Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (12)

12
Запознайте се с бащата на Кейт

Образецът, по който преминават срещите с баща ми, не се е променил много през последните двайсет години. С месеци нямам вести от него, освен сведенията, които постъпват чрез сестра ми, за скандални крайности и списък от бедствия, които човек би си помислил, са изчезнали с лорд Нелсън — тетанус, скорбут, циреи. Сетне, някой ден, когато съм се разделила с надеждите за него, когато болката в сърцето утихне, той се появява и започва разговор за връзката, която никога не сме имали. Баща ми винаги е бъркал сантименталността с близостта. Според него аз съм неговото момиченце, макар че когато бях малко момиче, той искаше от мен неща, за които бе нужна силата на голяма жена. Сега, когато съм възрастен човек, той изисква детска покорност и веднага се ядосва, ако не я получи. Понякога е пил, никога не може да се каже със сигурност, но винаги, винаги иска пари.

Насред белотата и хрома във фоайето на „Едуин Морган Фостър“ Джоузеф Алойшъс Реди прилича на създание от по-примитивна епоха. Облечените в костюми посетители не могат да откъснат очи от него. Невярващите погледи, които предизвиква, са толкова интензивни, че като нищо от него би могла да се излъчва и лоша миризма. С палтото си трета употреба с шарка на рибена кост и разрошена коса прилича на калайджия, дошъл да продава тенджери и тепсии на работници в предприятие за космически технологии. Двамата служители от охраната, чиито радиопредаватели пращят, се опитват да го убедят да си ходи, но Джо упорито продължава да седи на металните пейки от перфорирана стомана, стиснал на земята между краката си бяло найлоново пликче. Излъчва надменното достойнство, характерно за пияниците. След като ме съзира, той разкръстосва ръце и ме сочи тържествуващо с пръст.

— Ето. Това е нашата Кати. Казах ли ти?

— Благодаря, Джералд — бързо казвам на охранителя. — Баща ми днес не е на себе си. Аз ще го поема. — Насочвам го към изхода, като се стремя да гледам само пред себе си, за да избегна усмивките на съжаление, които са били постоянните спътници на семейство Реди, откакто се помня.

След като най-после сме навън, споменавам едно заведение в Чийпсайд, но баща ми ме дръпва надолу по стъпалата към „Кинг Армс“. Кръчма, посещавана от Дикенс, с дървени трици по пода и осемнайсетгодишна барманка с бяла кожа и пиърсинг на езика. Сядаме на ъгловата маса под портрета на някакъв червенобузест граф — баща ми с двоен скоч и голям пакет фъстъци, аз с битер лимон. Битер лимонът беше питието на мама. Отначало беше просто безалкохолно, после се превърна в душевно състояние.

— Е, как е малката Ема? — пита баща ми. Дъхът му представлява силна смесица от „Джони Уокър“ и варени яйца.

— Емили.

— Да, Емили. Сигурно вече кара седмата.

— Шест. През юни навършва шест, татко. — Той кима решително, като че шест е толкова близо до седем, че между тях няма разлика.

— Ами малкият юнак? Джули казва, че прилича на мен.

Боже, наистина няма толкова лош или отсъстващ родител, който да може да изтрие генетичното си наследство. Втренчвам се ядосано в газираната кисела напитка. Вбесява ме самата идея, че частица от ДНК веригата на Джо Реди е разгърната в моя скъп син.

— Всъщност Бен прилича на мен, татко.

— Добре, ние винаги сме си приличали, ти и аз, Кати. И двамата красавци, бива ни с числата, малко кибритлии, нали? Той отпива голяма глътка уиски и хвърля шепа фъстъци в устатата си — всичко без мярка, такъв е баща ми. В това поне си приличаме.

— Ами сега няма ли да попиташ баща си как е? Бил съм целия този път да те видя.

