Хари Бингам
Наследството на Градли (2)

2

Хелън Градли не можеше да намери ключа от собствената си входна врата. Изправена на прага на къщата, тя зарови из ръчната си чанта и внезапно се разплака.

— Спокойно, мамо — каза Джоузефин. — У мен е.

По време на дългия път към дома Хелън неведнъж избухна в сълзи, но от това не й стана по-леко; болката само се засили. След развода тя някак си отказваше да приеме бедността за постоянна и окончателна. Макар да не беше мързелива, тя си оставаше посредствена домакиня; поддаваше се на импулси да пръска пари, каквито не можеше да си позволи. Преди няколко години бяха открили, че страда от артрит, след което се бе пенсионирала по инвалидност. Внезапната решителност, с която излезе в пенсия, не преставаше да удивлява децата й. Когато разбра за смъртта на съпруга си, искрено се зарадва. „Сега поне ще има някаква полза от парите му“ — рече си тя. Завещанието направо я срази. Износените й завеси, протритите килими, напразните й мечти за по-добро материално положение щяха да я съпътстват до края на живота й. Кавалерията нямаше да се притече на помощ. Спасение нямаше да има.

Джоузефин отключи вратата, заведе майка си до спалнята на горния етаж и я остави сама с грейката й и с обещанието да намине скоро. Децата имаха нужда да поговорят открито помежду си, а в присъствието на убитата им от скръб майка това бе невъзможно.

Когато Джоузефин влезе в кухнята, тримата й братя седяха около масата, върху която имаше запарен чай. Закари, кръстен някога на дядо си, но наричан от всички Зак, бе донесъл сутринта бутилка шампанско, за да отпразнуват наследството. Сега на никого не му бе до празненство. След като майката се бе оттеглила, те можеха най-после да се върнат на темата, която вълнуваше всички.

— Горката мама — изхълца Джоузи. — Такова ужасно нещо й се случи. Тя толкова разчиташе на завещанието…

— Не ставай глупава, Джоузи — прекъсна я Матю. — Ужасно е за всички ни. Оня дърт пръч сигурно се хили в гроба. — На Матю му беше мъчно за майка им, но много повече за самия него. Широкото му приветливо лице бе нацупено като на малко момченце.

— Не е дърт пръч, а мъртвият ни баща — сряза го Джоузефин.

— Разбира се, че е баща ни — каза Матю. — Никой не е искал да умре и съм сигурен, че всеки един от нас би направил каквото е нужно, ако можеше да го съживи. От друга страна, всички знаем, че приживе беше голям чешит, а и в смъртта си постъпи към нас по най-гаднярски начин. И да си призная, успя да съсипе живота ми. Успя да съсипе и твоя живот, и живота на всички ни, не само на мама.

— Искаш да кажеш, че просто ще ни се наложи сами да се грижим за себе си, както правят нормалните хора в цял свят? — Гласът на Джоузефин беше напрегнат и писклив. Тя си даваше сметка, че Матю говори истината, но сърцето не й позволяваше да хули баща си, още топъл в гроба. А и той ги бе обичал, макар и по своя тираничен и вбесяващ начин.

— Я млъквай, Джоузи — изхленчи Матю. — Ние сме му като заложници. Никой от нас не е очаквал, че ще трябва да работи, за да се издържа, а сега изведнъж се оказва, че се налага да се хванем на някаква досадна работа, да носим костюми, да молим банката за ипотека, да събираме за пенсия, и то до живот. Ами че това ако не е затвор, здраве му кажи?

— Ама ти самият нали работиш в оная американска инвестиционна банка, „Мадисън“ ли й беше името? Това хич не е зле.

— Това не е истинска работа, а само за лятото. Трябва първо да завърша следването си по икономика, преди да се хвана на постоянно място. А от „Мадисън“ няма да ме вземат за постоянно. Там съм само за да не скърша хатъра на баща ми, и откакто ме назначиха, не съм си мръднал пръста.

