Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (3)

3
Весели празници

За половин час мога да се приготвя, да измия и облека децата и да излезем от къщи, мога да жонглирам с пет различни валути в пет часови зони, мога да направя така, че да свърша тихо и бързо, мога да приготвя вечеря и да я изям на крак, докато говоря по телефона с Източното крайбрежие, мога да чета „Отгатни колко те обичам?“ на Бен, докато преглеждам цените по телетекста, но не мога да хвана такси за летището.

Като част от текущата програма за икономии, ЕМФ повече няма да ми изпраща такси, за да ме откара до „Хийтроу“. Трябва да си го поръчвам сама. Снощи си резервирах едно, което тази сутрин не се появи. Когато се обадих, за да се оплача, мъжът от другия край каза, че много съжалява, но могат да ми пратят такси най-рано след половин час.

— Това е най-натоварената част от деня, скъпа.

Знам, че това е най-натоварената част от деня. Затова направих резервация от предния ден.

Казва, че вероятно може да ми намери нещо след около двайсет минути. Разгорещено отхвърлям това обидно предложение и тръшвам слушалката. И веднага съжалявам за постъпката си, тъй като всички други фирми, на които звъня, или нямат свободна кола, или ми предлагат още по-катастрофално време за чакане.

Вече съм отчаяна, когато мярвам изцапана бронзова визитка, подаваща се изпод изтривалката. Тя е на фирма за таксита, за която не съм и чувала: „Пегас — вашият крилат шофьор“. Когато набирам номера, мъжът отсреща ми казва, че идва веднага. Облекчението ми е краткотрайно. Колата е по-скоро товарна кранта, а пред къщата се показва „вашият надрусан шофьор“. Паркирана на почти четирийсет и пет градуса от бордюра, колесницата на пегаса е „Нисан Съни“, в която цари непрогледен мрак и се кълбят облаци от никотин и хашиш. Качвам се, но на практика вътре не се диша, затова пробвам да отворя прозореца и да си покажа главата навън като куче.

— Прозорецът е развален — услужливо пояснява шофьорът, делово и без съжаление.

— А коланът?

— Също.

— Сигурно разбирате, че сте в нарушение.

В огледалото за обратно виждане собственикът на пегаса ми хвърля съжалителен поглед, който ме съветва да си гледам работата.

Нервите ми се опънаха заради това, че таксито не дойде. С Ричард се скарахме заради една голяма глупост. Той намери коледната премия за Пола, която бях скрила в кутията за обяд на Емили. Каза, че просто не може да разбере защо давам повече пари за коледния подарък на бавачката, отколкото за останалите членове на семейството, взети заедно.

Опитах да обясня:

— Защото ако Пола не е доволна от нас, ще напусне.

— Толкова ли е фатално това, Кейт?

— Честно казано, ако ти ни напуснеш, би било по-лесно.

— Ааа, ясно.

Не трябваше да поставям нещата така. Проклета умора. Винаги те кара да казваш това, което не си искал, дори когато го мислиш в момента. После Ричард седна на кухненската маса, като се преструваше, че е намерил нещо наистина интересно в „Архитектурен калейдоскоп“, докато някак си успяваше да изглежда като Тревър Хауърд в „Мимолетна среща“ — високо повдигната брадичка в израз на незаслужена обида и навлажнени очи.

Дори не ме погледна, когато му казах довиждане. Тогава Бен се изправи във високото си столче и започна да иска прегръдка. Не. Съжалявам. Не и с чист костюм и в неговото състояние! Омацан целия с млечно плодов крем.

Таксито спира и тръгва, спира и тръгва по Юстън Роуд. Ако това е една от главните лондонски артерии, то тогава градът има нужда от коронарен байпас. Гражданите му седят в колите си с наежени от гняв сърца.

След като отминахме гара „Кинг Крос“, се заех с пощата. Имам картичка от мама заедно с коледната притурка от списание — „26 рецепти за вълшебна Коледа без стрес!“ Прелиствам страниците с нарастващо недоумение. Как може нещо, лишено от стрес, да включва карамелизиране на арпаджик?!

