Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (16)

16
Финалът

Сряда, хотел „Феъруедър Ин“, Шанксвил, Ню Джърси

Будна от четири часа през нощта, съм хваната в капана на умората от разликата в часовите пояси. Няма румсървис преди шест сутринта, така че трябва да се задоволя с кафето от автомата във фоайето, което има метален вкус. Добавям му и капка от миниатюрните шишенца от минибара, след което вкусът на уискито започва да доминира в адската смес. В огледалото в банята улавям отражението на една стара жена и отмествам поглед.

Тази сутрин се обличам за битка в пълно бойно снаряжение от „Армани“. Чистата бяла блуза, светлокафявото сако и полата с шевове, толкова остри, че могат да извадят апендикс, ми действат невероятно успокояващо. Обувам шоколадовокафявите обувки с тънки токчета, бели шевове и остри върхове за сритване на чатали от „Ел Кей Бенет“. Видът, към който се стремя, е на войнствената Катрин Хепбърн.

Два часа преди финала Момо идва при мен в стаята. Носи син копринен костюм, а тъмната й коса е прибрана на тила в кок. Отвътре може би е притеснена, но излъчва такова непроницаемо спокойствие, заради което би трябвало да основат религия на нейно име.

Днес обаче трябва да съм уверена и за двете, от мен да струи вихреното благоразположение на телевизионна шоу водеща, чийто договор предстои да бъде подновен. Вече петдесет пъти сме репетирали презентацията, но няма да навреди, ако преговорим всички „не трябва“.

— Ако ти предложат нещо за пиене, не приемай, разбра ли? Не ги наричай на малки имена, каквото и да правиш. Това е етичен фонд. Тези хора смятат себе си за непринудени, но когато започнеш да се обръщаш към тях с Грег и Хана, изведнъж осъзнават, че предпочитат да им се говори на „вие“. Имат намерението да ни доверят ужасно много пари, така че няма място за друго, освен „господине“ и „госпожо“. И не забравяй, ние сме ухажорите.

— Това флирт ли е? — Момо изглежда учудена.

— Да, само че ние не флиртуваме. По-скоро е старинно рицарско ухажване — courtly love^[1].

— Онази, която беше женена за Кърт Кобейн ли?

— Courtly love, Момо. Ухажване. Чела ли си изобщо Чосър в училище? — Тя поклаща глава. Боже, на какво ги учат в днешно време?

— Виж, ние заявяваме нашата непресекваща вярност. В старанието си да угодим на възлюблените си, бихме извървели хиляди километри за листче от техните книжа, нещо от този сорт. Ключът е в това, да не им позволим да забравят, че независимо от стотиците бели мъже зад нас, които на практика са измислили банковото дело, в същото време проявяваме невиждано отношение към малцинствата. Етичните фондове искат прилична възвръщаемост — искат и етническо многообразие, но без Третия свят. Така че им даваме най-доброто от Великобритания с цветовете на дъгата и тук е нашата роля.

— Това не е ли неморално, Кейт?

След продължителното излагане на заразния ми цинизъм, тя все още задава подобни въпроси. Какво да правя с това дете?

— Ако им кажем истината, Момо, ще загубим, което ще е проява на крайна етичност. Но ако блъфираме и спечелим, тогава две жени — едната от тях азиатка — ще докарат тристамилионна сметка на „Едуин Морган Фостър“, което означава, че етническото многообразие наистина се отплаща и един ден, вместо да украсяваме витрините, можем да пробием и да управляваме магазина. Което ще бъде не само етично, но ще означава, че ще можем да си купим много чифтове превъзходни обувки. Следващият въпрос?

— Значи лъжата при финализация не е нередна?

— Само ако лъжеш нескопосано.

Момо се залива от смях, който е твърде силен за крехкото й телосложение. Той я поваля по гръб на леглото, една от обувките й се изхлузва и тупва на пода. (Да не забравя да направя нещо по въпроса с обувките й — тъмносини, с равна подметка, те загрозяват стъпалата й, които са малки и красиво оформени като на балерина.) Легнала на оранжевата покривка на леглото, Момо ме поглежда и въздъхва:

— Не те разбирам, Кейт. Понякога мисля, че едва понасяш всичко, а после сякаш наистина искаш да победиш.

