Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (20)

20
Такива, каквито сме

3.39:

Събуждам се от звънеца на входната врата. Отвън стои Роб, съседът ни три къщи по-надолу. Казва, че чул шум и видял група момчета до нашата кола, но когато се развикал, те избягали. Ричард излиза, за да огледа щетите. Страничното огледало е счупено, на задното има пукнатина във формата на мълния. Алармата, естествено, не се е включила. Алармата, която обикновено се задейства от котешки дъх, е безнадеждно няма, когато някой настина разбива колата.

Рич отива да облепи стъклата, докато аз се обаждам на двайсет и четири часовата служба за смяна на стъкла.

— Съжаляваме, но не можем да отговорим на обаждането ви заради голямото търсене. Моля, изчакайте, докато се опитваме да се свържем с вас.

Търсене? Какво търсене? Четири часът сутринта е.

— Ако знаете вътрешния номер, който ви трябва, моля натиснете едно. Ако искате да говорите с оператор, моля натиснете две.

Натискам две.

— Моля, изчакайте, докато се опитваме да се свържем с вас. Ще ви се обадим възможно най-бързо. Благодаря ви, че избрахте „Протонглас“! Ако искате да разговаряте с оператор, моля натиснете три.

Натискам три.

— Съжаляваме, в момента не можем да отговорим на обаждането ви. Моля, опитайте по-късно!

Мисля си за цялото това време, загубено в изчакване из тези отекващи пространства. Адът не са другите; адът са опитите да се свържеш с тях, докато слушаш седемминутно изпълнение на Вивалди. Решавам да се облека и да отида по-рано в офиса, за да отхвърля малко работа. Това е най-доброто време да говориш с Токио. Докато се мъча да закопчая блузата си в още тъмната спалня, отгоре се разнася вик. Когато се качвам, Бен се е изправил в креватчето си срещу чудовището, което го е изтръгнало от съня. Сочи обвинително с показалец към невидимия си нападател.

— Знам, слънчице, знам, някакви лоши мъже ни събудиха всички.

Бен е толкова уплашен, че не иска да заспи. Слагам го на дивана до креватчето му и лягам до него.

— Ру — проплаква той, — Ру. — Така че ставам и донасям изтърканото малко кенгуру и го пъхам под ръката му.

Бебетата имат една магична точка между веждите си. Ако погалиш с пръст основата на носа, те автоматично затварят очи — човешкият вариант на автоматичната щора. Моето момче мрази съня, разделящ го с живота, на който се наслаждава, но започва да се унася. Теменужените очи се изпразват от мисъл. Лежа и разглеждам пукнатините на тавана около лампата, където гипсът е започнал да се лющи. Дори таванът ми има екзема, причинена от стрес. Представям си, че някой масажира с пръст междувеждието ми и потъвам в пренаселения си сън, а дрехите ми се усукват около мен.

 

 

6.07:

Ричард влиза в стаята на Бен, за да ме отмени. Бебето се е проснало по коремче като кученце. Говорим шепнешком:

— Казах ти, че купуването на волво не е добра идея, Кейт.

— Някакви малки копелета са разбили колата ни и вината е моя?!

— Не, този набег в района си е чиста провокация, нали?

— Не ставай смешен, Ричард, дори Тони Бен вече не мисли, че собствеността е кражба^[1].

Той се засмива:

— И кой казваше, че престъплението е само наказание за несправедливото общество?

— Никога не съм го казвала. Кога съм казала такова нещо?

— Малко преди да станеш собственик на първия си голф кабрио, госпожо Енгелс.

Мой ред е да се засмея. Добил смелост, Рич започва да ме целува по косата и да изследва предницата на блузата ми. Дори когато не си в настроение, чудно колко бързо зърната се втвърдяват. Рич тъкмо ме придърпва надолу към килимчето с Мечо Пух, когато Бен сяда изправен, поглежда родителите си с онзи поглед „как можете“, после сочи към себе си. (Споменах ли също, че бебетата са настроени анти секс? Човек би си помислил, че ще изпитват някаква носталгия по акта, който ги е създал. Вместо това те явно имат вродена аларма да усещат отдалече приближаването на съперника и заревават веднага, все едно плачът им е свързан със закопчалката на сутиена.) Рич вдига сина си и слиза долу за ранна закуска.