Продължаваме да пълзим в западна посока, покрай редиците от керемидено розови къщи с общи калкани, миля след миля край зинали челюсти. Когато живеех в такава къща, Коледата все още беше доста просто нещо. Имаше елха, пуйка с настръхнала кожа, големи мандарини в оранжева мрежичка, може би и малко фурми, залепнали една за друга в палмово кану и супер голяма тенекиена кутия бонбони „Куолити Стрийт“, от която цялото семейство ядеше пред телевизора, докато гледаше коледното шоу на комиците Моркамби и Уайз. Големите подаръци винаги бяха на долния етаж до елхата — куклена къща, ролкови кънки, може би и велосипед с помощни колелета и звънец — освен това имаше чорапчета, чиято безформена маса напипвахме с крака в долния край на леглото. Само че Коледата, както и всичко останало, се усъвършенства. Сега телевизията е заместена от „Лешникотрошачката“, за която трябва да си резервираш билети още през август, освен това има „Кели Бронз“. Когато за първи път чух името, си помислих, че Кели е някое от напомпаните със силикон мацета от „Спасители на плажа“, но се оказа, че тя е единствената пуйка, която си заслужава да бъде приготвена. А след като си изчаквал цял час, за да се примолиш на служителя в супермаркета да те включи в списъка на чакащите за Кели, трябва да отнесеш птицата вкъщи и да я напълниш. Според коледното приложение пълнежът, който някога се състоеше от наронен стар хляб, накълцан лук и лъжица подправки, е еволюирал до „масло с манатарки, червен ориз и боровинки, които да възродят преситените небца“.

Не вярвам преди седемдесетте години да сме имали небца — бяхме любители на сладкото и имахме стомашни киселини, които облекчавахме, като смучехме бонбони с цвят на надгробни камъни. Забавно е, като си помислиш, нали? Точно когато хиляди жени се освобождаваха от ролята си на домакини, изведнъж храната започна да си струва усилията да я сготвиш. Помисли си за всички онези великолепни неща, които можеше да сготвиш, Кейт, ако, разбира се, си в кухнята, за да го сториш.

 

 

8.43:

Пегасът избра „бърз“ обиколен маршрут до „Хийтроу“. До полета остават час и двайсет и две минути, а сме стигнали едва до редицата от мюсюлмански месарници в Саутол. Чувствам форсирането на сърцето си, а кракът ми е натиснал до дъно педала на газта.

— Слушайте, не можете ли да карате по-бързо? Непременно трябва да стигна навреме.

Един млад мъж в бял памучен анцуг изскача на пътя пред нас с агне колкото дете, преметнато през рамото му. Шофьорът ми натиска внезапно спирачката и от предната седалка се чува провлачен говор:

— Доколкото знам, госпожо, газенето на хора все още е подсъдно.

Затварям очи и се опитвам да се успокоя. Положението изглежда много повече под контрол, когато използваш пълноценно времето си. Да се обадя по мобилния на „Куик Той“ („Забавление безкрай!“), за да се оплача от липсващата доставка на жизнено необходими коледни подаръци.

— Благодарим ви, че избрахте „Куик Той“. Съжаляваме, трябва да изчакате на линията. Ще ви се обадим след малко. — Типично.

Започвам да отмятам един по един магазините за домашни любимци от изпокъсан брой на „Жълти страници“. Изобщо не съм изненадана да науча, че има национален недостиг на бебета хамстери, макар че може би е останал един в Уолтамстоу. Проявявам ли интерес? Да.

Когато най-накрая ме свързаха с „Куик Той“, некомпетентният оператор неохотно призна, че поръчката ми е записана. Казвам му, че съм крупен инвеститор във фирмата му и се каня да преразгледам инвестицията си.

— Добре — омеква той, — имаме известни затруднения с доставките, дължащи се на невижданото досега търсене.

Изтъквам, че търсенето едва ли може да бъде определено като невиждано.

— Раждането на Исус се празнува от две хиляди години. Играчки и Коледа. Коледа и играчки. Да ви говори нещо?

— Ще искате ли ваучер с отстъпка, госпожо?