Акцентът е северняшки, толкова плътен, че можеш да го разрежеш като плодова торта, но се долавя и ехо от родния ирландски на майка му. Наистина ли съм говорила така? Ричард казва, че когато ме срещнал за първи път, съм говорела като сдъвкана от питон. Тогава още произнасях „ф“ вместо „т“, преди да се науча да изговарям правилно гласните и думата „гъз“. Не че някой тук долу изобщо я употребява. Те казват дупе или задниче. При разговор с децата използвам думата задниче и всеки път се запъвам при неестественото й предвзето звучене. Усещам езика си като тази барманка — натежал от чужди тела.

Баща ми иска да го улесня, като го попитам защо е дошъл. Аз обаче нямам такова намерение. Още помня как стоеше пред банката в Холборн, когато получих първата си заплата, и плюнчеше пръста си, за да отброи десетачките, които му дадох. Собственият ми баща. Ако иска парите ми, да ме помоли.

— Още по едно? — пита барманката, дошла да прибере празните чаши.

— Не.

— Да, за мен същото. И ти, скъпа, си поръчай.

Татко се усмихва и момичето се изчервява и се изпъчва по начин, по който съм виждала и други жени да го правят в негово присъствие. Някога беше красив мъж, моят баща — по-скоро красив, отколкото хубав, затова и обречен да не узрее, а да се скапе. „Тайрън Пауър“ — прошепваше нежно баба ми, когато го видеше, и аз, много малка и все още нямаща представа от холивудските звезди, си мислех, че Тайрън Пауър беше електрическият ефект, който баща ми упражняваше върху хората, а не име на човек. Необуздана, но неустоима природна сила. Поглеждам го сега и се опитвам да видя онова, което другите виждат: лице с формата на издуто сърце, носът и бузите, нашарени с червени капиляри, като делта на някоя пресъхнала река. Дългите мигли засенчват според твърденията на майка ми най-забележителните сини очи, каквито сте виждали: виолетово-сини езера, които таят талази от интелигентност и чар. Кавалер, така го наричаше първият ми приятел. „Жените имат слабост към баща ти, Кат. Трябваше да го видиш в събота вечерта с онази Кристин в клуба.“ Как се изчервих само при споменаването на сексуалния му живот толкова близо до моя.

— Да видим какво ще кажеш за това. — Баща ми се суети под масата и вади от пазарското пликче дебела черна папка, а от нея няколко омачкани листа милиметрова хартия. Виждам схема на нещо зурлесто, снабдено отстрани с квадратни крила. Летящо прасе? Обръщам листа наопаки.

— Какво е това?

— Първата саморазлагаща се бебешка пелена в света.

— Та ти нямаш и представа от пелени.

— Вече имам.

Баща ми, трябва да знаете, притежава опит в тази област. Един от най-непризнатите световни изобретатели, малко неща са останали неоткрити от него. Когато с Джули бяхме деца, той фалшифицираше лунни камъни, ронливи буци от смола, които се продаваха като сувенири от „Аполо 11“, приземили се на сергията на пазара в Честърфийлд. „Само си представете, мадам, ръката ви държи същия камък, който Нийл Армстронг е държал в своята!“ Харчеха се като топъл хляб, а по-късно, когато космическите полети загубиха блясъка си, те се преродиха като модерни камъни пемза за загрубялата кожа на отрудените дами.

После дойдоха котешките вратички, които не позволяваха на домашните любимци да внасят мърша в къщата — добра идея, само дето котките все се удушваха в пружинния механизъм. Понякога изобретенията на татко вече бяха изобретени, като маската за очи, която измисли за по-лесно заспиване по време на полет, при това без изобщо да се е качвал някога на самолет.

— Джо — започваше предпазливо мама, — разбрах, че на самолетите вече си имат подобни приспособления за очи. — Но той не позволяваше на подобни женски дребнавости да го откажат. Вкъщи татко беше човекът с широта и размах; мама събираше останките с метлата и лопатата. На визитната си картичка татко се представя като предприемач.

Докато преглеждам набързо проекта му за разлагащата се по естествен път пелена „Реди“, той казва щастливо:

— От доста страни проявиха интерес, нали разбираш. Дерек Маршал от Търговската камара каза, че досега не е виждал подобно нещо. В момента имам затруднения с финансирането и точно тук идва твоята роля, мила. Как му викат, рискован капитал?