Опитвам се да продължа да спя, но не мога от мисли как двамата с Ричард сме се променили. Срещнахме се за първи път преди петнайсет години в университета. Аз протестирах пред банка „Барклиз“, а той си откриваше сметка. Извиках нещо за Южна Африка — „Как смеете да инвестирате в жестокостта?“ — Рич се приближи към групата ни и аз му връчих листовка, която той любезно разгледа.

— Боже, това изглежда наистина зле — каза той, преди да ме покани на кафе.

Ричард Шаток беше най-изисканият мъж, когото бях срещала. Когато говореше, звучеше все едно Кенет Брана е погълнал Кенет Мур. Въоръжена с познанието, че всички възпитаници на частни училища са емоционално недоразвити кретени, не знаех какво да правя, когато се оказа, че този е способен на повече обич, отколкото някога бях виждала. Рич не искаше да спасява света като приятелите ми идеалисти. Той просто го правеше по-добро място, като живееше в него.

Шест дни по-късно се любихме за първи път в таванската му стая в колежа. Прашен златист сноп слънце падаше в стаята през капандурата, докато той сваляше церемониално значката ми „Колоездачи против атомната бомба“.

— Сигурен съм, че руснаците ще спят по-спокойно, Кейт, след като знаят, че си взела изпита си за професионален колоездач.

Бях ли се смяла някога преди на себе си? Несъмнено звукът, който излезе онази нощ, беше дрезгав от липсата на употреба, отпушен извор, забълбукал за нов живот. „Твоят баскервилски смях — така го наричаше Ричард, — защото е тъмен, горчив, северен и ме кара да те изям.“ Все още това е звукът, който най-много обичам — звукът на времето, когато ние бяхме ние.

Спомням си колко много обичах тялото му, но още повече обичах начина, по който моето усещаше неговото, всяка ъгловатост и извивка; гръбнакът му бе като каменно стълбище към пещерата на удоволствията. През деня карахме колела из полята и крещяхме „Хълм!“ и при най-лекия наклон, но през нощта изследвахме друг терен.

Когато с Рич започнахме да спим заедно — имам предвид да спим, не да правим секс — обичахме да лежим в средата на леглото един срещу друг толкова близо, че да чувстваме всяко топло дихание на другия. Гърдите ми се опираха до гръдния му кош, а краката ми, още не мога да го проумея, изчезваха над и под неговите като опашка на русалка. Когато си мисля за нас в леглото по онова време, си представям извивките на морско конче.

С времето започнахме да спим с гръб един към друг. Вероятно ще отнесете първата ни раздяла към покупката на двойната спалня от „Хийлс“ в края на осемдесетте. А после, с раждането на първото ни дете, се разрази битката за съня. Леглото се превърна в място, където потъваш, а не се хвърляш. Ние, които с лекота се унасяхме и се събуждахме, както с лекота потъвахме един в друг, започнахме да отбраняваме мястото си за почивка. Тялото ми ме изненада с враждебността си към всичко, което заплашваше да отнеме оскъдните му запаси издръжливост. Простряно коляно или лакът бяха достатъчни, за да възпламенят погранични сблъсъци. Помня как започнах да забелязвам колко шумно хърка Рич, какви странни звуци издава. „Хар-тшу!“, продължаваше той. „Хар-тшу!“

Като студенти обикаляхме Европа с влак и една нощ замръкнахме в малък хотел в Мюнхен, където се проснахме на леглото, заливайки се от истеричен смях. Изглеждаше като двойно, но когато дръпнахме завивката, се показаха два матрака, свързани с тясна дървена летва, която правеше срещата ни по средата въпрос на усилие, а не на неизбежност. Беше толкова тевтонско.

— Ти ще си Източна Германия, а аз Западна — помня, че казах на Рич, докато лежахме на отделните половинки в светлината на уличното осветление. Тогава се смяхме, но с времето започнах да се питам дали Мюнхенското споразумение не е било истинско брачно ложе — практично, лишено от страст, разделящо това, което Бог е събрал.

 

 

7.41:

След закуска Бен, който носи лигавник като платно на Джаксън Полак, не може да се отлепи от мен. Пола го откъсва, когато Уинстън пристига, за да ме откара на работа.

— Добре, миличък, всичко е наред — чувам я да казва, докато затварям вратата зад себе си.

