Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (42)

Епилог
Какво направи Кейт после

Мисля, че за край не може да става и дума. Колелата на автобуса по цял ден се въртят и въртят.

Все пак много неща се случиха, а някои си останаха постарому. Три месеца след раждането на Сиймор Канди се върна на работа в ЕМФ и даде бебето на ясла близо до Ливърпул Стрийт, чиято такса беше като за висше учебно заведение. Канди беше изчислила, че всяка смяна на памперс й струва двайсет долара. „Това е дяволски скъпо за нещо, което отива в боклука.“

По телефона звучеше като старата Канди, но аз знаех, че онази Канди, Канди преди децата, я нямаше. Дългите безмилостни часове, през които бе работила, без да се оплаква през целия си живот като възрастен, скоро й се видяха глупави и безсмислени. Не се примири, когато Род нарече тръгването от работа в пет и половина „обедно време“. Не се примири да не вижда сина си по светло. Когато Сиймор беше на седем месеца, Канди отиде в кабинета на Род и каза на шефа си, че съжалява, но ще трябва да го уволни, тъй като има някои проблеми с отдадеността му към работата: тя бе прекалена.

Върна се в Ню Джърси, където поживя при майка си, докато си намери собствено жилище. Канди каза, че Сиймор я накарал да осъзнае за какво са майките. Скоро след това намери свободна ниша на пазара с поръчки по пощата и започна бизнес, който за кратко време я изведе на корицата на списание „Форчън“. „Само работа и никаква игра“ предлагаше широк асортимент от секс играчки за преуспели в кариерата жени, които имаха всичко друго, освен време за забавления. Изпрати ми в Англия кутия с мостри, която бе отворена на закуска, по време на едно гостуване на Барбара и Доналд. Ричард, по мнението на мнозина през най-страхотния половин час от брака ни, се престори, че вибраторите са кухненски приспособления.

Любимата ми Момо остана в ЕМФ, където се изстреля нагоре по стълбицата, почти без да докосва стъпалата. Онази стоманена нишка в природата й, която бях забелязала при първата ни среща, се оказа безценна, както и способността й да изслушва и да попива онова, от което имаха нужда клиентите. От време на време ми се обажда за съвет от дамската тоалетна, а шепотът й едва се чува заради водата от казанчето. През лятото открадна няколко свободни дни и ни дойде на гости. За първи път през живота си Емили беше впечатлена от мен — най-накрая майка й бе довела една истинска принцеса. „Ти ли си принцеса Ясмин от «Аладин»?“ — попита Ем и Момо отвърна: „Всъщност по-скоро Спящата красавица. Бях заспала, после майка ти дойде и ме събуди.“

Дебра откри, че Джим й изневерява с една жена в Хонконг. Разведоха се и Деб си уреди да работи на четиридневна работна седмица. Скоро след това разбра, че някои от най-големите й клиенти са й отнети, но не го направи на въпрос. Времето за борба, както си казваше, щеше да дойде, когато Феликс и Руби поотраснат. С Деб планираме да прекараме заедно една събота и неделя в някой център за релаксация, но досега сме го отложили само четири пъти.

Уинстън защити степен по философия в Университета на Източен Лондон и дисертацията му на тема „Откъде знаем кое е правилно?“ получи най-високата оценка за годината. За си плати таксите за последната година, той продаде пегаса, който безпроблемно започна кариера на състезателна кола.

Възползвайки се от чувството ми за вина, Пола получи от мен възторжени препоръки и започна работа като бавачка в семейството на Адолф Брок, екшън герой във второкласни филми, и съпругата му, бивша Мис България. Семейството поживя известно време в хотел „Плаза“ в Ню Йорк, докато Пола, чиято стая била с изглед към Сентрал Парк, не обяви, че се задушава, и семейство Брок послушно се преместиха в Мейн.