— Рисков капитал.

— Точно така.

Татко казва, че този път не става дума за големи суми. Колкото да започне, това е всичко.

— Колко?

— Само толкова, колкото да дам начален тласък на производството.

— Колко?

— Десет хиляди плюс разходите по разработката, после и за опаковките. Да кажем тринайсет и половина. Нямаше да те моля, мила, ако в момента не бях зле с наличните.

Не знам дали изражението ми се е променило. Сигурно, защото той се намества на стола по начин, който при друг човек бихте взели за притеснение. За миг си помислям, че сигурно се е досетил колко зле се чувствам от тези трансакции. Той се протяга през масата и слага ръка върху моята.

— Не се тревожи, мила — казва. — Ако нямаш толкова в брой, ще приема и чек.

Оставям баща ми на спирка „Мургейт“. Оттам може да се качи на Северната линия директно до „Кинг Крос“ и да хване влака за вкъщи. Давам му пари за билета — луди пари, по-евтино е да летиш до Бостън, отколкото да стигнеш до Донкастър в днешно време, а също и за такси, когато пристигне. Баща ми избягва обясненията къде точно живее в момента, тоест с кого, но ми обещава, че ще се прибере право там. Стоя пред спирката зад ъгъла до фотото. Когато няколко минути по-късно поглеждам вътре, той е заприказвал един млад уличен музикант. Небрежно и великодушно пуска една от десетачките, които току-що му дадох, в калъфа от китарата на момчето, сваля палтото си и внимателно завива заспалото куче на музиканта и, о, мили Боже, кани се да запее.

Реката е широка, не мога да я премина,

нямам и криле да прелетя.

Дай ми лодка за двамина

и ние ще гребем, аз и моята любима.

Любимата му балада, запазената марка на Реди заедно е „Там край градините на Сали“. Минаващите костюми, забързани към ескалатора, се сепват от красотата на тенора и от неутоления копнеж, предаден така добре от баща ми. Една жена в пясъчножълто палто се навежда, за да остави няколко монети, и баща ми я поздравява с невидима шапка.

Сякаш чувам гласа на майка ми, гневно сопрано с тъжно звучене: „Може да те върти на малкия си пръст.“

— Не, не може.

— Да, може. Винаги е могъл. Ако този твой баща е толкова чудесен, върви при него. Хайде, върви при него.

— Не искам да ходя при него, мамо.

— Винаги си му била слабост. Момичето на татко.

Гмурвам се отново в уличния шум, купувам си вестник, за да има какво да държа в ръце и се отправям към офиса.

Обичта на детето към родителя е почти неразрушима, но капка по капка през годините, загубата на илюзиите може да я корозира. Първото чувство, което си спомням, че изпитах към баща си, беше гордост — безмерна благодарност, че е мой баща, от която гърдите ми щяха да се пръснат. По-хубав от всички останали бащи и толкова учен, че можеше да сметне всичко наум и да възпроизведе резултатите от футболните мачове веднага щом коментаторът ги съобщеше в събота следобед по телевизията, и то без нито една грешка. В събота сутрин на нас с Джули ни бе позволено да го придружим до букмейкъра, където можехме да се държим за крачолите на нашия герой. Помня усещането да се губиш сред гората от панталони и миризмата на мокрите от дъжда филцови шапки. Години по-късно в университета наблюдавах заможните бащи от средната класа да сноват напред-назад край семейните си лимузини, понесли чайници и туристически сервизи за чай, и копнеех за скучната им прегръдка.

Една зима, сигурно е било през 75-а или 76-а, татко ни заведе да караме шейни в Пийк Дистрикт. Другите семейства имаха купени шейни — седалката от дървени дъсчици беше поставена по-нависоко, притежаваха великолепието на едновремешните шейни. Нашата шейна беше ниска, почти на нивото на земята: татко я бе сковал от дъски, а металните плазове бяха от захвърлена автомобилна врата. „Придават й допълнителна бързина!“ — обясни той, като потриваше ръце.

