Хари Бингам
Наследството на Градли (93)

1

Джордж почука на вратата на Уилмът и без да дочака отговор, влезе в подредения като аптека кабинет. Върху бюрото имаше разтворен пакет бисквити. Уилмът се изчерви и бързо ги смете с ръка в чекмеджето.

— Няма ли да ме почерпиш една бисквита? — запита Джордж, който обичаше понякога да засрамва изрядния си счетоводител.

Уилмът се изчерви още повече и извади пакета. Джордж си взе една.

— Как сме, Джеф? Какви са печалбите за изтеклия месец? — запита Джордж. Вал все още не му говореше и той бе тръгнал из сградата да си търси компания.

— Доста добри. Текущата печалба е с около седем хиляди лири над заплануваната. Поне едно нещо да ни е наред!

— Какво искаш да кажеш, „поне едно“? — Познанията на Джордж по финансовите дела не бяха много по-задълбочени от тези на Кики. — Нали реализираме печалба?

— Да, но това е текуща печалба, а не чиста. Не забравяй, че задържахме много плащания по време на твоето… ъъъ, отсъствие.

— Че какво от това? Ще им платим на хората и това е.

— Не е толкова просто. Трябва да платим на доставчиците си за изтеклите месеци, както и за текущите заявки. Голяма част от доставчиците сега ни дават по-кратки срокове на разплащане, тъй като в миналото ги бавехме. Освен това наближава падежът на лихвата по дълга. Както и да го гледаш, зле сме с парите.

— Какво мога да направя по въпроса? — запита Джордж.

— Ами най-добре би било да инжектираш малко капитал, поне временно.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Джордж, но вътрешно се впечатли от прямия отговор. За Уилмът това бе голяма дързост.

— Ами нямаше как да не забележа, че при неотдавнашното си… ъъъ, отсъствие — разбира се, в правото си на главен акционер — ти, как да го кажа, си… пренасочил определени суми от резервния фонд. Напълно законно, разбира се, и, ъъъ… разбираемо, предвид на обстоятелствата, но все пак… — Уилмът се запъна.

— Аз взех четирийсет и пет хиляди от касата на фирмата — каза Джордж.

— Точно така. Та исках да кажа, че ако нямаш наложителна нужда от споменатата сума в непосредствено обозримото бъдеще, известни стъпки към възстановяване на резервния фонд, макар и за кратко време, за през преходния, така да се каже, период… — Уилмът не довърши. Ръката му измъкна нова бисквита от пакета и той я загриза с настървение. От устата му се посипаха трохи, но той дори не забеляза.

— Искаш да кажеш да вкарам малко пари във фирмата?

Уилмът избягваше погледа на Джордж. Нямаше сили да отговори, дори да кимне с глава. Прегърбен, извади нова бисквита, но не посмя да я захапе. На неговия език това бе утвърдителен отговор.

— Е, добре, много бих искал да вкарам малко пари, но просто ги нямам. Когато съм в състояние, ще те уведомя.

Формално Джордж казваше истината, макар и не съвсем. Във вътрешния джоб на сакото му имаше пръстен с диамант за 30 000 лири стерлинги. Това си бяха пари, стига оня безобразно скъп магазин на Бонд Стрийт да му ги върне. Дори да го продадеше на случаен купувач, пак можеше да вземе петнайсет или двайсет хиляди. Но Джордж не каза нищо.

— Да, разбирам. Аз не бих си позволил да повдигна въпроса, ако… Извинявай.

Джордж се съжали над служителя си. Ако на него му беше криво, това не значеше, че има право да си го изкара на Уилмът.

— Не се безпокой, Джеф. Ти постъпи правилно. Всичко, което е от полза за фирмата, е позволено, дори задаването на нетактични въпроси.

Уилмът се оживи, кимна с благодарност и засъбира трохите по бюрото си.

— Сега аз имам да те питам нещо, Джеф — каза Джордж. — Ако ония от „Аспъртън“ ни погодят още някой номер, колко време можем да издържим?

— Да издържим? Колко време ще издържим? — Уилмът се прегърби отново под тежестта на въпроса. — Трудно е да се каже. Ще зависи от редица фактори, главно пазарни… Бих могъл да направя няколко алтернативни разчета…

Джордж го прекъсна:

— Ще ти поставя въпроса другояче. Да кажем, че този месец реализираме загуба вместо печалба. Представи си, че „Аспъртън“ ни нападнат отново и този месец загубим десет хиляди лири, следващия още толкова и по-следващия пак. При това положение ще издържим ли до лятото?

Уилмът си пое дъх. Така поставен, въпросът не бе труден.

— При сегашното ни състояние няма начин да изкараме дотогава.

Джордж поклати глава, но мислено се съгласи. Така и предполагаше. „Гисингс“ щеше да крета на ръба, докато не си върне дълговете или докато „Аспъртън“ не ги оставят на мира. Погледна часовника си. Беше два и една минута следобед.