Опитвам се да чета „Файненшъл Таймс“, докато седя на задната седалка в пегаса, за да вляза в крак заради новата ми презентация, но не мога да се съсредоточа. Свири музика, джазов аранжимент за пиано на нещо, което почти съм сигурна, че е „Някой да бди над мен“. Звучи сякаш пианистът е разбил мелодията на хиляди парченца и ги подхвърля във въздуха, за да види къде ще паднат. Рефрените наподобяват размесване на тесте карти. Уинстън си тананика, поддържайки основната мелодия, и понякога възклицава одобрително, за да поздрави пианиста за някое особено оригинално решение. Тази сутрин безгрижието на моя шофьор ми се струва обидно, дори обвинително. Искам да престане.

— Мислиш ли, че можем да избегнем светофара на Ню Норт, Уинстън, и да минем отзад? Не съм убедена, че това е най-прекият път.

Той си замълчава и чака парчето да свърши. После, докато финалните акорди още дрънчат във въздуха, казва:

— Знаеш ли, госпожо, там, откъдето идвам, е необходимо много време, за да се направи нещо внезапно.

— Кейт, името ми е Кейт.

— Знам как ти е името — отговоря той. — Както аз го разбирам, бързането е само губене на време. Ако летиш твърде бързо, госпожо, ще пропуснеш гнездото си.

Смехът ми звучи по-мрачно от обичайното.

— Е, опасявам се, че това е виждането на шофьор на такси, който може да си позволи да не бърза…

Уинстън не отвръща на заяждането ми, само ме поглежда продължително в огледалото и казва замислено:

— Мислиш, че искам да съм на твое място? Дори ти не искаш да си на твое място.

Чашата преля.

— Слушай, не ти плащам за психотерапия. Плащам ти да ме закараш до Бродгейт възможно най-бързо, на което явно не си способен. Ако нямаш нищо против, ще сляза тук — пеша ще стигна по-бързо.

Давам му двайсетачка и докато Уинстън бърка в джоба си, започва да пее:

— Има един човек, когото копнея да видя. Надявам се той да е някой, който да бди над мен.

 

 

8.33:

На излизане от асансьора се натъквам право на Силия Хармсуърт.

— Имаш нещо на сакото си, мила — подсмихва се началничката на „Личен състав“.

— Ами! Току-що го взех от химическото. — Поглеждам към рамото си, за да видя размазаното петно, еполет от банановата каша на Бен. Не. Боже, защо ми го причиняваш?

— Учудвам ти се как успяваш с работа като твоята, Катрин — продължава да гука Силия, видимо зарадвана от доказателството за противното.

(Силия е от онези стари моми, които умираха да бъдат единствените жени в този мъжки свят — разрешително, което им позволяваше да се чувстват красиви, преди да се появят момиченца като мен и да разбият монопола им.)

— Сигурно е много трудно с всичките тези дечурлига — услужливо подава репликата тя. — Докато те нямаше за междусрочната ваканция, нали така беше, казах на Робин Купър-Кларк: „Не знам как Катрин се справя.“

— Две.

— Моля?

— Две. Всичките тези дечурлига. Имам две. С едно по-малко от Робин.

Завъртам се на пета, отивам до бюрото, свалям си сакото и го пъхам в най-горното чекмедже. Откъм прозореца идва непоносим шум. Двата гълъба върху перваза са решили да заживеят заедно. Мъжкият седи с клонче в човката и има леко глуповат вид. Изражението ми е познато. С този поглед ме гледа Рич, когато се прибера вкъщи с рафтове от магазина „Направи си сам“. През това време женската е заета да оформя купчина от малки пръчици в подобна на сал конструкция, приблизително с размерите на голяма чиния. О, няма що, сега си строят гнездо.

— Гай, обади ли се за ловеца с ястреба? Проклетите гълъби са на път да започнат да се развъждат тук.

Проверявам шията си в огледалцето от дамската ми чанта за ухапвания от Бен — не, всичко е чисто — после отивам с наперена крачка на среща с Робин Купър-Кларк и другите старши мениджъри, за да започна презентацията си. Върви забележително добре. Всички очи в стаята са залепени за мен, особено тези на копелето Крис Бънс. Очевидно съм започнала да предизвиквам сериозно уважение — тактиката да се държа като мъж, никога да не споменавам децата и т.н. явно дава резултат.

