Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (14)

14
Междусрочната ваканция

— Кейт, няма да се карам с теб заради едни гумени ботуши.

— Добре, аз ще се карам с теб заради едни гумени ботуши. Емили е подгизнала. Виж й панталоните. Все аз трябва да помня всичко. Всяко едно нещо. Кълна се обаче, че в мозъка ми няма място за повече информация. Ричард, спомням си, че те помолих да провериш дали сме взели гумените ботуши.

— Съжалявам, забравих. Голяма работа.

— Не, не съжаляваш. Ако съжаляваше, щеше да се сетиш.

Колко информация мислите, че може да побере човешкият мозък? Четох някъде, че дългосрочната ни памет е нещо като гигантски склад, където всички хора, места и песни, които познаваме, се съхраняват като бутилки с вино, но ако не посещаваш спомена достатъчно често, пътят до него ще се загуби и ще обрасне с тръни. Също като пътя към замъка на Спящата красавица. Затова ли във всички приказки става дума за намирането на обратния път?

Макар паметта ми да не е това, което беше преди раждането на децата, трябва да се опитвам да не забравям. Все някой трябва да помни. Що за отвратителна дума? Мултипрограмиране. Жените по природа са създадени да се справят с това. Но Рич, ако накарате Рич да мисли за повече от три неща едновременно, ще видите как ушите му започват да пушат — електрическата верига е дала на късо. Слушала съм как жени спорят по радиото, че мъжете нарочно се правят на безполезни, за да не ги карат да помагат. За съжаление задълбочените научни опити в дома на семейство Шаток показаха, че неспособността да запомниш за химическото чистене, таблетките за миялната и лентата за фотоапарата всъщност е вроден дефект като далтонизма или сърдечния порок. Не става дума за мързел, а за биология.

По време на безкрайното шофиране до Уелс в събота наблюдавах Ричард. Виждах как изключва и не забелязва децата, когато се налага, докато умът му е зает с посоката. За мъжа животът е път; за жените той е карта — ние винаги мислим за страничните пътеки, опасяваме се да не поемем по погрешния път и се подсигуряваме, докато те просто порят в лентата за изпреварване. Единствената проява на разнообразие е някоя блестяща идея за съкращаване на пътя, благодарение на която в повечето случи минаваме по-дълъг и по-опасен от първоначалния маршрут.

Затова ли мъжете с такава лекота живеят за момента — за разлика от нас, жените? Поколенията изобилстват от мъже, които живеят в настоящето, докато жените още във вторник правят планове за две седмици напред.

Толкова много от кавгите, които имаме с Ричард напоследък, са за неща, които трябва да се помнят или се забравят. Като тази, когато отидохме на плажа в Пембрукшир през първия следобед от междусрочната ваканция и се оказа, че Рич не е взел гумените ботуши на децата. Не знам кое ме вбеси толкова. Да, краката на децата бяха подгизнали, но те си прекараха страхотно.

 

 

Увити в три ката дрехи, Бен и Емили играят доволно до кафеникавия поток, който извира откъм хълма в дъното на залива Уайтсандс и се спуска пенливо по камъните към морето. Тя строи замък с водни градини и фонтан от мидени черупки, докато той събира камъчета, занася ги до водата и ги пуска вътре, после се връща за още. С просто око се вижда колко са щастливи и съсредоточени. Но времето се развали. Разбира се, че времето ще се разваля. Да не забравяме, че сме на почивка в Уелс. Влажният Уелс. По-рано днес слънцето се показа точно толкова, че луничките да изпъстрят лицето на Емили, но сега небето е оловносиво и предвещава дъжд. Решаваме да не рискуваме и да приберем децата във вилата на няколко километра от брега, която успях да наема. Изваждането им от водата и качването в колата ни отне горе-долу петнайсет минути. Молбите отстъпиха на заплахите, а когато и те не помогнаха, прибягнахме до подкупи.

