Хари Бингам
Наследството на Градли (41)

11

Върху малката тортичка нямаше място за петдесет и три свещи, колкото години навършваше Хелън, но тя толкова се зарадва и на петте, които ярко горяха на ниската масичка, че за малко да седне отгоре.

— Внимавай, мамо — извика Джоузи.

Тя си свали диадемата и я постави на главата на майка си, за да не си изгори косата. Този ден Хелън беше спокойна, може би леко несигурна в движенията си, но очите й блестяха, умни и проницателни както някога, сякаш наблюдаваха отстрани как тялото й не й се подчинява вече. Тя се усмихна на дъщеря си и се напъна да си спомни думата „благодаря“. Джоузи й се усмихна в отговор. Зак наблюдаваше сцената, отегчен и нетърпелив.

— По дяволите, духайте ги тия свещи и да приключваме — каза той.

Беше шест и половина вечерта. Зак бе кацнал на Хийтроу само преди час и вече бързаше за работа. Матю току-що бе позвънил от Ню Йорк, за да поздрави майка си. Джордж не бе успял да се откъсне по средата на седмицата, но щеше да дойде през почивните дни. Хелън погледна притеснено дъщеря си; резкият тон на Зак я плашеше.

— Чакай мама да се приготви — сряза го Джоузи. — Тя има рожден ден, не ти.

Джоузи беше изтощена от умора, но този път нямаше да остави Зак да изпорти всичко. Бе решена да защитава майка си от грубостите му, както я пазеше от пламъците на свещите. Знаеше, че ще се справи. Вече работеше, грижеше се за майка си, поддържаше дома и дори намираше сили и време за дребни удоволствия.

Джоузи погледна Зак, сякаш го виждаше за пръв път. Той се бе изменил. Вече не беше буйният, необуздан по-голям брат, когото познаваше от детинство, а бе заприличал на банкер. Пътуваше по света, носеше скъпи костюми, говореше само за бизнес. Какъв ли началник щеше да й бъде, ако тя му станеше секретарка? Сигурно нямаше да я забелязва. Ще си спомня името й и ще се държи учтиво, докато не прави грешки, но само да сбърка нещо, ще й се сопне. И нищо да не сбърка, ако е в кисело настроение, тежко й.

Брат и сестра — шеф и секретарка — гледаха втренчено догарящите свещички на тортата. Пламъчетата бяха стигнали крема и почнаха да примигват.

— Хайде де! — подкани Зак.

— Хайде, мамо — каза Джоузи. — Я да видим дали можем да ги духнем заедно.

Хелън сви устните си на тръбичка и се приготви да духне. Това просто действие, което някога щеше да й отнеме един миг, сега изискваше цялото й внимание. Поразените области в мозъка й нямаше да се оправят; вместо това ролята им постепенно се поемаше от други. Това си беше сериозно предизвикателство — не по-малко сериозно, отколкото онова, с което се бореха синовете й. Хелън издиша въздух през устата си, но струята бе прекалено слаба, за да угаси дори и една свещ.

— Браво, мамо! — извика Джоузи, след като духна свещите вместо нея. — Добре се справи.

— Боже господи — изстена Зак.

Тортата бе купена от супермаркета. Отгоре имаше карамелизирана захар, а по средата изкуствена сметана и евтин конфитюр. Зак взе предложеното му парче и без да го опита, го отмести настрани.

— Нося ви подаръци — каза той. — Боя се обаче, че нямах време да ги опаковам.

Бръкна в плика от безмитния магазин на летището и извади бонбони и парфюм, доста скъпи на вид. Подаде ги на сестра си.

— Заповядай, мамо — каза Джоузефин, като внимателно намести подаръците в ръцете на майка си. — Помириши тук, не ухае ли прекрасно? Искаш ли бонбон?

— Прекрасно — повтори Хелън. — Благодаря.

Зак отвърна на благодарността на майка си с едва забележима усмивка.

— И за теб имам подарък, Джоузи.

Зак изсипа плика в скута си. Вътре имаше риза „Пинкс“, три вратовръзки „Хермес“ и копринен шал, също „Хермес“. Зак подаде шала на Джоузефин. Тя го разгледа, после си го сложи. Бе прекрасен и много й отиваше.

— Много е хубав, благодаря ти, Зак.

— За нищо.

Джоузи погледна към купчината в скута на Зак. Той се бе сетил да свали етикета с цената от шала й, но не си бе дал труд да стори същото с вратовръзките. Луксозните етикети приковаха вниманието й. Сигурно струваха поне петдесет лири стерлинги едната. Ризата — най-малко четирийсет, по-вероятно петдесет.

— Много благодаря, Зак. Исках да ти кажа обаче… ако имаш излишни пари, двете с мама ще ти бъдем благодарни. Гледачката струва много…

— О, боже! — Зак бе уморен и раздразнителен. — Да не почнеш пак да хленчиш.

— Не хленча — отвърна рязко Джоузи. — Това не е…

— Аз се трепя да идвам специално.

— От Хийтроу до Килбърн, при това с такси. Не си се претрепал чак толкова!

— Нося ви подаръци, в замяна можехте поне.

— Животът никак не е лесен, а и…

— Е, няма що, как ще е лесно да си секретарка! Трябва да си лакираш ноктите, да дърдориш с колежки в дамската тоалетна… Не само това, ами понякога те карат и да работиш, да правиш фотокопия!

— Я престани! — кресна Джоузи, побледняла от гняв. Само това й липсваше. Достатъчно проблеми имаше за осемнайсетгодишно момиче, за да слуша и глупостите на Зак.

— Щях да забравя, имаш и мама. Сигурно е много сложно да си играете на забавачница с една жена на средна възраст…

Зак се надигна да си ходи. Джоузефин плачеше, по бузите й се стичаха горещи сълзи. Беше бясна, че се остави Зак да я оскърби.

— Вън!

— Тръгвам си, не бой се. Имам работа. Истинска работа, като за възрастни!

— Вън, казах! — Джоузефин почти изтласка брат си през вратата, хлипайки неудържимо. Проклет да е! Проклет! Изтри очи с шала от „Хермес“. Никой нямаше право да се отнася така с нея. Никой!