Хари Бингам
Наследството на Градли (39)

9

Не че Матю имаше някаква вина. Тази вечер бе работил до късно — по принцип, нищо необичайно. Бе отишъл да провери нещо в справочниците, които се съхраняваха в кабинета на ръководителката на курса Джилиан Маккъчън — дотук също нищо лошо. Докато търсеше, той случайно се натъкна на папката, оставена върху бюрото. Какво осъдително имаше в това? Да не беше някоя викторианска девица, че да гледа само надолу! Папката си лежеше мирно на бюрото, а отгоре имаше надпис „Бележки на ръководителя на курса за последната игра“. Матю я вдигна.

Последната игра беше без съмнение най-важният изпит в целия курс, от който зависеше кой ще завърши и кой ще бъде скъсан. Ако Матю се чувстваше по-уверен в шансовете си, може би щеше да остави папката на мира. Бе дочул обаче, че в резултат на решението на Дан Креймър за съкращаване на разходите шейсет и трима студенти се състезаваха само за пет вакантни места.

Двама от късметлиите вече бяха известни. Единият бе Адам Камбъл — невзрачен англичанин с рядка косица и безвкусни костюми. Приличаше на някакъв зубрач, но бе ненадминат в един вид математически изчисления от първостепенна важност за лондонския отдел „Опции“ на банката. Вторият бе аржентинецът Диего Бурели — красив като киноактьор, с дебели връзки сред аржентинския елит и изключителен търговски нюх. Бе определен за шеф на офисите на банката в Буенос Айрес — пост, който отлично му прилягаше.

Оставаха значи шейсет и един кандидати за три места. Освен Матю за тях щяха да се борят още само четирима сериозни претенденти: Скот Питърсън — русият калифорниец, Хайнц Шифер — арогантен германец с яки застъпници във Франкфурт, Карен Онсли — талантлива дилърка, на която и двамата родители, трима вуйчовци, брат и сестра вече работеха за „Мадисън“, и Фуджимото Такако — изтупан японец с невероятна способност да носи алкохол и шесто чувство за азиатските пазари.

Какво бе редно да направи сега? Да затвори папката, сякаш не я е видял? Но защо? Бе работил до късно, за разлика от останалите. В известен смисъл тази папка бе награда за усърдието му. Освен това как можеше да знае, че и други не са открили, прочели или преснимали съдържанието й? На Карен Онсли и Хайнц Шифер нямаше да им мигне окото да направят такова нещо.

Без да му мисли повече, Матю отвори папката и се зачете. Отначало стоеше прав, после седна и продължи да чете. Накрая, разбрал, че на едно сядане съзнанието му не може да обхване цялото това богатство, занесе папката в копирната стая и я преснима от кора до кора.

Когато остави папката на мястото й и си тръгна, в куфарчето му имаше трийсет и пет фотокопирани листа. Всеки един от тях струваше много повече от теглото си в злато.