Обещах на Емили, че мама най-сетне ще намери време да й прочете „Малката госпожица Работливка“, затова след като им свалих мокрите дрехи, дадох им чая, изкъпах ги в тясната ледена баня със стенен нагревател, който миришеше на изгоряло, и убедих Бен да си легне в креватчето, с дъщеря ми седнахме пред камината, в която неохотно тлееха две цепеници.

— Малката госпожица Работливка най-много обичаше да се труди здраво и да не стои без работа. Всеки ден тя ставаше в три сутринта и прочиташе една глава от любимата си книга, която се казваше „Работата е полезна за вас“.

— Не може ли да четем нещо по-забавно, Ем?

— Не. Искам тази.

— О, добре тогава. Докъде бяхме стигнали? Госпожица Работливка не беше щастлива, ако не беше заета с работа.

— Мамо, ти дойде на рождения ден на Бен.

— Да, дойдох. — Чета мислите й. Петгодишните са толкова искрени. Не са се научили още да се прикриват. Тази се къдри над веждите на Емили като бриз върху дюна.

— Учителят ли ти позволи да си тръгнеш по-рано? — пита най-накрая.

— Не, слънчице, мама няма учител. Тя има, ами, тя има шеф — това е човекът, който ръководи всичко. И тя трябва да поиска от него разрешение, за да си тръгне.

— Можеш ли да попиташ този човек дали можеш да се прибираш по-рано и в останалите дни?

— Не. Е, бих могла, но не мога да го моля твърде често.

— Защо?

— Защото мама трябва да е в офиса или… в противен случай хората ще й се ядосат. Хайде да довършим приказката, Ем. Малката госпожица Работливка…

— Можеш ли да се прибереш по-рано в четвъртък и да ме заведеш на балет? Моля те, мамо, можеш ли?

— Пола те води на балет, мила, и казва, че ти наистина танцуваш много хубаво. Мама обещава, че този път ще се опита да дойде на представлението ти в края на срока.

— Не е честно. Майката на Ела я води на балет.

— Емили, наистина нямам време да спорим сега. Да дочетем приказката, може ли? И госпожица Работливка не подгъвала крак през целия ден, нито за минута, дори и за секунда.

 

 

Когато и двамата заспаха, Ричард ме укори, че не мога да се отпусна, и аз много се разстроих. Бях издържала цели три часа да слушам „Оливър“ на Лайънъл Барт, нали?

— „Къъъъъде е любовта? От небесата ли пада?“

Пада друг път. А Марк Лестър, който бе тъй умопомрачително красив в ролята на Оливър, станал остеопат някъде в Челтънхам, прочетох го онзи ден. Искам да кажа — има нещо сбъркано, не е ли така? Все едно да развалиш очарованието на магията.

След „Оливър“ изпяхме двайсет пъти припева на „Колелата на автобуса“ с целия ентусиазъм, на който съм способна, въпреки че тази песничка ме подлудява. После, когато Бен повърна в колата край Суонси, го занесох в тоалетната на бензиностанцията, измих го на мивката, подсуших го някак си с хартия и го преоблякох, преди да купя всички продукти, които ни трябваха за вилата — чай, мляко, хляб на филийки за скарата. Правех доста добро впечатление за майка на почивка, не е ли така?

Но Рич имаше право. Мислите за финализацията, с която ме натовари Род, ми пречеха да заспя през нощта. Оставих Момо да прави проучванията в етичния фармацевтичен сектор, докато отсъствам, но на нея просто й липсваше опит, за да се справи с материала навреме. Два пъти на ден й се обаждах от телефонната кабина на една улица с висок плет или от някой каменист бряг, а сигналът на мобилния ми телефон идваше и се губеше като вълна. Разбира се, инструктирах Момо на какви тревожни признаци да обръща внимание, как да сравнява критериите и още дузина други неща, все едно исках от скейтбордист да приземи космически кораб. Изрично бях наредила на Гай да й помогне, но докато отсъствах, той щеше да е зает с друго, да гласи кльощавия си макиавелски задник за моя стол. Няма начин Гай да направи нещо, което ще ме представи в благоприятна светлина.

