Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (6)

6
Съдът за майки

Напрегната тишина като в църква изпълва залата с дъбова ламперия. На подсъдимата скамейка е изправена блондинка на трийсет и няколко години в бяла памучна нощница с червен сутиен, който ясно прозира. Жената изглежда изтощена, но видът й излъчва непокорство. Когато среща погледите на господата в съдебната зала, тя вирва глава като куче, надушило следата. Въпреки това, от време на време, когато се почесва зад дясното си ухо, ще ви бъде простено, ако си помислите, че всеки момент ще се разплаче.

— Катрин Реди — избоботва съдията, — тази вечер вие сте изправена пред Съда за майки по обвинение, че сте работеща майка, която компенсира отсъствието си от дома с прекомерни и ненужни материални заместители. Как ще пледирате?

— Невинна — отговаря жената.

Адвокатът на обвинението скача на крака.

— Бихте ли казали на съда, госпожо Шаток, какво подарихте на децата си Емили и Бенджамин за Коледа?

— Ами не мога да си спомня точно.

— Тя не може да си спомни — обажда се подигравателно обвинението. — Обаче би било справедливо да кажем, че подаръците възлизаха на почти 400 лири, нали?

— Не съм съвсем сигурна…

— За две малки деца, госпожо Шаток. Че-ти-ри-сто-тин ли-ри. Как също да разбирам следното: след като обяснихте на дъщеря си Емили, че Дядо Коледа ще й купи или колело за Барби, или къща за кукли, или хамстер в клетка с подвижна бутилка за вода, вие забравихте какво сте казали и купихте и трите преждеспоменати подаръка плюс Барби с шапчица, която тя хареса на бензиностанцията край Нюарк, докато зареждахте колата.

— Да, но аз купих първо къщата за кукли, а после тя писа на Дядо Коледа, че иска хамстер…

— Вярно ли е също, че когато свекърва ви, госпожа Барбара Шаток, ви попита дали Емили обича броколи, вие й отговорихте, че ги обожава, макар че тогава нямахте никаква представа?

— Да, но не бих могла да призная пред майката на съпруга ми, че не знам дали детето ми обича броколи.

— Защо не?

— Майките знаят такива неща.

— Говорете по-високо! — заповядва съдията.

— Казах, че майките знаят такива неща.

— А вие не?

Жената чувства как гърлото й се свива и когато преглъща, устата й е пресъхнала. Значи такова е усещането, когато си принуден да преглътнеш думите си. Когато отново заговаря, гласът й звучи тихо.

— Понякога мисля, че не познавам децата си — признава тя. — Имам предвид, че нещата, които обичат, се променят от ден на ден, от час на час дори. Бен не понасяше риба и изведнъж… Разбирате ли, невинаги съм до тях, когато се променят. Обаче ако го бях казала на Барбара, тя щеше да си помисли, че не съм добра майка.

Адвокатът на обвинението се обръща към съдебните заседатели, продълговатото му бледо лице потрепва от прикрита самодоволна усмивчица:

— Моля съдът да отбележи, че обвиняемата предпочита да излъже, за да си спести неудобството.

Жената поклаща глава с категорично несъгласие. Тя се обръща към съдията:

— Не, не, не. Не е справедливо. Това не е неудобство, ваша чест. Не мога да го опиша. Прилича на срам, дълбок животински срам, все едно да не можеш да разпознаеш собствените си ръце или лице. Вижте, знам, че няма начин Ричард, моят съпруг, няма начин Ричард да знае дали Емили обича броколи, или не, но неговото незнание се приема за нормално. Незнанието на майката изглежда неестествено.

— Точно така — казва съдията, като нахвърля върху листа думите „неестествено“ и „майка“ и ги подчертава.

— Очевидно — продължава бързо жената, страхувайки се, че вече може да е казала прекалено много, — очевидно е, че не искам да разглезвам децата си.

Виждаме как млъква. Явно мисли. Разбира се, че иска да ги разглези. Отчаяно. Има нужда да вярва, че поне по тази причина за тях е по-добре да не бъде с тях. Иска Емили и Бен да имат нещата, които тя никога не е имала. Само че не може да го каже пред мъжете в съда. Какво знаят те за това, да се появиш на първия учебен ден с пуловер в неподходящ сив оттенък, защото майка ти го е купила от „Оксфам“ — магазин за дрехи втора употреба, докато всички останали са с пуловери в модерната металикова гама, купени от „Уайът енд Мур“? Нищо. Тя знае, че те понятие си нямат какво е да нямаш нищо.

Като прочиства гърлото си, жената прави опит да намери спокоен и лишен от емоции тон, който практиката й е показала, че въздейства на мъжете:

— Защо се претрепвам от работа, ако не за да купувам на децата си неща, които им носят удоволствие?

Съдията поглежда иззад очилата:

— Госпожо Шаток, не сме тук, за да обсъждаме философските аспекти на живота.

— А може би трябва — казва жената, като се чеше ожесточено зад дясното си ухо. — Има много по-важни неща, които те определят като добра майка, от задълбочените познания на предпочитаните зеленчуци.

— Тишина! Тишина в залата! — казва съдията. — Призовавам Ричард Шаток.

О не, моля ви да не им позволявате да призоват Ричард! Рич не би свидетелствал против мен, нали?