Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (26)

26
Смъртта на една майка

Джил Купър-Кларк си отишла в мир в малките часове на понеделник. Тя беше на четирийсет и седем. Поставиха й диагнозата миналото лято преди ваканцията на децата, но ракът обхвана тялото й с бързината на горски пожар. Първо минаха хирурзите, после отрядът за бързо реагиране от фармаколози и рентгенолози, всички те се опитаха да изолират пламъците. Само че ракът беше ненаситен — гърдите, белите дробове, панкреасът. Сякаш енергията на Джил, а тя бе феноменално енергичен човек — беше използвана срещу самата нея. Като че ли жизнената сила на човек може да бъде отвлечена и насочена в полза на разрушителната сила на смъртта. Последния път, когато я видях, беше на едно служебно празненство, скъпо струваща галавечеря на арабска тематика с истински пясък и една ядосана камила. С тюрбан, който да скрие опадалата й коса, Джил както винаги успя да ме разсмее.

— Режи и изгаряй. Няма да повярваш, Кейт, колко примитивно е лечението на тази болест. Чувствам се като средновековно село, сринато до основи. Онколозите са последните хора, които биха се дали да ги оплячкосат викингите, не мислиш ли?

Преди лечението Джил имаше гъста жива кестенява коса и млечна келтска кожа, изпъстрена с кафеникави лунички. Трите бебета — все едри момчета — не бяха успели да развалят спортната фигура на бившата баскетболна нападателна. Робин каза, че за да добие човек пълна представа за съпругата му, трябва да види бекхенда й — тъкмо когато си мислиш, че всичко е свършило, когато няма никаква възможност за връщане на топката, тя се разгръща и я запраща към линията. Наблюдавах го в действие в дома им в Съсекс преди две лета и когато удареше топката, Джил издаваше победоносен радостен вик „Ха!“, който, мисля, очаквахме от нея в борбата й с рака.

Джил продължава да живее чрез тримата си сина и съпруга си, който току-що слезе от асансьора. Чувам отривистите му стъпки през празното пространство с буков паркет, което може да бъде използвано за дансинг или друг вид развлекателна дейност. И двамата сме в офиса неприлично рано — Робин, за да навакса; аз, за да отметна малко работа предварително. Той вдига шум в стаята си — кашля, отваря и затваря чекмеджета.

Занасям му чаша чай и той започва:

— О, здравей, Кейт. Виж, съжалявам, че те оставям да се справяш сама, знам каква разправия е, отгоре на всичко и работата по „Селинджър“, но след погребението съм изцяло на твое разположение.

— Не се притеснявай. Всичко е под контрол. — Лъжа. Искам да го попитам как е, но този негов радар, който улавя предварително болезнените лични въпроси, е в бойна готовност. Затова го питам друго: — Как са момчетата?

— Е, ние извадихме по-голям късмет от повечето хора — казва Робин, превключвайки плавно към директорския си тон. — Знаеш, че Тим сега е в Бристол, Сам държи матури, а Алекс е почти на девет години. Не е като да са малки момчета, които имат голяма нужда от майка, както е при малките деца. — После издава звук, който никой никога досега не е чувал в офисите на „Едуин Морган Фостър“. Нещо средно между стенание и изкашляне, той е почти нечовешки или може би твърде човешки, за да искам да го чуя някога отново.

Той стиска основата на носа си за няколко напрегнати секунди, после се обръща с гръб към мен.

— Джил остави това — казва, като ми подава сноп листа. Двайсет страници, изписани старателно на ръка, озаглавени „Твоето семейство: как работи!“ — Всичко е тук — обяснява той, клатейки невярващо глава. — Дори ми казва къде да намеря проклетите коледни играчки за елхата. Ще се изненадаш колко много неща има за помнене, Кейт.

Не, няма.

Петък, 12.33

Ако сега си тръгна от офиса, ще успея да стигна навреме за погребението на Джил в Съсекс в три часа, като преди това ще имам достатъчно време, за да изям един сандвич по пътя за гарата. С Момо работим по нов финал. Момо ме пита дали съм познавала госпожа Купър-Кларк и аз й казвам, че Джил е била забележителен човек.

Момо ме поглежда със съмнение.

— Но тя не е работела, нали?

