Хари Бингам
Наследството на Градли (12)

10

Матю влезе в пустата зала на валутните дилъри. Ако не се смятаха червените електронни часовници и блещукащите компютърни екрани, залата беше тъмна. Матю светна лампата на бюрото си. Обичаше мрака, обичаше тишината, преди да са плъзнали първите чистачки в пет сутринта. Направи си чаша черно кафе и се залови за работа.

През последните пет седмици, откакто се бе разработил, Матю значително усъвършенства методиката си. До пристигането на Луиджи в седем щеше да приготви пет свитъка оперативни данни, педантично анотирани и обозначени с цветен маркер. Отначало те се приемаха от колегите му като случаен лукс. После се превърнаха в ежедневна необходимост — Евангелието на Матея, както ги бе нарекъл Луиджи.

Условната лира, която служеше за индекс на Матювата популярност пред Луиджи, се бе повишила междувременно почти до цял долар. Матю беше сигурен, че ако се стигнеше до вот, Луиджи щеше да гласува за оставането му на щат в „Мадисън“ след завършване на образованието му, но това не бе достатъчно. Разполагаше с три години, за да спечели милиона си, така че нямаше намерение да прахоса цяла година в следване на икономика. На Матю му трябваше щатна длъжност, и то веднага.

По-късно същия ден му бяха насрочили интервю с Брайтън Макалистър. Син на шофьор на камион от Глазгоу. Макалистър ръководеше валутната търговия с мек глас и всевиждащи очи. Говореше се за него, че познава сделките на всеки дилър поотделно по-добре от тях самите. За повечето дилъри бе готов на сериозни рискове в името на печалбата. За разлика от тях обаче умееше и да се сдържа, когато преценеше, че условията не позволяват да се рискува. Много хора бяха реализирали по-големи печалби от Брайтън Макалистър, но никой по-малки загуби. Преценката на Макалистър щеше да реши съдбата на Матю. Това бе присъда, която, веднъж произнесена, не подлежеше на обжалване.

Малко след девет Луиджи се приближи до бюрото му.

— Матео, колко е курсът на лирата днес?

Матю се престори, че проверява нещо на екрана.

— Я гледай, Луиджи! Ами че лирата е точно един долар!

— А как е външният дълг на Италия?

Матю прекара ръка по клавишите. Екранът се смени.

— Виж ти! Рупърт Мърдок току-що е купил италианското правителство за един куп долари и външният дълг е платен.

Луиджи се ухили.

— Не се майтапя, Матео. Биг Мак ще ме пита какво си се разбачкал изведнъж, след като само допреди месец беше най-мързеливият негодник тук. Отде да знаем как ще работиш, ако вземат да те назначат?

— Баща ми почина преди шест седмици — отвърна Матю, който дотогава бе пазил това в тайна. — Така че от пет седмици насам ми се налага да се грижа сам за себе си.

Луиджи кимна сериозно. Очите му се впиха изпитателно в лицето на Матю, опитвайки се да открият истината зад думите.

— Моите съболезнования, Матео. Не знаех.

Разговорът на Луиджи с Макалистър продължи не повече от пет минути. Предвид на заетостта на последния и това бе много. Матю нервно барабанеше с пръсти по бюрото си и няколко пъти бръкна във вътрешния си джоб, за да се убеди, че документът е там. Луиджи се върна, а след него Андерс, Кристина и Жан-Франсоа също отидоха да говорят с Макалистър. Матю вярваше, че всички ще го подкрепят. Всеки му бе казвал на четири очи през последните седмици, че помощта му е наистина решаваща в безмилостната конкуренция между дилърите. И доколкото печалбите на банката зависеха от правилността на всяко отделно решение, Матю наистина им беше нужен.

Жан-Франсоа се върна. Той потупа Матю по рамото.

— Хайде — рече той и му намигна.

Матю тръгна към кабинета на Макалистър, който междувременно се бе възползвал от кратката пауза, за да отговори на позвъняването на парижкия си колега. Когато Матю влезе, разговорът се чуваше от говорителя на телефона. Разискваният въпрос бе как френският пазар на облигации ще реагира на европейската среща на високо равнище, която трябваше да се проведе на следващия ден.

Щом видя Матю, Макалистър му направи знак да седне. В борсовите среди тайни няма. Говори се на висок глас и всички се чуват един друг. Всеки телефонен разговор се записва. На Пиер Д’Авиньон, събеседника на Макалистър, му бе все едно дали някой друг присъства на разговора. В момента Д’Авиньон задаваше въпрос във връзка със срещата на върха.

— Интересно — отбеляза Макалистър със силен шотландски акцент. — Ще помоля нашите анализатори да проучат въпроса и утре ще ти позвъня.

— Само ако може по-рано, преда пазарите да отворят.

— Разбрано. Утре рано сутринта.

— Ще го възложиш на един от най-добрите, нали, Брайтън? — попита Д’Авиньон. — В момента имаме облигации на стойност петстотин милиона долара, така че не искаме да оплескаме работата.

— Ти не се бой. Ще бъде най-добрият.

Д’Авиньон затвори. Макалистър погледна Матю.

— Разбра ли?

— Искате аз да направя проучването?

Макалистър кимна.

— Окей, няма проблем — заекна Матю. Гърлото му пресъхна. Не бе и чувал за европейската среща на върха, за която ставаше дума. Знаеше само, че ако се изложи, щеше да се прости с работата си.

— Добре. Ще говорим за назначението ти, след като се обадиш на Д’Авиньон утре сутрин.

Матю можеше да си тръгне, но за момент погледът му се задържа върху Макалистър. Очите на шотландеца бяха светлосини и пронизителни. Сякаш отсреща го гледаше сам Господ.

— Благодаря — каза Матю. — Имам само още една молба. — Поспря се и продължи: — Нямам желание да следвам повече. През последните седмици се убедих, че искам да бъда дилър. Не мисля, че дипломата има значение. Искам да работя усърдно и искам да започна още сега. В Мадисън ми харесва и бих желал да остана тук, ако може.

Матю млъкна, за да прецени ефекта от думите си. Лицето на Макалистър беше като издялано от камък. Матю реши да изиграе единствения си коз. Извади писмото от джоба си и го подаде на шотландеца.

— Имам предложение за работа от „Кобург“, но не ми се работи при тях. Искам да работя тук. Знам не по-лошо от вас самия, че „Мадисън“ може да помете „Кобург“, и нямам нищо против да участвам в процеса. Но най-много от всичко искам да работя като дилър, и то сега. Така че, ако не става тук, съм готов да започна и в някоя второразредна банка.

Макалистър едва удостои с поглед фотокопието на бюрото си. Матю бе свил писмото от апартамента на Зак същата сутрин, когато Джоузи разби стъклото на масичката му. Ако не се смятат инициалите и името на отдела, почти не му се бе наложило да го видоизменя. „Драги мистър Градли, за нас е удоволствие да Ви предложим длъжността помощник-мениджър на Отдел «Глобални пазари». Държим да започнете веднага и Ви молим да потвърдите датата на постъпване колкото се може по-скоро.“ Писмото завършваше с обичайните учтиви пожелания. Матю бе преснимал подправената оригинална бланка, а после я бе прегледал под лупа. Уверен беше, че промените са незабележими.

Макалистър почука с показалец върху писмото — знак, че Матю може да си го прибере.

— Не пренебрегвай „Кобург“ — каза меко той. — Те са в бизнеса от двеста години, двойно повече от нас. Ако ние изкараме толкова, това само по себе си би било голям успех.

Интервюто приключи.