Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (9)

9
Първата ми среща с Джак

7.03:

Крия се в тоалетната с куфара, за да не ме види Бен. Той е в съседната стая, в кухнята, където Ричард му дава закуската. Отчаяно искам да вляза, но си казвам, че не е честно да открадна няколко егоистични минути от компанията му, а после да оставя едно неутешимо бебе. (В книгата пише, че децата преодоляват страха от раздялата до навършването на две години, но за майките няма възрастова граница.) По-добре изобщо да не ме вижда. Седнала на коша с прането, имам време да огледам помещението и да забележа гирляндите от сив мъх, които се спускат над прозореца като пердета в къщата на вещица. (Нашата чистачка, Хуанита, страда от световъртеж и съвсем разбираемо не може да чисти на височини, които изискват повдигане на главата.) Освен това мозайката, изобразяваща русалка, е наполовина завършена от майстора, тъй като отказахме да му платим повече, така че сега е само цици и без опашка.

През затворената врата дочувам приглушено бръм-бръм, последвано от заразителното кикотене на Бен. Рич сигурно се преструва, че лъжицата с грис е камионче, за да го накара да отвори уста. Изсвирване на клаксон известява пристигането на „Пегас“.

Измъквам се от къщата си като крадец, когато чувам обвинителното бибип от паркираното отсреща „Волво“. Анджела Брънт, тарторът на местната мамафия. Лице като на „Форд Англия“. С изпъкнали като предни фарове зъркели, разположени върху триъгълната й глава, Анджела героично понася грозотата си. Едва седем часът е, какво прави навън по това време? Вероятно е закарала Дейвина на курс по японски преди зазоряване. Дай на Анджела трийсет секунди и ще ме попита дали съм записала вече Емили в някое училище.

— Здравей, Кейт, отдавна не сме се виждали. Записа ли вече Емили в някое училище?

Пет секунди! Да, Анджела подобри собствения си световен рекорд по образователна параноя. Изкушавам се да й кажа, че обмисляме местното държавно училище.

— Мисля, че „Сейнт Стивън“ все още е една от възможностите, Анджела.

— Нима? — Фаровете се завъртат стреснато в орбитите си. — Но как ще я вкараш в прилично училище на единайсет? Прочела ли си последния училищен доклад на „Сейнт Стивън“?

— Не, аз…

— Ти наистина осъзнаваш, че в сравнение с частния сектор възпитаниците на държавните училища изостават с две цяло и четири години след първата година и половина и разликата нараства до три години, докато навършат девет?

— Боже, звучи наистина зле. С Ричард се каним да огледаме „Пайпър Плейс“, но ми се струва, че децата са малко претоварени. Искам само Емили да е щастлива, докато е още малка.

Анджела отбягва думата щастлив като кон гърмяща змия.

— Знам, че всички в „Пайпър Плейс“ страдат от анорексия в шести клас — започва осведомено тя, — но там наистина се предлага чудесно всестранно образование.

Върхът. Дъщеря ми ще стане първата в света всестранно образована анорексичка. Приета в Оксфорд, тежаща трийсет и пет килограма, тя ще се надигне от болничното си легло, за да завърши блестящо философия, политически науки и икономика. После ще работи шест години, ще стане майка, ще напусне работа, защото натоварването ще й дойде и повече и ще прекарва утрините си в разгадаване на изискванията за прием в „Сейнт Стивън“ на чаша кафе с обезмаслено мляко заедно със свободно владеещата японски домакиня Дейвина Брънт. Боже, какво им става на тези жени?

— Извинявай, Анджела, трябва да бягам. Ще изпусна самолета.

Още се боря да отворя вратата на таксито, когато Анджела изстрелва прощалния си куршум.

— Виж, Кейт, ако имаш сериозни намерения да вкараш Емили в „Пайпър Плейс“, мога да ти дам номера на един психолог. Всички го използват. Ще я подготви да дава правилните отговори, да рисува подходящите рисунки на интервюто.

С благодарност си поемам дълбоко дъх от напоения с марихуана сладникав въздух в таксито на Уинстън. Това ме връща в онова сладко време, преди децата, когато да бъдеш безотговорен беше почти дълг.

— И каква е подходящата рисунка, Анджела?

Госпожа Брънт се засмива:

— О, нали знаеш, с въображение, но не прекалено.

Боже, как се презирам след разговорите с Анджела Брънт. Чувствам как майчинските амбиции на Анджела проникват в мен като грипен вирус. Опитваш се да се бориш, опитваш се да се довериш на интуицията, която ти подсказва, че детето ти ще си е съвсем добре и без да го хранят насила като някакво нещастно малко гъсе. Но един ден имунната ти защита е леко отслабена и „бам!“, Анджела се появява с таблиците си, със средно статистическите си резултати по четене и телефонния номер на онзи психолог. Знаете ли какво е наистина жалко? Накрая ще запиша Емили в гимназия „Анорексия“ — страхът от вредата, която може да нанесе безумното образование, основано на състезателния принцип, е засенчен единствено от страха, че тя някак си ще изостане и вината ще е моя. Състезанието всяка година започва все по-рано — в квартала ни има детска градина със стена, посветена на импресионистите. Майките с неохота стигнаха до убеждението, че любовта с пари не се купува, но парите могат да ти купят Моне и това им стига.

Изтощените работещи майки записват дъщерите си в академии по стрес. Навярно това е разбирането ни. Стрес. Прогрес. Дори се римуват.