Взирам се в лицето на Момо. На колко години е — двайсет и четири, двайсет и пет? Достатъчно млада, за да не знае с какво са се примирявали жените преди нея. Достатъчно млада, за да приема собствената си свобода за даденост. Казвам спокойно:

— Джил беше висококвалифициран държавен служител преди Сам, второто й дете, да навърши две години. Със сигурност вече щеше да управлява Министерството на вътрешните работи, ако не беше решила да оглави собственото си семейство. Не смяташе, че двамата с Робин могат да имат отговорни служби, без това да се отрази на децата. Каза, че се опитала да повярва, че е възможно, но сърце не й дало да продължи.

Момо се навежда и хвърля нещо в кошчето, а аз съзирам през прозореца гълъбицата с разперени като кринолин пера да седи над яйцата. Таткото гълъб не се вижда никакъв. Къде ли е?

— О, колко тъжно — казва Момо. — Да прахосаш живота си по този начин.

13.11:

Ако изляза от офиса сега, ще успея да хвана влака.

13.27:

Напускам тичешком офиса, когато секретарката на Робин ми подава семейните бележки на Джил — забравил ги е. Спринтирам до Канън Стрийт. Когато стигам до реката, с мъка си поемам дъх, а между гърдите ми се стичат капчици пот като скъсана огърлица. Спъвам се на стълбите пред гарата и си ожулвам коляното. Проклятие! Втурвам се между тълпата, влизам запъхтяна в будката с чорапогащници, грабвам първия попаднал ми пред очите черен чорапогащник и казвам на стреснатото момиче да задържи рестото. На бариерата пазачът се ухилва и казва:

— Закъсняла си, драга. — Заобикалям бариерата и се мятам в набиращия скорост влак, преследвана от пазача. През прозореца Лондон се изгубва учудващо бързо, сивкавите му светлини се сливат с дълбоката провинция. Почти не мога да понеса гледката на настъпващата пролет със заслепяващата й зеленина и надеждата, която събужда.

Купувам си кафе от количката и отварям куфарчето, за да прегледам някои документи. Най-отгоре върху купчината са бележките на Джил. Не е редно да ги чета, но много ми се иска. Искам да чуя отново приятелката си дори ако е под формата на писано слово. Ще погледна само една страница?

Когато наглеждаш къпането на Алекс, не забравяй да го накараш да се измие между пръстите на краката, където обикновено има много черен мъх и някоя случайно попаднала стафида! ЗАДЪЛЖИТЕЛНО сипвай във водата „Ойлатум“ (синьото шише с бял надпис) за екземата му. Моля те, прави се, че е шампоан за вана, защото мрази да му се напомня за кожата му.

Алекс ще ти каже, че не обича спагети. Обича ги. Така че настоявай. Настоявай деликатно. Да, може да яде руло от сирене — ужасен, изкуствено оцветен продукт, в който всъщност няма сирене — но само ако изяде и парче истинско сирене. Не, не може да живее на сладка царевица. Предлагам цялото семейство да мине на чай „Ред Буш“ (който е антиканцерогенен).

Обещах на Сам, че може да получи контактни лещи за петнайсетия си рожден ден. Винаги когато ти се прииска да му се разкрещиш, брой наум до десет и си мисли „тестостерон“. Няма да е още дълго толкова отвратителен, обещавам. Помниш ли колко нерви изхабихме с Тим и как накрая всичко се оправи? Сегашната приятелка на Тими е Шармила — красиво, но глупаво момиче от Брадфорд. Родителите й не одобряват белия хаймана — нашето момче — затова не е лошо да ги поканиш вкъщи и да използваш прословутия си чар. (Бащата, Дийпак, е запален по голфа; и двамата родители са вегетарианци.) Тим ще се преструва, че идеята е ужасна, но ще се зарадва.

РОЖДЕНИ ДНИ: Любимият парфюм на майка ти е „Диорисима“. Музикалните записи винаги са добър избор. Всичко от Браян Търфъл, с изключение на „Оклахома!“, която й подарихме миналата година. Също книгите на Алън Бенет и локум. Майка ми харесва всичко от Маргарет Форстър или Антонина Фрейзър. Може да решиш да дадеш на мама пръстените ми или да ги задържиш за годежни пръстени на момчетата, когато му дойде времето.

КРЪЩЕЛНИЦИ: Кръстник си на Хари (Пакстън), Луси (Гудридж) и Алис (Бенсън). Рождените им дни са отбелязани на календара до хладилника. В чекмеджето за подаръци, най-долното в шкафа в кабинета, са подаръците, надписани с инициалите им, които ще ти стигнат до по-следващата Коледа. Бракът на Саймън и Клеър е малко нестабилен, затова може да извеждаш понякога Хари и да му показваш, че винаги може да разчита на теб. Не забравяй първото причастие на Луси през септември.