— Ти имаш талант…

— Е, все някога нещо ще си намеря, но не това е, което очаквах. Което всички ние очаквахме всъщност. Това си е доживотна присъда, Джоузи, оня дъртак здравата ни насади.

Очите на Матю се насълзиха при тези думи. Той си бе представял бъдещето, пълно с удоволствия и приятно безделие, а то се бе оказало мъчително, безпарично и тежко. След още четирийсет години щеше да бъде благодарен, ако е успял да събере пари, колкото да не мръзне и гладува на старини. Джордж видя сълзите в очите на брат си и се включи в разговора, за да му даде възможност да избърше очите си с опакото на ръката.

— Прав си — изръмжа Джордж. — Само че аз съм още по-зле. Аз имам седем тройки в дипломата си. Изхвърлиха ме от училище нямам право да следвам. Никога през живота си не съм работил. В сметката си имам около две хиляди, имам хубава кола и това е всичко. Живея под наем. Ако сега почна да си търся работа, ще е голям късмет да ме вземат в някой супермаркет.

Това не бе преувеличение. Джордж го бяха изключили от колежа за внасяне на алкохол; организирал бе купон за дузина свои състуденти, повечето момичета, в стаята на домакина. Последният се бе върнал преждевременно от отпуск и бе заварил гърмяща музика, всички лампи в стаите запалени, а лъскавите повърхности на скъпите антикварни мебели осеяни с кръгчета от дъна на чаши. Джордж приключи с образованието си още същата вечер. Не изпитваше особено съжаление, защото се впусна във вихъра на развлеченията, достъпни само за висшето общество. Компанията му се състоеше от млади безделници от двете страни на Атлантика, а местата за срещите им се редуваха между снежните писти на Алпите, яхтклубовете по Ривиерата, ловните полета в Шотландия и бляскавите партита на Лондон, Ню Йорк и Париж. Единствената способност, която успя да развие междувременно, беше да проси пари от баща си. По някаква своя причина Бърнард Градли плащаше за екстравагантностите на Джордж с по-голяма охота, отколкото за нуждите на останалите си деца. Някои отдаваха това на физическата прилика помежду им — същата набита, масивна фигура, същата рижа коса и малки, свински очички. Самият Джордж никога не си бе задавал въпроса на какво дължи щедростта на баща си. Той просто грабваше парите, понасяше стоически дежурните упреци и хукваше към поредната забава.

— Не може ли да оспорим завещанието, да обжалваме или нещо подобно? — попита той. — Сигурно има закон, който урежда тези неща.

— Ти кога ще пораснеш, бе! — озъби се Зак. — Разбира се, че няма такъв закон. Парите са си на баща ни и той може да ги остави на когото си поиска. Можем да платим на адвокат да прегледа завещанието, но съм сигурен, че е желязно изпипано. Не е в стила на баща ни да оплеска такова нещо. Голям гадняр беше, но не си оставаше магарето в калта.

Намръщеното лице на Зак, смугло и изразително, ги накара да замлъкнат. Извънредно способен, самонадеян и безскрупулен, той бе всепризнатият им лидер, макар и три години по-млад от Джордж, и преценката му се приемаше безпрекословно от всички.

— Ти поне имаш хубава работа — кисело рече Матю.

Това беше донякъде вярно. Зак бе записал право в Оксфорд, но скоро се отегчи и се прехвърли философия. Този му ход вбеси баща им. „Покажете ми някой, който е забогатял от разсъждения за смисъла на живота, и аз ще му продам целия си имот за една десетарка!“ — изрева той, когато научи, и от този момент се бе опитвал да препъва Зак на всяка крачка. Но Зак беше упорит като баща си и след като завърши с отличие, се захвана с докторат по един малко познат и извънредно заплетен философски проблем. За съжаление, малко преди да завърши дисертацията си, някакъв нов труд, публикуван в Съединените щати, напълно обори изводите му и той изостави работата си отвратен.

