Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (38)

38
Водопадът

7.54:

Докато очаквам почукването на вратата, осъзнавам с какво нетърпение горя да кажа на Уинстън за плана. Най-накрая имам с какво да впечатля „Пегас“ — доказателство, че не съм само кон с капаци, който лакейничи пред капиталистическия строй. Но след като му разказах на един дъх всичко за пелената на татко и интервюто на Алис с Бънс, Уинстън не изрече нищо, освен лаконичното:

— Не трябва да забравяш, че имаш да храниш две малки деца.

Пет минути по-късно обаче, когато попадаме в обичайното задръстване, той ме пита дали знам историята на Сципион. Поклащам глава.

— Добре. Римският генерал Сципион сънувал сън. В съня си открил село, което било построено точно до голям водопад. Шумът от водопада бил толкова оглушителен, че трябвало да крещиш, за да те чуят. „Как понасяте този шум по цял ден?“ — попитал Сципион старейшината на селото, надвиквайки се с рева на спускащата се отвисоко вода. „Какъв шум?“ — учудил се старецът.

Пегасът се придвижва, тресейки се, с още няколко сантиметра и когато Уинстън натиска спирачката, измучава като умираща крава.

— И каква е поуката от историята? Моля ви, кажете ни, сър?

В огледалото виждам как се ухилва доволно и лукаво.

— Ами според мен всички ние живеем на подобен свой си шум и сме толкова свикнали с него, че не го чуваме. Но ако човек се отдалечи, го чува и си мисли: „Господи, този водопад вдига дяволска врява. Как съм живял на такъв шум?“

— Да не искаш да кажеш, че и аз си имам един такъв водопад, Уинстън?

Той се засмива по своя си накъсан маниер, който харесвам:

— Кейт, твоят е цяла Ниагара.

— Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос, Уинстън?

Когато поклаща глава, купето още веднъж се изпълва с онзи златист прах:

— Аз ли съм основният ти клиент?

— Ти си единственият.

— Разбирам. И колко шофьори работят за таксита „Пегас“? Нека да отгатна. Ти си единственият?

— Да. Скоро обаче трябва да приключа с таксито. Имам изпити.

— Машинно инженерство?

— Философия.

— Значи ти си един вид мой личен шофьор, моят собствен крилат кон?

Той натиска весело клаксона в потвърждение.

— Знаеш ли, че на шофьорите им приспадат от данъците, а на хората, които отглеждат деца не, Уинстън?

Още едно изсвирване на клаксона стряска група костюмари на тротоара и те се разпръсват като гълъби.

— Светът навън е полудял, човече.

— Не, шибаният мъжки свят навън е полудял. Имаш ли дребни?

Докато се отдалечавам, си мисля, колко ще ми липсва, когато чувам един глас зад мен:

— Ей, имаш ли нужда от кола за бягство, госпожо?

 

 

10.08:

Обаждане от рецепцията на входа. Казват, че човек на име Абелхамър ме чака, и сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите. Когато слизам долу, той стои с широката си усмивка и два чифта кънки за лед.

Клатя глава, докато отивам към него.

— Не, не мога да се пързалям.

— Да, но аз мога. Достатъчно и за двама ни.

— Категорично не.

По-късно, когато правим четвъртата си обиколка на пързалката, Джак казва:

— Трябва само да се облегнеш на мен, Кейт, толкова ли е трудно?

— Да, трудно е.

— Господи, жено. Само се облегни на мен — спомни си Джон Дън^[1], мисли за нас като двойка компаси. Аз ще стоя неподвижно, а ти ще се въртиш около мен, разбрано? Няма да паднеш. Само се отпусни.

Така че се отпускам. Пързаляхме се около час и не съм сигурна какво написахме на леда. Трябва да си птица — един от моите гълъби — или да седиш горе в офиса на шефа ми, за да видиш какво написахме този ден. Любов или сбогом, или и двете.

Джак искаше да ми купи горещ шоколад, но аз казах, че трябва да вървя.

Усмивката нито за миг не слезе от лицето му.

— Сигурно срещата е много важна?

— Да. С един мъж, когото познавах.

 

 

Странно колко бързо човек може да забрави как да прегръща някого, дори съпруга си. Особено съпруга си. Трябва да мине известно време, за да оцениш геометрията на прегръдката — точния ъгъл на главата ти по отношение на неговата. Трябва ли да се отпусне под шията му, както правят гълъбите, или носът да се притисне към гърдите му? И ръцете ти — сключени около кръста му или дланите, поставени отстрани на бедрата му? Когато се срещнахме с Ричард пред „Старбъкс“ по обед, и двамата искахме да се целунем по бузата, но ни изглеждаше твърде глупаво, целувка, с която целуваш леля си, така че разтворихме ръце в неловка прегръдка. Чувствах се неудобно, сякаш всички ме гледаха, както когато татко ме заведе на дансинга на първата ми вечеря с танци. Тялото на Ричард ме порази с материалността си — косата му, мирисът му, заоблеността на рамото му под пуловера. Не беше сухото докосване, знак, че страстта е пресъхнала. По-скоро е като танц на сенки — все още го желаех и мисля, че и той ме желаеше, но не се бяхме докосвали от много дълго време.

— Хей, зачервила си се.

— Карах кънки.

— Кънки на лед? В работно време?

— Нещо като служебно задължение. Нов подход.

 

 

С Ричард си уговорихме среща, за да се разберем. Виждахме се почти всеки ден, откакто той се изнесе. Както обеща, той прибираше Ем от училище, а после оставаше да хапне с децата. „Старбъкс“ ми изглежда като подходящото място за мирно споразумение, съвременната ничия земя, едно от онези заведения, в които нарочно е търсена домашната обстановка, в която нямаме време да хапнем. Вътре е учудващо тихо, но притеснението от срещата е като при всички първи срещи — той дали ще… няма ли… само че сега въпросите се отнасят за развод. Няма ли, дали ще…?