— Не, не се обаждам за ваучер. Молбата ми е играчките ми да бъдат доставени не-за-ба-вно, за да имат децата ми какво да отворят на Коледа.

Отсреща настъпва мълчание и се чува следният коментар:

— Джеф, някаква нафукана фръцла е подпалила телефона заради комплекта „Златокоска и трите мечета“ и овчарското куче на колелца. Какво да й кажа?

 

 

9.17:

Пристигам на „Хийтроу“ малко по-рано. Решавам да се реванширам на шофьора, задето му повиших тон. Питам го как се казва.

— Уинстън — отговаря с подозрение.

— Благодаря, Уинстън. Маршрутът наистина беше добър. Между другото, казвам се Кейт. Какво внушително име, Уинстън. Като Чърчил?

Той се наслаждава на мига, преди да отговори:

— А, не. Като цигарите.

 

 

9.26:

Докато лавирам в блъсканицата на залата за заминаващи, си спомням нещо, което съм забравила. Трябва да се обадя вкъщи. Мобилният не работи. Защо не? Опитвам с един от телефоните в залата, но той ми глътва монети за три лири и пак не успява да ме свърже, докато чувам повтарящото се съобщение: „Благодаря, че използвахте услугите на Бритиш Телеком“.

Накрая се свързвам чрез апарата с кредитни карти, до бюрото за регистрация на пътници, като през цялото време съм наблюдавана от трима души от персонала в тъмносини униформи.

— Ало, Ричард. Каквото и да става, не забравяй чорапите.

— Бельото ли?

— Моля?

— Чорапи. За някакъв номер с бельото ли става дума, Кейт? Жартиери, черна дантела, три инча снежнобели бедра или говорим за отегчителната стара торба на дядо Коледа?

— Ричард, да не си пил?

— Това е идея, наистина. — Докато ми затваря телефона, кълна се, че чувам как Пола предлага на Емили „Хуба Буба“.

НЕ ПОЗВОЛЯВАМ НА ДЪЩЕРЯ СИ ДА ДЪВЧЕ ДЪВКА.

От: Кейт Реди, Стокхолм

До: Канди Стратън

Един от клиентите заплашва да се откаже от услугите ни под предлог, че напоследък не управляваме инвестициите му задоволително. Залъгах го с речта за мениджърите на ЕМФ, които са като Бьорн Борг — отлични играчи от дъното на корта, които играят за по-голям брой точки и имат дългосрочни цели за постоянни победи, а не са еднодневки, които гонят бързите печалби, а после правят двоен фал. Май го убедих. Бог знае защо.

Непрекъснато се измъквам от залата за заседания на Бенгт Бергман и ходя в тоалетната, заключвам се в кабината и се обаждам по мобилния в магазина за домашни любимци в Уолтамстоу. Допреди три дни в писмата на Емили до дядо Коледа не се споменаваше и дума за хамстер, но изведнъж той се издигна до желание №1.

Шведските клиенти до един имат имена като лош късмет на „Скрабъл“^[1]. Свен Сьостром постоянно яде рибните ролца от чинията ми на обяд и все повтаря, че е страстен привърженик на „възможно най-сплотен Европейски съюз“.

Твоя, Кей Рьодстром хххх

 

 

От: Канди Стратън

До: Кейт Реди

Свен, ще те видя ли отново?

Свен, ще споделим ли безценни мигове заедно?

Не се отказвай от шанса си, скъпа, ще ти дойде добре!

С обич: Цистит ххх

 

 

От: Кейт Реди, Стокхолм

До: Канди Стратън

НЕ Е СМЕШНО. Не забравяй, че съм щастливо омъжена. Е, добре, във всеки случай съм омъжена.

 

 

От: Дебра Ричардсън

До: Кейт Реди

Току-що преживях неописуемо унижение в лицето на омразната училищна секретарка в „Пайпър Плейс“ (знам, знам, трябва да престана с тази училищна лудост). Да, Руби може да кандидатства за място идната година, но „трябва да ви предупредя госпожо Ричардсън, че има над сто момиченца в списъка, а ние водим твърда политика по отношение на братята и сестрите“.

