бяха пресъхнали напълно, но списъкът с нови поръчки представляваше нерадостна гледка.

— Разбирам. Може ли сега да видя изделията на „Аспъртън“? Предполагам, че имате мостри?

— Ъъъ, всъщност не — каза Уолтърс.

— Но аз искам да ги видя. Дарън, вземи това — той му подхвърли през масата пачка банкноти — и бягай да купиш от фалшификатите на „Аспъртън“.

Джордж още не бе свършил изречението си, когато Дарън излетя като куршум през вратата и от коридора се чу как вика на Дейв да пали мотора. След две минути камионът с емблемата на „Гисингс“ вече набираше скорост по шосето, а от разнебитеното радио гърмеше попмузика.

През следващите два часа Джордж преглеждаше папки и документи, с които никой не се бе занимавал в негово отсъствие. Получили се бяха известия от Дейвид Балард от банката, които той накъса и хвърли в коша. Вал му отговаряше едносрично и упорито избягваше личните теми. Джордж се опита да се извини и да обясни изчезването си, но тя го сряза:

— Не мисля, че ми влиза в задълженията да слушам това.

— Моля те, Вал! Нека си поговорим, за бога!

— Съжалявам, имам да класирам документи.

Всички бяха потиснати и седяха в мълчаливо очакване; накрая Дарън и Дейв се върнаха, злорадо ухилени. Камионът бе опасно претоварен, но двамата младоци пушеха големи пури, а Дарън размахваше в ръка банкнотите, които му бе дал Джордж.

— Отидохме право във фирмения им магазин и се обадихме от рецепцията на стария Аспъртън. Казахме му, че сме от „Гисингс“, че изделията им страшно ни харесват и сме дошли да си купим мостри от всеки вид. Оня дърт пръч слезе лично и ни напълни целия камион без пари. Каза да не се притесняваме, щото мебелните производители трябвало да се подкрепят като братя. Мръсен лайнар! През цялото време се хилеше като идиот. Дейв си изпроси от пурите му, пък аз задигнах куп брошури.

— Баш тъй си беше — намеси се Дейв. — На излизане Дарън рече да им срежем гумите на паркинга, ама аз му казах да не се прави на простак.

Андрю Уолтърс понечи да им изнесе една лекция за това как всеки служител на фирмата е неин посланик пред обществеността, но Джордж просто си взе парите и му каза да си трае.

Разтовариха мебелите от серията „Блясък“ от камиона и ги отнесоха в музея, който сега бе празен. Джордж повика неколцина майстори от цеха и всички заедно започнаха да разглобяват мострите парче по парче. Обръщаха специално внимание къде са използвани пирони, къде лепило, къде клинова сглобка. Взеха точните размери на всеки детайл, определиха до най-малки подробности какъв обков, панти, дори винтове са използвани. Направиха скици на всяка мостра и разучиха рекламните брошури.

След като разполагаха с всички данни, калкулираха с точност себестойността на мебелите от серията „Блясък“. Стратегията на „Аспъртън“ бързо им се изясни. Те бяха произвели евтини имитации на всеки артикул от тяхната серия „Яркост и красота“ с най-долнопробни материали и минимум производствени разходи. При цените, на които ги продаваха, дори и така едва ли печелеха нещо, но не това бе целта им. Бяха си наумили да разорят „Гисингс“ и бяха готови да си платят за удоволствието.

В два часа след полунощ Джордж обяви край на проучването и ги извика в кабинета си.

— Сега знаем всичко. Въпросът е, какво можем да предприемем?

Счетоводителят Уилмът взе пръв думата:

— Някои членове на ръководството, а също и… служители на неръководни длъжности — той погледна под вежда към Дарън — предложиха да намалим цените до тези на конкуренцията. Аз съм длъжен да ви предупредя настойчиво да не поемаме по този път. Загубите ще станат неприемливи, ако продължим тактиката на намаляване на единичната продажна цена.

— Съгласен съм — каза Джордж.

Дарън подскочи като ужилен. Той бе очаквал Джордж да го подкрепи и не можеше да повярва, че неговият кумир е способен да го предаде.

— Не можеш да вкарваш голове с намален състав играчи на терена. Докато цените ни са високи както сега, няма да продадем и една дъска. Бездействието е равно на самоубийство!

Джордж кимна.

— Съгласен съм.

— Моля? — каза Уилмът.

— С кого от двама ни си съгласен? — извика Дарън.

— И с двамата — каза Джордж. — Ние не можем да си позволим да снижаваме цените, нито можем да ги оставим каквито са. Остава само да ги повишим. Мисля, че едно увеличение от двайсет процента ще свърши работа.