— О, наистина много искам да победя. Само гледай. Когато бях малка, криех един хотел от „Монополи“ в чорапа си. Ако стигнех до „Парк Лейн“, го вадех скришом. Една Коледа баща ми ме хвана и ме удари с орехотрошачката, задето съм била малка лъжкиня.

Виждам как Момо се мъчи да вмести този дикенсов епизод във вежливото си, добре подредено детство, което се полага по рождение на всяко момиче от средната класа. Още не се е досетила, че пътувам с фалшив паспорт. И защо не? Напоследък дори аз не се разпознавам като самозванец сред обитателите на Ситито.

Когато проговаря, сякаш слънцето се е спряло в очите й.

— Това е ужасно — казва. — Баща ти. Наистина съжалявам.

— Недей. Съжалявай неудачниците. А сега нека да повторим онази част, където ми връчваш списъка с клиентите.

Телефонът звънва и за миг нито една от двете ни не разпознава жаловитото му чуждоземно писукане. Обажда се Род с последни указания. Затварям и се обръщам към Момо.

— Добре, познай какво каза.

Тя сбърчва вежди и се прави, че мисли, преди да отговори с аристократичния си английски акцент:

— Вървете и сритайте шибаните гуми?

Изведнъж вече не съм толкова притеснена за нея.

— Добре, схванала си. Разбираш ли, Род не е лош, стига да знаеш как да се справяш с него. Ако го убедиш, че всичко, което искаш да направиш, е било негова идея, той ще е щастлив като тиква.

Момо се намръщва.

— Когато говориш за мъжете колеги, Кейт, звучи така, все едно сме им майки.

— Ние сме техни майки. В офиса все някой ми виси на полата, вкъщи е същото. По-добре свиквай. Добре, хайде отново да повторим началото.

Телефонът пак звъни. Обажда се Пола да ми каже, че е намерила персоналния ми органайзер в чекмеджето със зеленчуци. Бен е започнал да крие разни неща в хладилника. Цялата информация, от която имах нужда през последните дванайсет часа, е била до целината. Емили е на антибиотик заради инфекция на пикочните пътища. Още има температура, но ако е удобно, би искала да говори с мен.

Емили взема слушалката — гласът й е писклив от нетърпение и в същото време звучи задъхано и срамежливо. Винаги, когато чуя гласа на дъщеря ми по телефона, сякаш го чувам за първи път. Изглежда ми невероятно, че нещо, което доскоро е расло в утробата ми, е в състояние да води разговор с мен, камо ли чрез сателитна връзка.

— Мамо, ти в Америка ли си?

— Да, Ем.

— Като Уди и Джеси от „Играта на играчките 2“?

— Да, точно така. Как се чувстваш, захарче?

— Добре. Бен се удари. Тече му много кръв.

При тези думи почувствах как собствената ми кръв се смрази. Сякаш направиха моментална снимка на целия ми живот.

— Ем, мога ли пак да говоря с Пола? Моля те, кажи на Пола да дойде на телефона, бъди добро момиче.

Опитвам се да овладея гласа си и да повдигна въпроса за инцидента с Бен спокойно, когато ми се иска да се появя в собствената си кухня сред огнено кълбо, с оголени майчински зъби и коса от извиващи се съскащи змии.

— О, това ли — казва пренебрежително Пола. — Преди малко си удари главата на масичката.

Металната масичка с остри, вадещи очите ъгли, за която изрично казах, че ще бъде прибрана в мазето, ако Бен се удари на нея? Точно тази. Е, случват се такива неща, казва ми Пола, а тонът й говори, че не съм била там, така че коя съм, че да критикувам. Освен това не смята, че се налага да го шият.

Шевове? Боже мой! Прочиствам си гърлото и се опитвам да намеря мил и непредубеден тон, при който заповедите звучат като предложения. Може би не е лошо да заведе Бен до спешното? За всеки случай. Дълбока въздишка, после изведнъж казва на Бен да остави нещо. От разстоянието, което ни дели, гледачката на децата ми звучи далечна и язвителна. Най-лошото от всичко е, че звучи като някой, който не съм аз. Чувам Бен — сигурно е до прозореца — да издава онова скимтене, което наподобява вик от болка, но всъщност е неговият начин да покаже силната си радост от някое откритие. Пола ми съобщава, че има и друго. Александра Лоу се обадила за родителска среща в училище. Ще ходя ли?

— Какво?

— Можеш ли да отидеш на родителската среща?

— Наистина в момента не мога да мисля за това.