Освен това телефонната връзка във вилата беше на практика от ерата на морзовите апарати и не можех да получавам имейлите си. Липсата на връзка с Абелхамър в продължение на четири дни ме накара да осъзная колко много съм разчитала на своя клапан за изпускане на парата. Без неговото успокояващо внимание бях готова да експлодирам.

 

 

Четвъртък, паркингът до катедралата „Сейнт Дейвид“

15.37:

Свалям количката на Бен от багажника на колата, когато завалява порой — закачлив дъжд, луд дъжд, дъждът на Джин Кели от песента „Пея в дъжда“. Опитвам се да се преборя с бебето и да закопчая колана — колкото повече губя търпение, толкова повече той се изпъва. Чувствам се като санитар в лудница, който се опитва да сложи усмирителна риза на пациент. Ричард ми донася покривалото и ми го връчва — дяволска смесица от мушама и рамка.

Смело мятам мушамата върху главата на Бен и се опитвам да я закрепя, но не мога да прокарам закопчалките през дръжките, затова ги закачам за плата. Изглежда ми добре, но две от тях остават излишни. За какво служат, по дяволите! Нагласявам останалата част от покривалото върху краката на бебето, но дъждът го подхваща и го залепя за лицето ми. По дяволите. Започвам отначало.

Със сигурност не знам как. Откъде да знам? Единственият ми контакт с проклетото нещо е подаването на картата „Виза“ в магазина преди една година, а когато продавачката понечи да ми демонстрира покривалото за дъжд, аз я срязах: „Купувам я, благодаря.“ (Едва ли мога да се обадя на Пола в Мароко и да я питам как да използвам количката на собственото си дете.)

Бен вече вие. Капките дъжд се присъединяват към струйката сополи, които се стичат по устните му, оформяйки водопад на нещастието. Забелязали ли сте как всички детски приспособления се продават с обещанието за лесно сглобяване? Това е жаргонът на производителите, означава „само за хора, минали курс на обучение в НАСА“.

— За бога, Кейт — просъсква Ричард, който би се примирил с всичко, освен с публично излагане.

— Опитвам се. Опитвам се. Емили, не се доближавай до колите. ЕМИЛИ, ЕЛА ТУК ВЕДНАГА!

Един автобус е спрял до нас и от него се изсипват група седемдесет и кусур годишни туристки. Възрастни госпожи, прясно накъдрени, с къси подплатени палта, които придават на здравите им туловища вид на бойлери с енергоспестяваща изолация. Всички като една бръкват в чантите си и изваждат хлъзгавите си прозрачни дъждобрани, които се разгръщат на мига. Стоят там и си бърборят дружелюбно, докато наблюдават борбата ми.

— Ааа, горката рибка — казва едната, като сочи към ревящия ми син. — Съвсем е подгизнал. Няма нищо. Мама ей сега ще те оправи.

Пръстите ми са станали безчувствени от студа. Едва държа проклетата скоба, камо ли да я отворя. Под грешния край на мушамата Бен се е зачервил като цвекло. Обръщам се към жените:

— Нова количка — обяснявам на висок глас, а те кимат и се усмихват, готови да бъдат въвлечени в женско съзаклятничество срещу безполезното съоръжение, изобретено от мъже.

— В днешни дни всичко е толкова стегнато, нали? — казва едната, облечена в тесни карирани панталони, взема покривалото от ръцете ми и чевръсто го закопчава с отработени щраквания. — Дъщеря ми има същата количка като вашата — обяснява тя, като за миг слага длан на рамото ми. — Лекарка е в Бриджънд. Има две малки момчета. Много работи. Нямате време за почивки, нали?

Кимам с глава и се опитвам да се усмихна, но устните ми са се вдървили от студа. Ръцете на жената са червени и кокалести. Майчински ръце — на човек, който мие чинии три пъти дневно, бели зеленчуци и пере на ръка памучни пелени. Ръце като тези ще изчезнат след още едно поколение заедно с домакинските престилки и печеното в неделя.