Тъкмо отвори уста да запита още нещо, когато по коридора се чу тропот на обувки. Бяха Дарън, Дейв и няколко техни колеги. Очевидно се връщаха от продължителен и сит обяд, състоящ се главно от течна храна. Спряха пред кабинета на Уилмът, за да си вземат чипс и безалкохолни от древния автомат.

— Стига се излага бе, кво слагаш пари! — изпищя Дарън. През стъклото на вратата Джордж го видя как завъртя някакъв ключ в процепа за монетата и как тресна машината с юмрук отстрани. Възторжени възгласи посрещнаха тупването на първата кутийка кока-кола. Дарън веднага заобяснява на останалите как става номерът.

— Ти глей само да не ни скива шефът — предупреди го някой.

— Кой бе, Джордж Прасето ли? — изхили се Дарън. — Мани тая работа, с това шкембе ще го чуем от един километър!

Дарън свали противопожарното одеяло от стената и го натъпка под тениската си. Наду бузи и запримигва като прасе.

— Здравейте, момчета! — изимитира той тромавата стойка и неравния йоркшърски диалект на Джордж. — Пак ли крадете чипс от машината? Я дайте тука десетина пакета и на мене.

Пийналите му приятели се запревиваха от смях. Имитацията беше доста сполучлива. Дарън се наслаждаваше на ефекта и гледаше да го удължи.

— Я скивайте сега!

Той дръпна халката от кутийката с кока-кола и я завря в носа си. После по изпитания начин измъкна от машината желиран бонбон във формата на пръчка и си го сложи отзад като свинска опашчица.

— Аз съм Джордж Прасенцето — заквича той. — Малко съм понадебелял. Сигурно от закуските, дето ги крада от машината!

Джордж наблюдаваше сцената със стиснати зъби. Уилмът, който чуваше всичко, не смееше да помръдне от неудобство. Дарън вече лазеше на четири крака, потупваше одеялото под тениската си и грухтеше като свиня. В смеха на околните се усещаше притеснение, но Дарън се бе забравил.

В този момент Джордж отвори вратата. Дарън го видя последен и замръзна на мястото си.

— Здрасти, Джордж — успя да каже той.

— Уволнен си — бяха думите на Джордж.

Уволнението на Дарън бе мигновено и окончателно. Морав от гняв, Джордж буквално го извлече за яката от сградата и му заповяда да не се връща повече.

Ала колегите му не го забравиха. Дейв обикаляше като сянка из сградата, смазан от скръб като някой влюбен тийнейджър. В цеха, където Дарън се бе ползвал с особена популярност, хората мърмореха на групички. Дори Андрю Уолтърс заключи Сали Дъмет и Джеф Уилмът в кабинета си, за да им шушне поверително колко е шокиран от постъпката на шефа им.

Всички бяха на мнение, че Дарън наистина бе сгрешил, но и Джордж се бе отнесъл прекалено жестоко с него. Не може така да се уволняват служители, особено момче като Дарън, което гореше в работата си. Джордж усети всеобщата враждебност, но единственият човек, осмелил се да го заговори, бе Вал, която за момент се отърси от ролята си на мълчалива секретарка.

— Как смееш! Как смееш да уволниш това момче, задето се е пошегувало малко!

— Аз не го уволних заради шегата. Уволних го за кражба на фирмено имущество, за злоупотреба с противопожарно оборудване, за неспазване на разрешената обедна почивка и за явяване на работа пиян.

— Какво? — Вал не разбираше за какво става дума. Тя явно не бе чула за одеялото и кражбите от машината.

— Дарън открадна закуски и напитки от автомата и показа на останалите как се прави. Свали противопожарното одеяло от стената и явно нямаше намерение да го върне на мястото му.

Вал пое въздух и шумно издиша.

— Ти май се смяташ за единствено прав, жалък фукльо такъв! Не мога да повярвам, че си способен да провалиш живота на този младеж само защото веднъж се е избъзикал с теб. Затова го уволни, а не заради глупостите, които ми изтъкваш сега. Как не те е срам!

Вал заплака. Джордж извади носна кърпа от джоба си и я запремята в ръце. Искаше да й я предложи, но бе сигурен, че ще му откаже.

— Слушай, Вал… — започна той.

— Ти ме слушай! Когато се юрна да гониш оная френска кокона, аз се заклех, че нямам нищо общо с теб. Напоследък, признавам си — Господи, не е за вярване! — започна да ми става жал за теб. Наистина си мислех да ти дам още една възможност. — Вал жално плачеше. По лицето на Джордж се сменяха загриженост, строгост и любов, но Вал не вдигаше поглед да види. — А сега да вземеш да направиш такова нещо. Та това е ужасно дребнаво! Сега разбирам, че не те е грижа за нищо, освен за теб самия. Никога, никога няма да ти простя!

Джордж отвори уста да каже нещо, но се спря и прехапа устни. Разговорът приключи.