При първото спускане Джени падна от шейната и тя продължи сама надолу. Татко й каза да не се държи като бебе. После дойде моят ред и аз се хванах здраво за нея, решена да докажа, че нашата шейна, шейната, която татко бе направил, е добра, колкото останалите. Само че по средата на хълма се ударих в бабуна и рязко завих надясно, като полетях право към един отвес, преграден с ниска ограда от бодлива тел. Металните ленти, сложени, за да придадат бързина на шейната, я правеха неуправляема. Тя се заби под оградата и двата предни плаза увиснаха за малко на ръба, докато аз лежах на половин метър от него, омотана в бодлива тел.

Беше толкова запъхтян, когато стигна до мен, че си помислих, че ще умре, но той клекна отстрани на шейната, за да я задържи, и започна да маха бодлите от анорака, косата и лицето ми. Когато и последното късче от бодливата тел беше отстранено, той ме издърпа на безопасно разстояние и шейната се стрелна напред. Изтекоха няколко секунди, преди да чуем как се разбива с трясък на пътя отдолу. Смятах, че помня този ден така ясно, защото тогава той ми спаси живота; сега мисля, че е, защото това беше единственият път в живота ни заедно като баща и дъщеря, когато той направи нещо, за да ме защити.

Все пак татко беше първата ми любов и аз винаги вземах неговата страна дори когато светлокафявите очи на майка ми изчезнаха сред тъмните кръгове и тя започна да носи найлонови нощници и да се смее на неподходящи места. Веднъж в магазина един мъж събори пирамидата от кутии с мляко „Идеал“ и малките синьо-бели опаковки се пръснаха навсякъде, а мама започна да се смее и се смя, додето касиерката Линда не и донесе отвътре чаша вода. Ала дъщерите отказват да забелязват признаците за нещастието на майките си; това може да означава, че бащата не е идеален.

Години след като стана ясно, че Джоузеф Алойшъс Реди е бил неподходящ избор, все още не можех да се отърся от чара му. Колко още доказателства ми трябваха? Един ден донесе вкъщи чаршафите от леглото, което делеше с новата си приятелка, за да ги изпере мама. А една нощ ме занесе на долния етаж полузаспала, за да кажа на полицая в гостната, че той, Джоузеф Реди, си е бил вкъщи в ден, за който трябваше да се закълна, че си спомням. И аз се заклех.

— Фотографска памет има тя, нашата Кати — каза баща ми на полицая. — Нали, мила? Къде е красивата ти усмивчица?

Бащата е образецът за мъж, който природата дава на момичето, но ако този образец е развален или изкривен, тогава какво?

Влизайки в ЕМФ през парадния вход, изпитвам благодарност за хладните му отекващи пространства, за тракането на токчетата по мраморните му подове и за начина, по който асансьорът ме приема безропотно в огледалния си свят. Предпочитам да не гледам жената в отражението — не искам и тя да ме вижда такава. Когато вратата се отваря на тринайсетия етаж, вече съм подготвила извиненията си, но Робин Купър-Кларк стои точно там.

— Великолепна презентация, Кейт — казва, като слага неловко ръка върху рамото ми. — Направо първокласна. Остава само да се погрижиш за някои незначителни финални щрихи. Нищо спешно. Когато имаш време. Дано нямаш сериозни семейни проблеми.

Трудно ми е да си представя какво би казал инвестиционният директор, ако му споделях истината. Със семейство Купър-Кларк се сприятелихме, откакто двете с Джил ни свърза споделеният ужас на фирмения лов на фазани. С Ричард няколко пъти сме гостували в дома им в Съсекс, но никога не съм споменавала за баща си пред Робин. Искам да ме уважава, не да ме съжалява.

— Не, всичко е наред.

— Великолепно. Ще говорим после.

Екранът ми казва, че през трите часа, откакто не съм го поглеждала, лондонският индекс FTSE се е покачил с петдесет пункта, Dow е паднал със сто, а доларът се е понижил с един процент. Започвам бавно и сигурно да правя изчисленията, които са ми нужни, за да държа фондовете си под контрол.

Знаех единствено, че няма да се върна там — към измамите, увъртанията и притаения дъх в тъмната зала.