Свил се на две под дъжда, Ричард бута количката по тесния път към катедралата. Емили е мокра дотолкова, че от дете може спокойно да се преобрази във водна фея.

— Мамо?

— Какво има, Емили?

— Бебето Исус си има много къщи, нали? Тук ли идва на почивка?

— Не знам, сладкишче. Питай татко.

Катедралите са строени, за да внушават страхопочитание. Свещени крепости, те винаги изглеждат така, сякаш са били спуснати от небето върху някой хълм. „Сейнт Дейвид“ е по-различна. Тя е разположена в покрайнините на малък уелски град — град само по име — и така вписана в долината, като че ли създадена специално за нея. Добитъкът пасе почти до стените й.

Влюбена съм в това място. Древният хлад, който изпълва дробовете ти, когато отвориш вратата — затвореният вътре дъх на светците, както винаги съм си мислила. Сигурно съм била на седем или осем, когато за първи път ме доведоха тук, със захарен памук по устните ми. Дори сега, когато облизвам устните си, мога да усетя пухкавата му сладост. Оттогава съм видяла много катедрали: „Нотр Дам“, „Сейнт Пол“, севилската, но величието на тази църква се крие в незабележимостта й; малко по-голяма е от обор. Не бихте се учудили, ако видите овен или магаре до купела.

„Сейнт Дейвид“ е едно от малкото места, които ме привеждат в покой. А тук, в църковния неф, осъзнавам, че в днешно време покоят е необичайно, дори притеснително усещане. Катедралата е вечна, а моят живот… моят живот не е нищо друго, освен време. Рич е завел Емили и Бен да разгледат магазина за сувенири. Оставена сама, чувствам как устните ми изричат нечути от никого думи: „Помогни ми“.

Моля се на Бога, в когото не съм убедена, че вярвам, да ме измъкне от кашата, която не разбирам. О, много добре, Кейт, много добре.

В другия край на стената има плоча в чест на местен благородник — Томас някой си — и неговата, написано е на латински „relict“, Ангахард. Дали не е същото като реликва? Ще питам Рич, той е на ти с латинския. Получил е добро образование, а не хаотичните знания, с които трябваше да се примирявам аз.

Навън стръмното, с пищни орнаменти стълбище свързва катедралата с градчето на хълма. Тегля количката заднишком и усещам всяко друсване с кръста си. Рич носи на рамене пищящата Емили. Време е за закуската на децата. Виновна лоша майка. Винаги забравям, че децата са като колите — без редовни зареждания на гориво започват да се тресат и спират.

Минаваме по улицата с много кафенета и надничаме през прозорците, за да видим дали атмосферата е подходяща за деца. Има ли място за количката? Има ли възрастни хора, които не биха искали да споделят препечените си питки с разлигавения Бен? Великобритания все още е недружелюбна към малките деца страна. Ако се отдалечите малко повече от „Пица експрес“, ще ви посрещнат същите недоволни въздишки, които помня от времето, когато с Джули бяхме деца.

Спираме се на заведение с памучни покривки и завеси, пълно с други родители във ваканция, нервни и неспокойни като нас, и се отправяме към най-далечния ъгъл. Окачени на облегалките на столовете, от мокрите ни палта се вдига пара като от кравешки гърбове. Прочитам менюто на глас и Емили обявява високо, че не иска нищо от онова, което се предлага. Иска спагети.

— Имаме кускус — любезно предлага сервитьорката.

— Не искам кускус — циври Емили. — Искам спагети.

Градско изчадие. Аз съм виновна, че й угаждам за всичко от малка. Не бях опитвала спагети, преди да навърша деветнайсет. Рим. Спагети с миди — студени и лепкави, засрамващо изпитание с непознатите за мен черупки и неуправляемите конци.

Понякога се тревожа, че съм постигнала успех в живота само за да пораснат децата ми толкова преситени и разглезени, колкото хората, които ме гледаха отвисоко в колежа.