Имаш ли тротил? Някой трябва да спре тези надути крави.

Какво ново?

 

 

От: Кейт Реди

До: Дебра Ричардсън

Още не съм подала документите на Емили. Докато успея да свърша тази работа, вероятно ще се наложи да преспя с директора, за да я вкарам… По-неотложен проблем — имам два дена, за да отуча Бен от биберона, понеже свекърва ми мисли, че той е оръдие на дявола, което използват само циганите или отрепките, които „настаняват децата пред видеото“. Какво друго да правят децата в Йоркшир?

Намерих хамстер за Емили. Оказва се, че женските били зли и понякога хапели или изяждали малките си. Защо ли?

 

 

2.17:

Снежна буря. Полетът ни закъснява. Безценните минути, определени за пазаруване в последния момент в Лондон са загубени. Обхождам магазина за подаръци на стокхолмската аерогара. Какво би предпочел Ричард? Еленска пастърма или актуална за сезона видеокасета, озаглавена „Шведски сладурани в снега“? Твърдо отказвам да купя на Емили онази вулгарна пишкаща кукла бебе, която видяхме по сутрешната телевизия. Като компромис взимам местна шведска Барби — пращящо от здраве създание, вероятно социалдемократа, облечена в мироопазваща униформа.

 

 

Бъдни вечер, офисите на „Едуин Морган Фостър“

Трябваше да се досетя накъде вървят преговорите ми за увеличаване на заплатата, когато Род Таск се приближи откъм гърба ми, потупа във въздуха три пъти рамото ми като ветеринар, който подготвя животното за ваксина, и ме нарече „високо ценен член на екипа“. Следобедът напредваше, наближаваше краят на работния ден, а небето над Бродгейт имаше цвета на чай.

Род ми обясни, че тази година няма да има бонуси — допълнителните пари, на които разчитах за довършването на ремонта вкъщи и за още толкова други неща. Времената са трудни за всички, обясни той, но наистина добрата новина е, че ми се предоставя голямо ново предизвикателство.

— Смятаме, че ти си човекът, който умее да общува с клиентите, Кейти, защото се справяш дяволски добре. Във всеки случай имаш най-хубавите крака.

Нисък, пълен австралиец с глас, който другите мъже използват, за да привлекат вниманието на бармана, преди три години Род премести масивното си тяло от Сидни в Лондон, за да се присъедини към ЕМФ като директор по маркетинга. Преместиха го, за да внесе живец в английския клон на фирмата. Тогава съвсем сериозно обмислях дали да не напусна. Дразнеха ме неговата неспособност да ме гледа в очите, докато говори — и не само защото съм с пет сантиметра по-висока от него; начинът, по който коментира части от тялото ми сякаш са в промоция; навикът му да закрива всяко съвещание със заповедното: „Вървете и сритайте шибаните гуми!“ След няколко седмици, когато Канди любезно го помоли да преведе израза на английски, той погледна недоумяващо, после се ухили: „Изцедете от клиента всяко възможно пени!“

Така че се канех да напускам. Тогава обаче Емили навърши две — възраст, набедена като ужасна, и аз купих книга, наречена „Укротяването на двегодишните“. Тя беше просветление. Съветите как да се справяме с малки, ядосани и незрели хора, които нямат задръжки и постоянно поставят на изпитание майките си, паснаха идеално за моя шеф. Вместо да се отнасям към него като към висшестоящ, започнах да го третирам като непослушно момченце. Когато се канеше да направи някоя пакост, полагах всички усилия, за да отвлека вниманието му от нея. Ако исках да направи нещо, винаги извъртах нещата, все едно, че идеята е била негова.

Както и да е, Род казва, че от днес се нагърбвам с отговорността за фондация „Селинджър“ със седалище в Ню Йорк. Изпълнителен директор Джак Абелхамър. Бизнес, възлизащ на два милиона долара, който се нуждае от човек от моя калибър. Ще имам възможност да се запозная с портфолиото през празниците. Разбира се, ще продължа да бавя и старите си клиенти, докато Род намери подходящ човек да се заеме с част от тях.