9.28:

— Какъв й е проблемът на госпожата?

— Какво?

Уинстън ме гледа изпитателно в огледалото. Очите му, толкова тъмнокафяви, че изглеждат почти черни, имат насмешливо изражение.

— Анджела? О, не знам. Напрежението на големия град, разочарована жена, която живее чрез децата си, недостатъчен орален секс. Обичайното.

Смехът на Уинстън изпълва купето. Дълбок и зърнест, той отеква през слънчевия ми сплит и само за момент ме успокоява.

Трафикът по пътя към летището е толкова тежък, че имам предостатъчно време, за да размишлявам за предстоящото изпитание от срещата с Абелхамър. Когато говорих с Род Таск снощи, той ми каза:

— Джак изглежда доста развълнуван от срещата ви, Кейти.

— Сигурно защото Грийнспан намали лихвения процент с половин процент — импровизирах аз. Едва ли можех да кажа на шефа си, че съм обещала на клиента си в имейл неприлично поведение и седмица в леглото, да не споменавам обичта и целувките.

Не мога да престана да се чеша. Снощи си измих косата с новия шампоан — алергична реакция вероятно? Или може би съм прихванала някоя болест от седалката на пегаса — също като първичния океан, предисторическото такси може би е хранителна среда за множество безгръбначни.

Музиката, която се разнася, е от дълбините на човешкото развитие. Разгорещеното включване на тромпетите и неравноделното избухване на ударните инструменти ми напомня за „Рапсодия в синьо“.

— Това Гершуин ли е, Уинстън?

Той поклаща глава.

— Равел. — Шофьорът на таксито ми слуша Равел?

Минаваме покрай фабриката на „Хувър“, когато започва бавната част. Това е най-тъжната музика, която съм слушала. По средата се включва флейтата и приглася лекичко на пианото; когато затварям очи, виждам една птица да се носи над морето.

Нюйоркският офис на фондация „Селинджър“

15.00 часа източно време: Пристигам със световъртеж в офиса на Ужасния Абелхамър точно зад ъгъла на „Уол Стрийт Сентър“. Придружава ме асистентът ми Гай, който не показва никакви признаци на умора от часовата разлика. Тъкмо обратното, Гай е във вихъра си и познава по-добре от пътните си зъби всички колебания на Наздак^[1].

Подбрах подходящ отблъскващ тоалет за презентацията пред Абелхамър. Целомъдрен, тъмносив, под коляното; обувки на сицилианска вдовица — имам вид на Мария фон Трап^[2], преди да среже онези завеси в спалнята.

Решимостта ми да поддържам тона на срещата няколко градуса под нулата се стопява, когато влиза Джак Абелхамър. Вместо побелелия патриций тип „Брукс Брадърс“, който си бях представяла, пред мен е спокоен, ниско подстриган атлет горе-долу на моята възраст с постепенно разливаща се усмивка като на Джордж Клуни, която достига очите му, преди ъгълчетата на устните му напълно да са се извили нагоре. По дяволите! По дяволите!

— Е, Кейт Реди — казва Ужасния Абелхамър, — много ми е приятно да свържа с лице всички онези цифри, които ми изпращахте.

Хм. Изнасям най-новите данни около представянето на фонда „Селинджър“ през последните шест месеца. Всичко върви по мед и масло, докато един от младшите консултанти — досущ намръщената агент Скъли с червена коса — оправя на носа си очилата с тънки рамки и казва:

— Мога ли да попитам, след като прогнозираната от вас възвръщаемост за Япония е толкова ниска, защо вложенията са така големи?

— А, много уместен въпрос. Мисля, че Гай може да ви отговори.

Благосклонно отстъпвайки го на асистента си, сядам, облягам се назад и гледам как нищожното мекотело ще се измъкне. Небрежно проверявам телефона си.

Съобщение от Пола Потс до Кейт Реди

Емили е върната от училище с ВЪШКИ. Цялото семейство трябва да се намаже. Ти също!

Поздрави, Пола

Не вярвам на очите си. Прелетяла съм над Атлантическия океан, разнасяйки въшки като колорадски бръмбари. Извинявам се, изтичвам навън и влитам в тоалетната. На зеленикавата светлина в шефската баня проверявам косата си кичур по кичур. Как изглеждат въшките? Виждам грозд яйца близо до пътя, но може да е и пърхот. Трескаво се сресвам.

Невъзможно е да се измъкна от предварително уговорената вечеря с Абелхамър. Едва ли мога да се извиня със спешно обезпаразитяване.

Морски ресторант „Броуди“

19.30

На вечерята седя с изпънат гръб на разстояние от масата като кралица Мери. Представям си как енергичните въшки се спускат надолу към мидената яхния на клиента.

— Мога ли да ви закарам до хотела, Кейт? — пита Джак.

— Ъъм, добре, но трябва да спрем на някоя аптека. Трябва да купя нещо.

Веждите му се извиват въпросително.

— За шампоан. Трябва да си измия косата.

— Сега? Искате да си миете косата сега?

— Да. Да махна Лондон от косата си.

Браво, момиче. С въображение, но не прекалено.

Причини да нямам връзка с Абелхамър:

1. Не съм си правила кола маска на краката от Хелоуин.

2. Въшките могат да се прехвърлят върху безупречната му харвардска прическа.

3. Крупен клиент, следователно непрофесионално.

4. Омъжена съм.

Не трябваше ли тези точки да са в друг ред?