ДРУГИ ПРОБЛЕМИ:

1. Как се пуска пералнята. Може да ти се наложи в спешни случаи. Виж кафявата тетрадка. NB: температурата за пране на вълнени чорапи.

2. Големина на торбите за боклук. Също.

3. Чистачката — понеделник и четвъртък. 7 лири на час, освен това помагаме на Джийн с по-големи суми по празниците. Самотна майка, дъщеря — Айлийн. Иска да стане медицинска сестра.

4. Бавачки — телефоните им са в зелената тетрадка. НЕ Джоди, която прави секс с приятеля си в спалнята ни.

5. Арника за ожулвания (шкафа в банята).

6. Игнация за мъка (жълтата бутилка на нощното ми шкафче).

7. Пощальонът се казва Пат (наистина). Момчето, което разнася вестници, е момиче (Холи). Боклукчията идва във вторник сутрин — не приема градински отпадъци. Коледните бакшиши са в кафявата тетрадка — бъди щедър!

8. След погребението момчетата могат да посещават Маги, психоложката в хосписа. Малко е алтернативна за твоя вкус, но мисля, че момчетата много ще я харесат и биха могли да споделят пред нея неща, които не биха ти казали, за да не те разстройват, мили. Целуни ги от мен и не преставай само защото са по-високи от теб, обещаваш ли ми?

Всичко е тук. Страница след страница. Всички подробности от живота на децата и тяхното всекидневие. Потръпвам, когато си помисля колко слабо квалифицирана бих била, ако трябва да напиша подобен списък за Ричард. На страницата с рождените дни има петно с размерите на чаша — мазно, с коричка от брашно. Джил сигурно е пекла нещо, докато е писала.

Искам да продължа с четенето, но погледът ми е замъглен от сълзите. Вземам „Дейли Телеграф“ и обръщам на страницата с некролозите. Днес е поместен некролог на изтъкнат биолог — човек, управлявал Ай Би Ем през шейсетте, и на звезда от шоубизнеса на име Дизи, която имала любовни връзки с Дъглас Феърбанкс и Ага Хан. Няма некролог на Купър-Кларк. Начинът на живот на Джил няма да остави следа за поколенията. Как го нарече Момо — „прахосване“? Как може толкова много любов да бъде прахосване?

14.57:

В тоалетната на влака с размерите на куклена къща свалям скъсания си чорапогащник и се намъквам в черния чифт като Худини. За моя изненада в коридора предизвиквам одобрителното подсвирване на стюарда. Поглеждам надолу и виждам, че на глезените отзад има диамантени зайчета на Плейбой. Кълна се, че чувам смеха на Джил.

„Сейнт Ботолф“, Грийнгейт, 15.17

Пристигам навреме, за да чуя как викарият приканва множеството да благодари на Бога за живота на Джилиян Корделия Купър-Кларк. Не знаех, че е Корделия. Отивай — въплъщение на любовта.

Робин и момчетата са на първия ред. Робин се навежда, за да целуне най-малкия си син по кестенявата глава. Алекс трепери леко в новия си костюм, първият му костюм. Джил ми каза, че ще идват в Лондон, за да го купуват — сигурно е знаела кога ще го облече за първи път.

Запяваме „Господарю на надеждата“, любимия й химн. В мелодията се долавя някаква шотландска меланхолия, която не бях забелязала досега. Когато последните тонове замират, се чуват сдържани покашляния. Викарият, с птичи вид и гребен от светла коса, помолва множеството да си спомним за Джил в минута мълчание.

Затварям очи и отпускам ръце върху облегалката на предната редица и веднага се озовавам в гората край Нортхамптън. Август. Два месеца след раждането на Емили. Джеймс Ентуисъл, който ми бе шеф преди Род, организира лов в чест на едни клиенти. Настоя да присъствам, въпреки че не мога да стрелям и не бях в състояние да запомня къде е Германия, камо ли да омайвам група франкфуртски банкери. Към обяд вече чувствах как гърдите ми се превръщат в два парещи камъка. Гърди, които крещяха да бъдат изпразнени. Имаше само една тоалетна, подвижно съоръжение, скрито сред дърветата. Заключих се в кабинката, разкопчах си блузата и започнах да изцеждам кърмата си в тоалетната. Кърмата е различна от кравето мляко, по-фина, по-нискомаслена, тя има синкавата аристократична бледност на порцелана. Когато моята започна да се стича в зеления химикал в чинията, се получи мътна супа.