Докато Рич нарязва уелския препечен хляб със сирене за децата, мобилният ми телефон започва тихо да пиука. Имам съобщение от Гай.

Турска криза.

Род и Р К-Кл отсъстват.

Девалвация?

Срив на турските акции.

Какво да правя?

О, по дяволите. Скачам на крака, бутам се покрай другите семейства, озовавам се на пътя на един лабрадор и изтичвам на улицата. Опитвам да се обадя, но този път телефонът ми издава друг вид пиукане, с което показва, че батерията се е изтощила. Нямам сигнал. Разбира се, че няма да имам сигнал, нали съм в Уелс. Изтичвам обратно в кафето.

— Имате ли телефон, който мога да използвам?

— Моля? — поглежда ме неразбиращо сервитьорката.

— Обществен телефон?

— О, да, обаче не работи.

— А факс?

— Факти?

— Факсимиле машина. Трябва спешно да изпратя съобщение.

— О. В книжарницата може да имат.

В книжарницата нямат, но мислят, че в аптеката има. В аптеката имат, но хартията е свършила. Обратно в книжарницата. Тъкмо я затварят. Тропам на вратата. Моля се. Налага се да купя пакет от петстотин листа, от които ми трябва точно един. Обратно в аптеката. Надрасквам бележка на Гай с химикалката, вързана за гишето.

Гай, ТРЯБВА да претеглиш риска от срива на турските борси и плащането на лихва от 2000 процента — може да ни струва купища пари — или от обезценяването на акциите, ако валутата девалвира.

1. Колко имаме в Турция?

2. Какво е поведението на пазара — как ще се отрази на другите региони?

Отговорите на бюрото ми утре в 8.30 сутринта. Веднага се връщам, Кейт.

 

 

21.50:

И в двете посоки на шосе М4 има километрични задръствания. Петкилометрова диамантена огърлица от фарове. От шофьорското място Рич ми хвърля коси изпитателни погледи. Благодарна съм за тъмнината, което означава, че не ми се налага да обръщам внимание на лошото му настроение, докато не се почувствам готова.

Накрая той казва:

— Продължавам да мисля, че е малко странно, Кейт. Да си изпращаш цветя за Свети Валентин? Защо го направи?

— За повдигане на духа. Исках хората в службата да мислят, че съм човек, който получава цветя за Свети Валентин, а не бях сигурна, че ти ще се сетиш. Звучи жалко наистина.

Лесно е да се лъже, щом започнеш. По-лесно, отколкото да кажеш, че цветята са от клиент, с когото наскоро съм вечеряла — клиент, който оттогава заема голяма част от мислите ми и се натрапва неканен в сънищата ми. Време е да сменя темата.

— Рич, какво е „relict“? Днес го прочетох върху една надгробна плоча в катедралата. „И неговата relict Ангахард“.

— Вдовица. Буквално означава онова, което е останало след него.

— Значи съпругата е останка от съпруга?

— Точно така, Кейт — засмива се той. — Разбира се, в нашия брак аз ще бъда онова, което ще остане от теб.

Казано е с достатъчно любов, за да ме бодне. Наистина ли го карам да се чувства по този начин? Толкова незначителен? През останалата част от пътя обмислям планове и стратегии как да потръгнат отношенията ни. Да оправя нещата. Три часа по-късно обаче, когато минаваме Рединг, започвам да чувствам гравитационното привличане на Лондон и решимостта да променя живота си се стопява при влизането ни в града.

Причини да напусна работа и да отидем да живеем в провинцията:

1. По-добро качество на живота.

2. Мога да купя голяма къща с ренесансови балкони на цената на лондонската съборетина.

3. Възможност да бъда истинска майка, която има време да обича съпруга си, да научи тайните на детските сърца и да открие как се слага проклетото покривало на количката.

 

 

Причини да не напусна работа и да не се преселим в провинцията:

1. Ще полудея.

2. Виж горното.

3. Виж горното.