Питам го що за човек е Абелхамър.

— Добър замах.

— Моля?

— Трябва да поработи над късия удар.

— А, голф.

— Ти за какво си помисли, че говоря, Кейти, секс?

Строго погледнато, празникът не започва преди края на работния ден, но офисът на практика е пуст — неофициално сега сме между пиянския обед и алкохолизирания следобеден чай. Когато се връщам на бюрото, Канди е седнала върху радиатора под прозореца с опънати върху облегалката на стола ми крака. Облечена е в чудна аленочервена блуза, лилави мрежести чорапи, със златна панделка за коса.

— Добре, да отгатна ли? — казва тя. — Сра ти в лицето и ти предложи да му избършеш задника?

— Извинявай. — Хващам краката й и ги свалям от стола. — Всъщност мина много добре. Род смята, че уменията ми да работя с клиентите са много ценни и като вот на доверие дават тази голяма фондация само на мен.

— Да бе! — Когато Канди се смее, човек има удоволствието да види завидно хубавите й американски зъби.

— Не ме гледай така.

— Кейт, такъв голям вот на доверие тук винаги е придружен от поне четири нули накрая, добре знаеш. Какво друго каза?

Нямам време да отговоря, защото Канди ми прави знак да мълча, понеже негодникът Крис Бънс минава покрай нас на път за мъжката тоалетна след огромното количество течности, поети по време на обяда. Голям любител на кокаина, Бънс успява да изглежда едновременно хем кльощав, хем надут. Откакто ясно и доста вежливо му казах, че не се интересувам от съдържанието на боксерките му, сексуалното напрежение между нас е заменено от подигравателни атаки с единични изстрели от живи амуниции, когато се добирам до сделка, която той иска. (Мъже като Бънс приемат отхвърлянето като обида, която трябва да се плати с двойна лихва — върху главницата и върху натрупания дълг, също като дълга на страните от Третия свят.)

Канди сочи с глава оттеглящата се фигура.

— В ЕМФ се събира много мръсотия по един или друг начин. Да не си предложила да изчистиш и офиса вместо тях?

— За каква ме вземаш? Род каза, че никой няма да получи бонус.

— И ти му повярва? — Канди затваря очи и въздъхва. — Ето това ми харесва в теб, Кейт. Най-умният икономист сред жените от времето на Мейнард Кейнз^[2], а все още мислиш, че когато те минават, ти правят услуга.

— Канди, Мейнард Кейнз е бил мъж.

Тя поклаща глава и панделката разпръсква искри светлина.

— Не е. Бил е мека китка. Според мен жените трябва да си присвоят всички гейове в историята със силни женски качества като нашите.

 

 

18.09:

Товаренето на колата за гостуването на север при родителите на Ричард отнема поне два часа. През първия час Ричард намества приятния пъзел от бебешки принадлежности в багажника. (Луи XIV е пътувал с по-малко багаж от Бен.) После идва моментът, когато трябва да намери ключа за багажника, закрепен върху покрива на колата, който прилича на обърната лодка. „Къде го сложихме, Кейт?“ След десет минути на ругатни и изпразване на всяко чекмедже в къщата, той напипва ключа в джоба на якето си.

След като Ричард ми е казал да качвам децата в колата „незабавно“, следва двайсетминутно трескаво разтоварване, защото той „просто иска да се увери“, че е взел стерилизатора, който „помни със сигурност“, че е мушнал до резервната гума. После започва бясно пренареждане, прекъсвано от ругатни, при което нещата се натъпкват безразборно, а онези, за които няма място, се набутват във всяко свободно пространство в купето. Подложката за смяна на пелени, преносимото високо столче за хранене заедно с другата част от комплекта, яркочервеното сглобяемо креватче, бибероните, гърнето. Пижамите. Одеялото на Емили — плетена жълта завивка в окаян вид, която прилича на парцал. Винаги пътуваме с пълната менажерия от играчки за спане — любимото Ру на Бен, една овца, хипопотам и панда. Бибероните залъгалки на Бен (на всяка цена да бъдат скрити от родителите на Ричард). Хамстерът изненада за Емили е скътан на сигурно място в багажника.