По настояване на баща си Зак си намери работа и с неохота постъпи в една голяма лондонска счетоводна фирма. След четири месеца, прекарани на сегашната си длъжност, я мразеше повече от всякога. Само преди седмица се бе спречкал с един от старшите съдружници, с когото и без това не се обичаха много, та очакваше още при завръщането си да получи заповед за уволнение. Сега вдигна рамене.

— Аз може да имам работа, но не е там въпросът. Не искам работа. Искам да съм богат и да не ми се налага да работя. Същото, което искате и вие.

Матю си наля чай. Въздъхна.

— Предлагам минута мълчание за онези нещастни скапаняци в ада, които ще трябва да търпят баща ни цяла вечност.

— Матю, как смееш! — извика Джоузи шокирана.

Джордж комично вдигна чашата си за тост.

— Бог да прости Бърнард Градли, отишъл си непожален и неоплакан. Дано намери на оня свят същата благост и щедрост, с която ни отрупа на тоя.

Матю и Джордж погледнаха Зак, сякаш търсеха подкрепа. Зак беше тарторът и братята се нуждаеха от него. Той срещна погледите им, без да трепне мускул на лицето му. Тъмните му хлътнали очи се бяха свили в две тесни цепки, зад които не прозираше нищо от онова, което ставаше в мозъка му. Матю и Джордж се опитваха да познаят по лицето му какво мисли, но без успех.

— Значи какво? — попита, почти изхленчи Матю накрая. Джордж беше по-спокоен, макар и също напрегнат. Може би се досещаше накъде се насочват мислите на Зак.

— Какво „какво“? — отвърна му с въпрос Зак. Гласът му леко потрепери. Той се надигна от стола си, отиде до хладилника и измъкна бутилката шампанско. — Не ви знам вас, ама аз съм много доволен.

— Доволен ли? От какво си доволен пък ти?! — извикаха Матю и Джордж в един глас.

— Много просто. Досега очаквах да получа най-много една четвърт от наследството на баща ни. Днес открих, че мога да го имам цялото.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Каквото казах — изрече Зак с равен глас. — Ще спечеля един милион. За три години. Тогава всичко ще е мое. Никога не се бях надявал на такъв шанс.

— Че как ще спечелиш толкова пари?

— Още не знам. Но ще ги спечеля. А пък след три години ще бъда наистина богат.

Матю и Джордж бяха като зашеметени. Ако Зак кажеше, че нещо ще стане, то бездруго ставаше. Само че Зак не спомена нищо за подялба на парите, а братята му не разчитаха много на неговата щедрост.

Момчешкото лице на Матю се смръщи, нищо, че Зак беше най-способният от тримата — той, Матю, щеше да се бори като лъв. Той никога не се отказваше от предизвикателствата, а сега и дума не можеше да става за отказване.

— Ти може и да спечелиш един милион, Зак, но аз ще спечеля повече. Ще те изпреваря и ще грабна парите на татко. Аз ще ги грабна, не ти!

Двамата братя — единият мургав и жилест, другият рус и широкоплещест — се гледаха в очите като гладиатор преди битка. Джордж отчаяно разпери ръце да ги вразуми.

— Ама вие ще поделите честно парите, нали, момчета? Искам да кажа, който и от вас да спечели. Сигурен съм, че така ще постъпите.

Зак и Матю не издадоха повече звук, но лицата им говореха по-ясно от всякакви думи. Ако искаше парите на баща си, Джордж трябваше да си ги заслужи.

— Господи — изохка той. — Сигурно сънувам. Значи така, добре. Значи и аз ще трябва да спечеля един милион. О, господи!

— Глупаци — извика Джоузефин. — Лигльовци!

На горния етаж Хелън Градли отново се разрида с дълбоки хлипове, от които цялата й малка къщичка се разтресе.