— Значи да й кажа, че няма да отидеш?

— Не. Кажи й, че по-късно ще й се обадя.

От: Дебра Ричардсън

До: Кейт Реди

Въпрос: Защо е толкова трудно да срещнеш чувствителен, грижовен и хубав мъж?

Отговор: Всички те вече си имат приятелки.

Как си?

 

 

От: Кейт Реди

До: Дебра Ричардсън

Напълно превъртяла. Усещането, че имам тяло, е само далечен спомен. Сега съм ходещ мозък. Предстои ми да се преборя за шестцифрена сметка с ужасена стажантка, която мисли, че Джефри Чосър е рап певец. Отгоре на всичко Емили е болна, а Бен едва не се е обезглавил, докато Пол Пот е била заета да слуша радио „Кис ФМ“.

Вече не искам да съм пораснала. Кога станахме възрастни?

К ххх

 

 

14.57:

Офисът на бъдещите ни клиенти е украсен в стил, който веднага разпознавам като „корпоративен уют“. Карирани столове с високи облегалки, много произведения на народните занаяти и украшения от тиково дърво, купувани на килограм. Обстановката внушава деловитост, но в същото време, ако ви се прииска, можете да направите стойка на глава.

В заседателната зала ни въвежда най-едрата жена, която съм виждала през живота си. Каръл Дънстан несъмнено е най-голямата придобивка за многообразието на работното място, сектор „Тлъстини“. Разстоянието от фоайето я остави без дъх. Само като я гледам, се чудя какъв ли е този стрес, който изисква да го облекчиш с толкова много ядене. Тя ни запознава, представяйки ни осемнайсет лица около масата. Чувам как Момо отказва, когато й предлагат нещо за пиене. Ето това е моето момиче.

— И накрая, но не на последно място, нашият изтъкнат колега от фондация „Селинджър“, господин Абелхамър, който е член на борда, госпожо Реди.

Наистина, това е той. В най-далечния ъгъл, отличава се сред мъжете в костюми с почти арогантно спокойствие и широка усмивка. Последният човек, когото искам да видя, и в същото време единственият, който искам да е тук в този момент. Джак.

Презентацията върви добре. Може би прекалено добре. По средата съм и на практика усещам вкуса на джина с тоник в самолета за вкъщи. Опитвам се да не обръщам внимание, че виртуалният ми любовник се намира и телом в залата, въпреки че чувствам присъствието му така, както чувстваш слънцето върху кожата си.

Представям на бъдещите ни клиенти брошура със снимки като от полицейско досие на колегите, които управляват финансите в Лондон. Това е галерия от типажи, които почти не са се променили през последните триста години: охранени благородници, нахални изтърсаци. Мъже, чиито последни остатъци коса са били изсушени от фризьорите им във формата на паяжина върху плоските им розови скалпове. Кандидати за сърдечен удар, чиито ентусиазирани момчешки физиономии са били победени от средната възраст. Млади мъже с безизразни стреснати погледи, които се дължат на дългите безропотни часове, прекарани пред монитора. С особена гордост посочвам нашия най-добър играч от защитата, финансиста Крис Бънс, чиито очи са като на лабораторен плъх заради злоупотребата с кокаин, маниерите му също. Отпред е снимката на Робин Купър-Кларк, висок като топола, загадъчен, леко усмихнат. Изглежда така, както би изглеждал Бог, ако ризите му се шиеха в „Търнбъл и Асър“.

Каръл Дънстан прочиства гласа си.

— Госпожо Реди, Ню Джърси наскоро прие принципите на МакМахон. Това ще представлява ли проблем за разпределянето на активите?

Добре, Кейт, да не се паникьосваме. Да помислим. Мисли!

— Не. Убедена съм, че ако ни се даде списък с акциите, управлявани съобразно принципите на Мак — хмм — Махон…

— Нямаме такъв списък, госпожо Реди — казва лаконично едрата жена. — Естествено ще очакваме „Едуин Морган Фостър“ да ни представи списък, който се подчинява на принципите МакМахон. Принципи, с които вие, разбира се, сте запознати.