Намираме две свободни места в ъгъла с меки кадифени столове. Рич отива да вземе нещо за пиене. Поръчах си кафе с обезмаслено мляко; той се връща с горещ шоколад, от който имах нужда.

Общите приказки са непоносимо общи — нямам търпение да стигнем до съществената част, за да се свърши, по един или друг начин.

— Как е работата, Кейт?

— О, добре. Всъщност скоро може би ще напусна. Или по-скоро тя ще ме напусне.

Рич поклаща глава и се усмихва.

— Те никога няма да те уволнят.

— О, биха могли при определени обстоятелства.

Той ме поглежда разбиращо.

— Да не би да говорим за безсмислена жертва, госпожо Шаток? Познах ли?

— Откъде ти хрумна?

— Не съм вчерашен, за да не помня периода ти с колоезденето против атомната бомба.

— Дадох на фирмата всичко, Рич. Време, което се падаше по право на теб и децата.

— И на теб, Кейт.

Някога можех да чета по лицето му като по книга, но сега книгата е преведена на друг език.

— Мислех си, че ще одобриш решението ми, Рич — да се освободя от системата. — Откакто ме напусна, изглежда по-млад. — Майка ти мисли, че съм се запуснала.

— Майка ми мисли, че Грейс Кели се е запуснала. — И двамата се засмиваме и за момент „Старбъкс“ се изпълва със звука на онова, което бяхме — ние.

Започвам да разказвам на Рич историята на Уинстън.

— Кой е Уинстън?

— Шофьор от таксита „Пегас“, но се оказа, че е философ.

— Философ, който кара такси, звучи безопасно.

— Не, той е фантастичен, наистина. И така, Уинстън ми разказа историята за този генерал, който открил едно племе до един водопад и водачът на племето…

— Цицерон.

— Не…

— Цицерон, това е от Цицерон. — Съпругът ми разчупва бисквитата на две и ми подава едното парче.

— Нека да отгатна. Някой, който е починал много отдавна и за когото не съм чувала, защото съм посещавала лошо средно училище, но който е важна част от образоването на всеки цивилизован човек?

— Обичам те.

— Е, значи разбираш. Обмислям дали да не се махна от водопада, за да видя няма ли да започна да чувам по-добре.

— Кейт?

Той протяга дясната си ръка през масата. Дланите ни са една до друга, сякаш чакаме някое дете да ги нарисува върху лист.

— Нищо не ми е останало за любовта, Рич. Аз съм куха отвътре. Кейт вече не живее тук.

Ръката му вече е върху моята.

— Говореше да се махнеш от водопада?

— Мислех си, че ако аз, ако ние се отдалечим от водопада, бихме могли отново да се чуваме и после да решим дали…

— Дали шумът ни е пречел да се чуем, или фактът, че няма вече какво да си кажем?

Случвало ли ви се е да изпитвате огромно облекчение, че има човек на света, който знае какво точно си мислите? Кимам с благодарност.

— Казвам се Кейт Реди и съм работохоличка. Нали това казват на онези събрания?

— Не съм казал, че си работохоличка.

— Защо не? Не е ли истина? Не мога да се откажа от работата. Това не ме ли прави пристрастена?

— Имаме нужда да си откупим известно време. Нищо повече.

— Рич, спомняш ли си как Ем се опита да спаси „Спящата красавица“? Не ми излиза от главата.

Той се усмихва. Една от най-хубавите страни на това, да имаш деца, е възможността да споделяш милите си спомени с друг човек — можете да призовете едно и също минало. Два спомена, но един образ — дали е също толкова хубаво, като две сърца да бият в едно?

— Лудо хлапе. Беше така разстроена, че не може да стигне до онази глупава принцеса — казва Рич с онази силна гордост, която поражда у нас Ем.

— Тя много би искала да се прибереш у дома.

— Ами ти? Ти искаш ли, Кейт?

Възможността да кажа нещо гордо и предизвикателно увисва в очакване да бъде откъсната като зрял плод. Оставям я да виси и казвам:

— Аз също искам да си дойдеш у дома.

 

 

„Спящата красавица“ винаги е бил любимият филм на Емили — първият, който й направи впечатление. На две години тя се вманиачи по него. Стоеше пред телевизора и викаше: „Навий го, навий го!“

Винаги викаше в частта, когато Аврора с вцепененото си кукленското лице се качваше по извитото стълбище към тавана, преследвана от сянката на гарвана и кикота на злата вещица. Дълго време с Ричард не можехме да разберем какво толкова ядосваше Емили, после изведнъж нещо ни прищрака. Искаше да пренавием лентата, за да не може принцесата да стигне до тавана и никога да не се убоде на вретеното на старицата.

Един ден Емили всъщност се опита да влезе в телевизора — заварих я покачена на един стол да се опитва да пъхне обутия си в червена обувка крак вътре в екрана. Мисля, че искаше да хване злочестата принцеса и да й попречи да срещне съдбата си. Проведохме дълъг разговор — е, аз говорех, а тя слушаше — за това, как не трябва да се тормозим, че стават такива неща, защото дори да стигнем до страшната част, приказката знае накъде върви и човек не може да я спре, независимо колко много му се иска. Хубавото е, че знаеш, че краят ще бъде щастлив.

Тя обаче поклати тъжно глава и каза: „Навий я, мамо, навий я!“ Малко след това дъщеря ми прехвърли привързаността си към „Динозавърът Барни“, където нямаше деяния на зли сили, които да изискват намесата й.

Възрастните също искат да пренавият живота. Просто с течение на времето загубваме способността да викаме на глас. Навий го, навий го.