След онази сутрин на ледената пързалка повече не видях Джак Абелхамър. Промених си имейла, защото знаех, че волята ми не е достатъчно силна, за да ме спре да му пиша. Освен това знаех, че бракът ми ще има някакъв шанс само ако се откажех от въображаемия си любовник: ако Джак беше мястото, където отивах да си поиграя, какво оставаше за Ричард? Въпреки това всеки път, когато проверявам в пощата си, част от мен очаква да види името му в получените писма. Казват, че времето лекувало. Кой го казва? За какво говорят? Мисля, че някои чувства, които човек изпитва през живота си, оставят неизличима следа и можем най-много да се надяваме, че ще избледнеят малко с годините.

Никога не спах с Джак — съжалението ми е с размерите на континент — но лошата храна и разкошните песни в „Синатра Ин“ бяха най-хубавият секс, който съм правила. Когато изпитваш толкова силни чувства към някой мъж и той изчезне от живота ти, след известно време започваш да мислиш, че само си си въобразявала, а другият човек не е бил наранен. Но може би другият е чувствал същото. Все още пазя последното съобщение, което той ми изпрати.

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Кейт,

От известно време нямам вести от теб, затова предполагам, че си се заела с кестените и майчинството на пълен работен ден. Но аз знам, че ще се завърнеш. Да живее кестеновата героиня…

Род в ЕМФ ми каза, че си напуснала Лондон. Помниш ли как баща ти е наричал Синатра? Светецът покровител на несподелената любов.

Най-хубавото на несподелената любов е, че е вечна.

Твой завинаги, Джак

С Ричард продадохме съборетината в Хакни и се преместихме в Дарбишър, близо до семейството ми, където си купихме къща в края на едно селце с хубав изглед и ливада. (Винаги съм искала ливада, а сега, когато имам, не знам какво да я правя.) По къщата има много работа, но няколко стаи са добри, а другите могат да почакат. Децата са щастливи, че имат пространство за тичане, а Ричард е в стихията си. Когато не работи по новия Център за изкуства, строи каменна стена и на всеки пет минути ме вика да я погледна.

Малко след като напуснах, ми се обади Робин Купър-Кларк с молба да работя с него по един спекулативен фонд. Почасова работа, минимум задгранични пътувания, всички онези обещания, които много добре знаех, че ще бъдат загърбени в разгара на гонитбата. Изкушението беше голямо — с парите, които ми предлагаше, можех да купя половината село, а бюджетът ни беше доста ограничен само с доходите на Ричард. Но когато Емили ме чу да споменавам името на Робин, придоби сериозно изражение и каза: „Моля те, не говори с него.“ Купър-Кларк бе име, което свързваше с врага.

Знам, че дъщеря ми сега е малко по-добре. Няколко месеца, след като напуснах работа, осъзнах, че онези внимателно планирани разговори на лягане не са ми казвали и половината от онова, което наистина минава през главата на Ем. Тези неща излизат спонтанно, не по мое желание или по принуда. Просто трябва да си наоколо, когато се случват. Що се отнася до брат й, колкото по-сладък става, толкова по-големи пакости прави. Напоследък откри легото, с което строи стена, и на всеки пет минути ме вика да я погледна.

С Ричард и децата бяхме на гости на Робин и се запознахме със Сали Купър-Кларк. Беше мила и сърдечна, каквато ми я бе описал Робин, и си личеше, че с нейна помощ си е възвърнал спокойствието и тонуса, да не говорим за безупречните му ризи. По пътя за вкъщи оставих Рич и децата в градината на едно крайпътно заведение и отидох пеша до църквата и надолу по хълма до гроба на Джил Купър-Кларк.

Не е ли странно как човек има нужда да отиде до самото място, където някой е погребан? Ако Джил е някъде, сега трябва да е навсякъде. Все пак застанах пред спретнатия бял паметник с красив надпис. Най-отдолу пишеше: „Тя бе обичана“.

Всъщност не го изрекох на глас — това бе Съсекс, за Бога — но си помислих за нещата, които исках да знае Джил. Казват, че жените имат нужда от образци за подражание и сигурно е така, но високите постижения не се ограничават само с амбициозните личности. Съществува схема за оценки, до която никога не сме прибягвали в ЕМФ, но според нея Джил беше най-богатият човек, когото познавам.