Осемнайсет чифта очи в стаята се приковаха в мен. Деветнайсет, като включим Момо, която ме гледа с доверчив кучешки поглед. Никога не съм чувала за МакМахон и дяволските му принципи. Секундите, които иначе отлитат безшумно, скромно, доволни да изтекат неусетно, изведнъж стават дълги, шумни и безмилостни. Чувствам как кръвта ми се качва в гърлото и гърдите — руменина, която може да бъде предизвикана от секс или срам. Издишането на климатика звучи като жена, разделена от любовника й. Не. Не мисли сега за любовници. Мисли за МакМахон. Който и да е той. Вероятно някой дребен самодоволен келт, който иска да си отмъсти на англосаксонските потисници капиталисти. Избягвам да гледам към дъното на масата, където седи Джак.

Предвзетите тънки устни на Каръл Дънстан тъкмо понечват да се отворят отново, когато се обажда мъжки глас:

— Мисля, че можем да бъдем спокойни, Каръл, защото с големия си опит в областта на етичните фондове, госпожа Реди е в течение с политиката по наемане на работна ръка в ирландските компании.

Внезапният прилив на благодарност е опияняващ като кислорода. Джак отвори аварийния изход и ме пусна навън. Кимам в съгласие.

— Както господин Абелхамър спомена, ние имаме екип, който следи за политиката по заетостта. В лично отношение искам да добавя, че като ирландка изцяло заставам зад принципите на МакМахон.

Зад мен се чува трясък. Момо е изпуснала папка, но това бедствие остава незабелязано сред одобрителния шепот за моите етнически заслуги. Използвайки момента на благоразположение, преминавам към заключителната част. Това е моментът, в който казваш: „Дайте ни парите.“ Но вежливо и без да споменаваш думата пари.

 

 

17.11:

С Момо тъкмо се качваме на таксито, когато зад нас се чува скърцане на кожа.

— Искам да изразя удоволствието си от презентацията, на която имах щастието да присъствам, госпожо Реди.

— Благодаря ви, господин Абелхамър. Безкрайно съм ви признателна за намесата.

Доловила електрическите искри, които прехвърчат между мен и Джак, Момо изглежда объркана.

Той слага небрежно ръката си върху ръба на вратата.

— Чудех се дали не бихте искали да изпием по едно питие. Може да отидем до Шанксвил. Знам, че в „Синатра Ин“ правят коктейл, наречен „Полети с мен“.

— Всъщност с госпожица Гумератне сме много изморени.

Той кима разбиращо.

— Някой друг път. Починете си.

На връщане към хотела Момо казва:

— Извинявай, Кейт, но познаваш ли този мъж?

— Не — искрен отговор. Не познавам Джак Абелхамър, но може би съм влюбена в него. Как мога да съм влюбена в някого, когото не познавам? Вероятно е по-лесно, като си помислиш. Чист екран, на който можеш да изпишеш всичките си копнежи.

— Прилича на Джордж Клуни — въздиша Момо. — Мисля, че трябваше да приемем поканата му.

— Не. Щеше да е непрофесионално, преди да са взели окончателно решение. Независимо от това, двете с теб трябва да го отпразнуваме. Ти беше звездата на вечерта.

— Извинявай, Кейт, но ти се представи блестящо. Не бих могла да се справя като теб. — Момо си позволява да се усмихне и изведнъж виждам колко напрегната е била. — Не знаех, че си ирландка.

— Малко. От бащина страна.

— Като МакМахон?

— Да, само че без принципите.

Тя се изкикотва:

— С какво се занимава баща ти?

— В същата област като мен.

— Финансист?

— Не, но също като нас залага големи суми на обещаващи коне, прави се, че следва научни принципи и се моли на Господ да е познал, а когато загуби, напуска града.

— Боже мили! — възкликва Момо, толкова шокирана, че пропуска да се извини за първи път, откакто я познавам. — Май е голям образ.

Винаги, когато говоря за баща си пред други хора, усещам, че възприемам по-различен тон: безпристрастен, игрив, ироничен. Тон, с който се разказват забавни истории. Ярките персонажи чудесно подхождат на Дикенс или във филмите, когато се изпълняват от подпухнали бивши идоли, които получават наградите за най-добра поддържаща мъжка роля заради съчувствието на хората. Просто не бихте искали един от тях в живота си, ако може да го избегнете.