Макар да са закопчани с колани на столчетата си като космонавти преди старт, обичайните караници между Бен и Емили прерастват в ръкопашен бой. В момент на слабост — кога ли имам момент на сила — отварям кутията с шоколадови дядо Коледовци, предназначена за сутринта на Коледа, и им раздавам по няколко увити в станиол шоколадчета, за да мълчат. В резултат на това Емили, която преди трийсет минути носеше бял анцуг, сега прилича на далматинец с тъмнокафява муцуна и шоколадови петна по дрехите.

Ричард, който проявява геройско безразличие към чистотата и общия вид на чедата си в разстояние на единайсет месеца и половина през годината, изведнъж ме пита защо Бен и Емили са в този ужасен вид. Какво ще си помисли майка му?

Избърсвам децата с мокри туристически кърпички. Очакват ни три часа по шосе А1. Колата е толкова натоварена, че се люшка като кораб.

— Още ли сме в Англия? — настоява да узнае един недоверчив глас отзад.

— Да.

— Стигнахме ли вече в къщата на баба?

— Не.

— Но аз искам вече да съм в къщата на баба.

До Хатфийлд и двете деца изпълняват токата и фуга за писъци и хленчене. Пускам касетата с коледни песни и двамата с Рич пригласяме с чувство. (Рич пее първи глас, докато аз поемам партията на Джеси Норман.) Близо до Питърбъро, на сто и трийсет километра от Лондон, една натрапчива мисъл успява да си проправи път през купчината тор, която представлява главата ми в момента.

— Рич, взе ли Ру?

— Не знаех, че отговарям за Ру. Мислех, че ти ще се сетиш да го вземеш.

 

 

Като много други фамилии, и семейство Шаток си има своите коледни традиции. Една от тях е, че аз купувам всички подаръци за моите близки, подаръците за децата и двете ни кръщелничета, подаръците за Ричард, родителите му, брат му Литър и съпругата на Литър, Черил, и трите им деца, за чичото на Ричард, чичо Алф, който на всеки 26 декември идва от Матлок и е запален по ръгби. Ако Ричард се сети и в зависимост от работното време на магазините, той ми купува подарък.

— Какво ще подарим на татко? — ще се поинтересува по пътя към Йоркшир Ричард. Брачното ние, което означава ти, което значи аз.

Аз купувам празничната хартия и тиксото, с които опаковам всички подаръци. Аз купувам картичките и голям лист марки втора класа. Когато вече съм надписала всички картички, фалшифицирала съм подписа на Рич и съм измислила шеговит текст за времето, което лети, и как през Новата година непременно ще се виждаме повече (лъжа), вече е твърде късно за марки втора класа, така че се нареждам на опашката в пощата за марки първа класа. После си проправям с мъка път през сектора с хранителните стоки на супера, за да купя сирене и от онези малки наденички, които обича Барбара.

Накрая, когато стигнем до къщата на Барбара и Доналд, сваляме багажа от колата, слагаме подаръците под елхата, храната и напитките в кухнята, а те възкликват в един глас: „О, Ричард, благодарим ти за виното. Не трябваше да си правиш целия този труд.“

Може ли човек да умре от неблагодарност?

 

 

Среднощната църковна служба в „Сейнт Мери“, Ротли

Тревата на селските ливади е заледена — извървяваме пътя от старата къща на Шаток до малката норманска църква, а стъпките ни прозвънват в тишината. Вътре пейките са препълнени, а въздухът е спарен и мирише на бъчва. Знам, че не се гледа с добро око на пияниците, които стъпват в църквата веднъж годишно по това време, но застанала до Рич, си мисля колко ги харесвам и дори им завиждам. Шумните им опити да пазят тишина, чувството, че са дошли заради топлината, светлината и проявата на малко човешка доброта.

Сдържам се, наистина, докато не стигаме до този стих в „О, Витлеем“, където ми се налага да избърша очи с ръкавицата.

„Над света, заспал дълбок безпаметен сън, минава тиха звезда.“