А аз? Какво стана с мен? Ами прекарах известно време със себе си — доста незадоволителна компания. С удоволствие водех Емили в местното училище и я чаках отвън, за да я прибера. Локвите по това време на годината са замръзнали и обичаме да стъпваме върху тях и да чакаме да се спука ледът. През деня с Бен се мотаехме из къщата и излизахме на сутрешно кафе с другите майки с малки деца. Бях отегчена до смърт. Екземата ми се изчисти, но бузите ме боляха от усилието да изглеждам дружелюбна и заинтересована. На опашката в местната банка се хващам, че хвърлям крадешком погледи към курсовете на чуждите валути. Имам чувството, че си мислят, че планирам обир.

После преди два дни ми се обади Джули. Мобилната връзка не беше много добра, но си личеше, че говори през сълзи. За миг си помислих, че е мама, и сърцето ми се обърна, но не беше това. Фабриката, за която Джули работеше на парче, фалирала. Управителят се изпарил, а синдиците поели нещата. Слагали катинари на вратите. Всички работнички, които били още на машините си, сега треперели на студа на двора. Мога ли да отида?

Не, отговорих аз. Бен трябва да обядва и освен това наистина не знам с какво бих могла да помогна. Когато Джули ми отвърна, веднага разпознах тона от детските й години, който по-малката ми сестра използваше, когато искаше да легне в леглото при мен, докато виковете на нашите се чуваха през дъсчения под.

— Но аз казах на всички, че си бизнес дама, Кат, и ще можеш да ни обясниш какво е положението.

Сресах се, сложих си малко червило и извадих сакото на „Армани“ от гардероба в стаята за гости. Исках да изглеждам като жената, която Джули бе описала на колежките си. Когато се пъхнах в него, сякаш отново облякох униформата си — сивата вълна, импрегнирана с мириса на власт, на пари и на свършена работа. Успях да сложа Бен на детското столче в колата — тясно му е, трябва да купя ново — и се отправих към индустриалната зона. Не беше трудно да намеря фабриката на Джули. Надписът на оградата гласеше: „Традиционни английски къщички за кукли“, а над него имаше стикер: „Ликвидация: тотална разпродажба!“ В двора имаше около четирийсет жени — шивачки, много от тях носеха удивителни сарита. Направиха ми път, когато пристигнах, все едно че вървях между ято тропически птици. Размахах старата си платинена карта от американската стоковата борса пред мъжа на страничния вход и му казах, че идвам от Лондон да купувам. Вътре куклените къщи бяха изоставени недовършени — миниатюрни дивани, столчета, рояли с размера на пудриера.

— Какво можем да направим, Кейт? — попита Джули, когато излязох.

Абсолютно нищо.

— Ще се опитам да разбера какво е станало.

На следващия ден заведох Емили на училище, оставих щастливия Бен при също толкова щастливата му баба и хванах влака за Лондон. Отидох с такси до Индустриалната камара. Не ми отне много време да издиря счетоводните документи от последните пет години на фабриката. Да ги бяхте видели. Предприятието беше развалина — приходи, които едва покриваха производствените разходи, никакви инвестиции, купища дългове.

Във влака на връщане се опитах да чета вестник, но редовете подскачаха пред очите ми. Съществуват редица етични фондове с изричната инструкция да инвестират в изцяло женски фирми, аз най-добре от всички го знаех. Пари, които на практика само чакат някой да ги вземе. Но когато влакът се разтресе и спря в Честърфийлд, разумът ми си дойде на мястото си.

Кейт Реди, не мога да повярвам, че изобщо си го мислиш.

Да се заемеш с нещо такова? Да не си се побъркала? Сигурно чавка ти е изпила мозъка, жено.

 

 

19.37:

Време за лягане. Миене на зъбите, две прочитания на „Котка в шапката“, четири рецитации на „Лека нощ, луна“, три на „Малките бухалчета“. Посещения в тоалетната — четири, сядане на гърнето — две, време до загасянето на лампите — четирийсет и осем минути. Трябва да го подобря.