— Да се правим, че имаме много пари, Кати — инструктира ме веднъж татко. Бяхме в градината на ресторанта в един от най-затънтените от дълга сива поредица северни градове. С Джули седяхме на пейката с чаши от триста грама, пълни с безалкохолно „Глухарче и репей“ — питие, което имаше вкус на пепси, смесена с креозот, но ние го смятахме за богоизбрания нектар на изтънчените дами. Бях на дванайсет години, прекалено замаяна от смяната на градовете на всеки шест месеца, за да знам какво значи почтено поведение, и твърде запленена по баща си, за да протестирам. Разбира се, нямахме никакви пари, а когато имахме, те се изпаряваха от портмонето на мама за някоя от машинациите на Джо.

Но аз се преструвах, че имаме пари. Дори тогава си мислех, че мога да подуша разочарованието, което се спускаше като мъгла върху баща ми, и исках да го предпазя от него. Разочарованието лишава мъжете от мъжественост. Жените около него трябваше да се преструват, че не го усещат, а той седеше там, ръката му трепереше и трябваше да си помага с другата, когато отпиваше от чашата, твърдейки, че всичко е наред.

Ето кое е най-абсурдното. Всички жени, които познавам в Ситито, са момиченцата на татко в едно или друго отношение. (Бащата на Канди ги напуснал, когато била на пет, и мисля, че оттогава тя все се опитва да го намери; бащата на Дебра ръководи автомобилна компания в Уест Мидланд, а Деб и сестрите й го виждат от време на време между игрите голф през почивните дни.) Дъщерите се мъчат да бъдат синът, който баща им никога не е имал. Дъщерите се представят блестящо в училище, за да привлекат вниманието на мъжа, който винаги гледа в другата посока. Дъщерите като бедната Антигона, която преследва неуловимия дух на бащината любов. Тогава защо ние, момичетата на татко, отиваме и работим в такова враждебно към жените място? Защото единственото истинско удовлетворение, което получаваме, идва от мъжкото одобрение. Колко тъжно! Колко шибано тъжно е това!

Затварям очи и се опитвам да прогоня от мислите си моя непостоянен баща. Откакто се появи в офиса с идеята си за революционно новите памперси, ми се обажда почти всеки ден. Онзи ден вечерта е оставил съобщение на секретаря, че парите не стигат.

— Колко му даде? — ме попита пребледнелият Ричард.

Споменах една трета от сумата, която му дадох онзи ден в кръчмата, и Рич побесня.

— Исусе, кога ще ти дойде акъла, жено?

Добър въпрос. Съжалението не познава граници, не е ли така?

 

 

21.18:

Сигурно съм легнала и заспала. Събуди ме телефонът. Обажда се Ричард. Звучи ужасно ядосан. Казва, че не може да намери топката, в която слага праха за пералнята. Пола си е взела болнични и Бен тича с голо дупе и си е свършил работата върху завивката, затова трябва да я изпере, а не може да намери топката.

Обяснявам му, че вероятно топката се е замотала в чаршафите — да я потърси в коша с прането за гладене.

— Къде е кошът с прането за гладене?

— До дъската за гладене. Рич, няма ли да ме попиташ как мина?

— Кое?

— Финалът.

— Имам нужда от теб.

— О, моля те, Рич, не може ли да се справиш с прането само този път?

— Кейт, не става въпрос за прането. Просто имам нужда от теб. Не може ли да се върнеш вкъщи още тази вечер?

— Просто не мога. Виж, утре се качвам на първия самолет.

Отново телефонът. Оставям го да си звъни. Вероятно Ричард иска да пита за храната на хамстера или къде е микровълновата, или къде са ушите на децата му. Накрая решавам, че може да има сериозен проблем с децата и вдигам.

— Радвам се да науча, че си ирландка. За момент бях на път да те объркам с Катрин Реди, която управлява моя фонд и ми каза, че е французойка.

— Не съм казвала, че съм французойка, Джак. Казах, че имам френска кръв в жилите си.

Той се засмива:

— Какво следва? Чероки? Голям образ си, Кейт!

Чувам един глас, отговорен, трезв глас на жена, която казва на клиента си доста твърдо, че при никакви обстоятелства не иска да опита коктейла „Полети с мен“ в някакъв долнопробен крайпътен ресторант.

Отговорът му идва веднага:

— Няма проблем. Приготвят страхотни „Омагьосани, объркани и озадачени“.

Стихчето от песента изниква в главата ми и аз запявам:

— От хоризонтална гледна точка, той е на върха си.

Абелхамър подсвирва тихо:

— Значи било истина, наистина знаеш всичко.

— Не знам пътя до „Синатра Ин“.