Докато превключвам от сметките към режийните, изведнъж ми хрумва, че съм единственият човек в стаята без пенис. Не съвсем подходяща за момента мисъл, Кейт. Не можем ли да не мислим за пишки в обкръжението на седемнайсет мъже? Като говорим за вълка, трябва ли да ме гледат така втренчено? Поглеждам надолу. Под бялата муселинена блуза нося червения сутиен „Агент провокатор“, измъкнат набързо от чекмеджето в тъмното в четири и половина сутринта. О, Боже! Изглеждам като Памела Андерсън на Оскарите.

 

 

11.37:

Седя в дамската тоалетна с прилепена буза до стената на кабината, за да ми мине пламналата червенина. Облицована в черен мрамор, нашарен с бели звезди, стената прилича на карта на Вселената. Чувствам се така, сякаш съм била изстреляна в пространството и не ми се връща оттам. Какво ще кажете да изчезна в някоя черна дупка за няколко хилядолетия, докато споменът за публичното излагане избледнее? Имах навика да пуша тук, когато станеше много напечено. Откакто отказах цигарите, си пея под носа: „Аз съм силна. Аз съм непобедима. Аз съм жееена.“

Това е песен на Хелън Реди от ученическите ми години. Обичах факта, че фамилиите ни съвпадаха и тя звучеше толкова уверена, че жените могат да се справят с всичко, което им поднесе животът. В колежа, докато с Дебра се гласяхме за излизане вечерта, си пускахме плочата до безкрай за повдигане на настроението. Танцувахме из стаята, подхвърляхме си една пластмасова мъжка кукла на Деб. (След като кракът му се счупи, Деб каза, че трябва да му викаме Негодния, „кръстен на всички безполезни мъже в живота ни“.)

О, да, мъдра съм,

но това е мъдрост, родена от болката.

Да, платих цената,

но виж колко спечелих в замяна!

Аз съм силна. Аз съм не-по-бе-ди-ма.

Аз съм жена.

Вярвам ли в равноправието между половете? Не съм сигурна. Някога вярвах с пламенната убеденост на младежката възраст, когато човек си мисли, че знае абсолютно всичко, и по тази причина не знае нищо. Равноправието беше хубава идея — благородна и неоспоримо справедлива. Но как, по дяволите, би проработила? Могат да ни допускат до добри работни места и да ни дават отпуск по майчинство, но докато не програмират мъжете да забелязват кога свършва тоалетната хартия, проектът е обречен. Жените носят пъзела на семейния живот в главите си, а тежестта му — на плещите си. Всяка вечер на прибиране от офиса наблюдавам жени, които бързат под ярката светлина на уличните лампи, понесли пазарски торби, балансиращи тежестта на куфарчетата; жени, които пристъпват от крак на крак на автобусните спирки като пренавити играчки с часовников механизъм.

Неотдавна приятелката ми Филипа ми каза, че тя и съпругът й са съставили завещание — Фил поискала в изрична клауза след нейната смърт Марк да реже ноктите на децата. Той си помислил, че се шегува. Тя не се шегувала.

Една събота миналата година се върнах от командировка в Бостън и заварих Ричард и децата в коридора, приготвени за излизане. Емили, с несресана коса, имаше драскотина като от дуел на бузата — кетчуп от обяда. От друга страна, Бен се беше сгънал на две, облечен в тясна дрешка на оранжеви точки, която не разпознах. При по-внимателна инспекция се оказа, че е тоалет на една от куклите на Емили.

Когато намекнах на съпруга си, че синът ни изглежда все едно ще проси в метрото, Рич каза, че ако ще критикувам, да ги приготвя за излизане сама.

Не можах да се въздържа. И ги приготвих сама.

От: Кейт Реди

До: Канди Стратън

Дотук просто великолепен ден. Току-що си показах гърдите пред инвестиционния директор и цялата мъжка команда. Крис Бънс дойде при мен след събранието и каза: „Ти беше истинска професионалистка, Кейт, с балоните отвън.“ Смя се до припадък и спомена, че щял да ме сложи на уебсайта си. КАКЪВ УЕБСАЙТ?

Освен това Абелхамър ме покани на секс рандеву в Ню Йорк.

Защо мъжете са ходещи пениси?

От: Канди Стратън

До: Кейт Реди

Скъпа, не се притеснявай, имаш великолепни цици. Завистта към пениса е старомодна.

Да живее завистта към гърдите!