 

 

20.37:

Обаждане на Канди Стратън в Ню Джърси, за да обсъдим поръчковата търговия по пощата и дистрибуцията с оглед на глобалния бизнес с куклени къщи.

— Знаех си — възкликва тя.

— Правя проучвания за една приятелка.

— Да бе. Кажи й да си сложи онзи червен сутиен, когато отива да осигури финансирането.

 

 

21.11:

Обаждам се на Гери в „Дикинсън Бишъп“ в Ню Йорк. Издирвам фондове, специално предназначени за инвестиране в изцяло женски фирми. Гери казва, че това направо си е кражба.

— Етичните фондове са новата „Виагра“, Кейти.

 

 

22.27:

Бен се е подмокрил в леглото. Сменям чаршафите. Опитвам се да намеря памперс. Къде са памперсите?

 

 

23.48:

Събуждам Момо Гумератне в дома й, за да поговорим за възможностите дървените рамки на къщичките да бъдат изработвани от работници, наети от шриланкската агенция, чийто финансов съветник е тя.

— Кейт — пита тя, — мога ли да се включа и аз?

— Аз нищо не правя. Лягай да спиш.

 

 

Полунощ:

Занасям чаша вода на Емили. Големите сиви очи ме гледат в тъмното.

— Мамо, ти мислиш — казва обвинително.

— Да, мила. Разрешено е, нали знаеш. Искаш ли да помогнеш на мама да построи една къща?

— Да, но трябва да има кула, където красавицата да спи.

— Непременно.

 

 

1.01:

Все още имам време да прегледам отново документите от фабриката. Необходим е точен пазарен план и малко разнообразяване. Какво ще кажете за няколко отделни сгради вместо традиционната двуетажна или триетажна постройка в стил Джордж Пети? Може би от нюйоркски червеникавокафяв пясъчник? Къща, офиси, замъци, кораби — каквито се харесват на Емили. Ричард може да ги проектира.

 

 

1.37:

— Кейт, какво си мислиш, че правиш? Два часът сутринта е.

Моят съпруг Ричард е застанал на прага на кухнята. Рич с неговото необятно английско благоразумие и непоклатима доброта.

— Скъпа — казва той, — много е късно.

— Ей сега идвам.

— Какво има?

— Нищо.

Той ме поглежда с любопитство на светлината на лампата.

— Какво нищо?

— О, просто си мислех за строене на къщи.

Той повдига вежда.

— Не се тревожи. Стопли моята страна на леглото, ей сега идвам.

Целувката, която лепва на челото ми, е колкото подарък, толкова и въпрос.

Гледката на Ричард, който отива да си легне, ме изпълва с копнеж да го последвам, но не мога да оставя кухнята в това състояние. Просто не мога.

Стаята носи следите от тежка битка. Една отбранителна недостроена, а насред трапезарията лежи шрапнел от лего. През отсъствието ми три ябълки и три портокала са добавени в голямата стъклена купа, но никой не се е сетил да изхвърли старите плодове под тях и крушите на дъното са започнали да пускат лепкав кехлибарен сироп. Докато ги изхвърлям една по една в кофата за боклук, се притеснявам за хвърлените на вятъра пари. След като измих и подсуших купата, внимателно избърсвам останалите плодове и отново ги слагам вътре. Остава ми само да приготвя кутията с обяда на Емили, да проверя в колко часа беше прегледът на Бен при лекаря, да видя дали оттам мога да отида до банката, за да поговоря с моя мениджър, да свикам събрание на работничките във фабриката, да се обадя на синдиците и да успея да стигна навреме до училището за края на часовете. Да измъкна пилето от фризера. Да се измъкна от срещата на училищното настоятелство. Емили иска кон. Само през трупа ми. Кой ще му чисти накрая конюшнята? Рожденият ден на Рич — вечеря изненада? Хляб. Мляко. Мед. Имаше и още нещо. Знам, че имаше още нещо.

Какво?