Само че отначало кърмата не искаше да тръгне. За да я предизвикам, си представих Емили, миризмата й, огромните й очи, допира на кожата й. Изпотена и силно притеснена, дочух някакво кашляне. Отвън се бе образувала опашка, а аз дори не бях изцедила лявата гърда, какво остава за дясната. После чух женски глас, който звучеше отривисто, глас, който черпеше авторитет от топлотата си: „Добре, господа, защо не се възползвате от храстите ей там? Това е едно от естествените ви предимства пред нас, дамите. Подозирам, че нуждата на госпожа Реди от тоалетната е по-неотложна от вашата. Много ви благодаря.“

Когато излязох навън след около десет минути, Джил Купър-Кларк седеше на един пън сред поляната. Като ме видя, ми махна, после извади торбичка лед от хладилната чанта, като я размаха триумфиращо. „Спомних си, че това е най-доброто средство против болезнени гърди.“

Бях я забелязала преди на фирмените мероприятия — регатата „Хенли“, на едно дъждовито празненството в Челтънхам след конните надбягвания — но бях я взела за една от безгрижните съпруги. От типа, който те занимава с теми като поддръжката на тенис кортовете или колко е трудно да си намериш човек за поддръжката на басейна.

Джил ме попита за бебето — единственият човек, свързан с работата, който се поинтересува — и после ми сподели, че Алекс, който тъкмо бе отпразнувал четвъртия си рожден ден, бил подарък, който сама си направила. Всички я убеждавали, че е лудост да родиш трето дете, след като най-накрая си се отървала от пелените и безсънните нощи, но тя чувствала, че е пропуснала бебешките години на Тим и Сам заради работата си. „О, не знам, чувствах, че това време ми е откраднато и исках да си го върна.“

Тъй като бяхме в настроение за изповеди, аз й казах, че се страхувам да си позволя да ме обземат силни чувства. Не знаех как бих могла да се върна на работа, без сърцето ми да е закоравяло.

„Работата е там, Кейт — каза Джил, — че се отнасят с нас, все едно че ни правят голяма услуга, като ни позволяват да се върнем на работа след раждането. И цената, която плащаме, е да не създаваме проблеми и да не показваме, че животът ни повече няма да бъде същият. Обаче никога не забравяй, че ние сме тези, които им правим услуга. Ние сме продължителите на човешката раса, а от това няма нищо по-важно. Откъде ще намират проклетите си клиенти, ако спрем да раждаме?“

Разнесоха се изстрели и Джил се разсмя. Имаше освобождаващ смях, който сякаш премахваше всякаква глупост и дребнавост от този свят. И знаете ли какво още? Тя беше единственият човек, който никога не каза: „Не знам как се справяш.“ Знаеше как се справям и знаеше на каква цена.

— Скъпи чада, да кажем заедно думите, на които ни научи Исус: „Отче наш, който си на небесата…“

Гробът на Джил е в подножието на хълм, чиито поли се спускат рязко зад църквата. На билото се извисяват викториански надгробни паметници — статуи и гробници, натежали от кацналите ангели. Колкото повече се отдалечавате по постланата с камъчета пътека и се приближавате към съвременността, толкова по-малки и скромни стават паметниците. Дедите ни са знаели, че имат запазено място, урна, дори за задгробния си живот — ние не сме толкова сигурни в него.

Парцелът на Джил се вижда сред долината. Отсрещните хълмове имат размазани като от спирала петна от ели по хребетите си, а в зелената дъга отдолу се стеле гъста сребриста мъгла. Докато викарият чете напевно литургията, а Робин пристъпва напред, за да хвърли шепа пръст върху ковчега на съпругата си, бързо се оглеждам и със замъглен от сълзите поглед обхващам околните надгробни камъни. Предан син. Баща и дядо. Непрежалимо единствено дете. Любима съпруга и майка. Сестра. Съпруга. Майка. Майка. След смъртта нас не ни определят посредством делата ни или от това, кои сме били, а с това, какво сме означавали за другите. Доколко сме обичали и сме били обичани.

Да не забравя:

Всяка твар е трева, и всичката й слава като полски цвят…

Да целувам студените бузки на децата.

Да се обаждам на близките си.