Бънс е лайно. Уебсайтът му сигурно се казва Крис Чекиев.

Надявам се, че ще отидеш в Ню Йорк да се видиш с господин Хамър, който ми изглежда страхотен.

Кандида ххх

 

 

13.11:

Обяд в „Тартюф“ с Робин Купър-Кларк и един нов клиент, Джереми Браунинг. Ресторантът се помещава в сграда, която гледа към Кралската борса, и вътре цари тишина, която извън манастирските стени може да се купи само с пари. Сигурно за това мълчание казват, че е злато. Ниската мебел е от светлокафява кожа, а келнерите пристигат на колелца. Менюто съдържа все неща, които не предпочитам: пържоли за момчета и никакви отстъпки пред женските вкусове. Когато питам сервитьора дали не се предлага салата, той казва:

— Mais oui, Madame. — И ми предлага нещо с „gesiers“ в него.

Кимам неуверено, но Робин се прокашля леко и казва:

— Печени гърла, мисля. — Как някой може да погълне гърло?

Казвам, че ще взема салатата, но ако обичат, без гърлата. На устните на Робин пробягва сянка от усмивка, но на сервитьора не му е забавно. Червената кръв е паричната единица в този квартал.

— Някаква връзка с рода Реди от Уорчестършир? — пита ме Джереми, докато Робин разглежда листа с вината. Клиентът ни сигурно е на около петдесет, но е в добра форма и го знае — скиорски загар, яки рамене от фитнеса, пращи от успех.

— Не, не мисля. Аз съм от малко по на север.

— Южна Шотландия?

— Не, по-скоро Дарбишър и Йоркшир. Местехме се.

— А, разбирам.

След като установи, че не си струва да ме познава и не познавам никого, когото си струва да познава, новият ни клиент може спокойно да ме изключи от полезрението си. През изминалото десетилетие обществото в страната ни стана безкласово, но новините бавно достигат до хората, които я притежават. За мъже като Джереми Англия все още свършва при Хайд Парк — е, включва и Шотландия, където ходят на лов през август. Северът, обширната територия между централен Лондон и Единбург, през която е най-добре да преминеш нощем със самолет или в спален вагон на влака, за тях е чужда държава. Дедите на Джереми Браунинг може и да са покорили Индия, но е невъзможно да ги накараш да отидат по-далеч от Уигън.

Робин никога не би ме третирал като Джереми, но все пак Робин е прекарал последните двайсет години с Джил, която намира снобите за смехотворни и знае, че жените са синоним на бизнес. Винаги при подобни случаи изпитвам огромно удоволствие да наблюдавам шефа си. Светски, остроумен, общителен и без да полага усилия, по-умен от когото и да е от клиентите ни, въпреки това той намира начин да ги накара да се почувстват капитани на печелившия отбор. Забелязвайки, че Браунинг ме изключва от разговора, той ненатрапчиво, но твърдо се опитва да ме приобщи.

— Кейт ще бъде старши мениджър на вашия фонд. Тя е човекът, с когото трябва да се консултирате за структурата на портфолиото си и т.н. Може дори да ви обясни мистериозния механизъм на Федералния резерв.

После, малко по-късно, когато устата на нашия клиент е пълна с месо от гълъб:

— Всъщност, Джереми, фондовете на Кейт имат най-добрата възвръщаемост през последните шест месеца, а изминалият период беше доста бурен за акциите по всички стандарти, нали си съгласна, Кейт?

Обичам го заради това, но няма полза. Има мъже, които винаги ще предпочетат да работят с други мъже, отколкото с жена, а Джереми Браунинг е един от тях. Виждам, че се мъчи да ми определи мястото — не съм омъжена за него, очевидно не съм майка му, не съм съученичка на сестра му и е повече от сигурно, че никога няма да легна с него. Тогава, вероятно се пита той, докато дъвче гълъба, какво прави това момиче тук? За какво е?

Наблюдавам това отношение вече над десет години и още не съм сигурна, че го разбирам. Страх от непознатото ли е? Все пак Джереми е бил изпратен в пансион за момчета на седем години. Завършил е един от последните мъжки колежи. Съпругата му Анабел отглежда вкъщи синовете и наследниците му и вътрешно той си мисли, че всичко друго е престъпление спрямо естествения порядък.

— Извинете, мога ли да си получа обратно виното?

Джереми ме потупва по ръкава. Осъзнавам, че съм преместила чашата му навътре, за да не се разсипе случайно — рефлекс от храненето с Емили и Бен.

— Боже, много съжалявам. Когато човек има деца, винаги си мисли, че някой ще бутне нещо.

— О, имате деца — отбелязва той.

— Да, всъщност са две.

— Не планирате повече, надявам се.

Последното увисва във въздуха — презумпцията, че плодовитостта ми е част от сделката — че ми плаща да съм само негова, а не да нося малкото на друг мъжкар съперник. Иска ми се да му върна комплимента и да го сритам силно под масата, че да не може да има други деца и той на свой ред. Само че изразът „смазани топки“ няма да стои добре в доклада.

— Естествено — казвам, след като преглъщам марулята си — вие ще сте с предимство пред всичко останало, Джереми.

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

В допълнение към преписката за взетите назаем средства, прилагам някои мисли за ЗАЕМИТЕ. Не мои мисли, признавам, макар че доста си приличат с някои от моите собствени за човека, който ръководи фонда ми.

Предлагам аз не дар,

а заем само мога;

но не презирайте нещастния лихвар

събрат не получава повеч от събрата.

О, тленният човек да вземе може,

каквото тленният човек даде;

макар и утрешният ден да не е последен,

то краят му ще дойде неизбежен.

 

Ако смъртта и времето са дваж по-силни,

тъй силна може да е също любовта;

светът до век ще оцелее,

но нивга няма да угасне тя.

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Благодаря за мислите относно ЗАЕМА. Като твой финансист трябва да отбележа, че стойността на инвестициите ти може да се покачи, както и да падне. Пазарът в момента е доста слаб, но скоро ще дойда в САЩ и може би ще можем да обсъдим нарастващите рискови нива.

Много хубаво стихотворение.

К ххххх

 

 

3.44:

Оставих спящите деца сами в къщата и прескочих до работата. Имам да свърша някои неотложни неща. Няма да се бавя. Дори няма да усетят, че ме няма.

В офиса цари тишина, с изключение на слабите въздишки и бръмчене на машините, които правят машинна любов едни с други в полумрака. Без да се разсейвам, работя бързо и методично. Числата се роят под пръстите ми — армия от мравки, строена във взводове. Запазвам в компютъра тримесечния финансов отчет, изключвам го и излизам незабелязано от сградата. Отвън районът е огрян от постядрена зора — топли пориви на вятъра, които вдигат във въздуха някакви боклуци; небето е с цвета на тенджера. Забелязвам едно такси, мъждукаща жълта светлинка на хоризонта. Когато приближава, му махам. Не спира. Още едно такси профучава покрай мен, празно като катафалка. Вече съм обезумяла. Приближава трето такси. Изскачам на платното, за да го спра. То ме заобикаля, за да не ме удари, и виждам едрото лице с белези от шарка да казва през стъклото:

— Глупава крава. Не гледаш ли къде ходиш?

Седя на бордюра и плача от безсилие и самосъжаление, когато виждам една пожарна кола да лети по улицата с неутешим вой. Машината спира и пожарникарите ми помагат да се кача. Толкова съм им благодарна за услугата, че забравям да им кажа къде живея, но колата се движи по познати улици и скоро стигаме до нашата. Когато наближаваме къщата ни, забелязвам пред нея скупчени хора.

От прозореца на спалнята излизат кълба дим. Прозорецът на Емили.

— Отдръпнете се, госпожо, ние ще се погрижим — казва един мъж.

Удрям с ръце по вратата. Викам децата си, но не мога да чуя нищо от сирената. Дори не чувам собствените си писъци. Изключете сирената. Моля ви, нека някой да изключи проклетата сирена…

— Кейт! Кейт, събуди се. Няма нищо. Няма нищо.

— Какво?

— Всичко е наред, скъпа. Сънувала си кошмар.

Сядам. Нощницата ми е подгизнала от пот. В гръдния ми кош едно птиче се мъчи да излезе на свобода.

— Оставих децата, Рич. Имаше пожар.

— Няма нищо. Всичко е наред.

— Не, оставих ги сами и отидох на работа. Оставих ги.

— Не. Не си ги оставяла. Чуй, това е плачът на Бен. Чуй, Кейт.

Вярно. От горния етаж се носи вой на сирена — неутешимият рев на бебе с никнещи зъби, пожарникарска команда от един човек.