Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (33)

33
Бележката

Хотел „Шерборн“, Ню Йорк, 23.59

Невероятно. Самолетът кацна навреме и взех такси до хотел „Хериот“, близо до Уол Стрийт. Планът беше да позубря за утрешната презентация и да се наспя прилично, преди да отида в Уол Стрийт Сентър на отсрещната страна на улицата. Трябваше да се сетя. Служителят на рецепцията — безнадеждно млад, облечен в евтин лъскав блейзер, който трябваше да му придаде авторитетен вид — се затрудняваше да ме погледне в очите. Накрая каза:

— Боя се, че имаме проблем, госпожо Реди. — Конференция. Всички стаи са заети. — Щастлив съм да ви предложа безплатно настаняване в „Шерборн“ със страхотно разположение срещу световноизвестния Музей на модерното изкуство.

— Звучи възхитително, но съм дошла по работа, не да си докарвам главоболие от творбите на ранните кубисти.

Накрая, естествено, му се разкрещях. Абсолютно неприемливо, редовен клиент, дрън, дрън, дрън… забелязах как погледът му се стрелка наоколо в търсене на някой висшестоящ, който да го спаси от пощурялата британка. Все едно, че бях луда, а аз не съм такава, нали? Виновни са хората, които ме подлудяват с мудността си и ми губят ценно време.

Управителят се извини хиляда пъти, но нищо не могло да се направи. Така че, когато най-сетне пристигнах в новия хотел, бе почти полунощ. Обадих се на Ричард, който беше приготвил списък със запитвания. Слава Богу, Пола била по-добре, така че не се налага да й търсим заместница. Утре е първият учебен ден на Емили. Приготвила ли съм етикетите с имената?

Да.

Купила ли съм нови гуменки за физическо?

Да. (В синята торба за физическо на закачалката под стълбите.)

Къде е читанката й?

(В червената папка, третия рафт на библиотеката.)

Купила ли съм й ново палто, защото старото й стига до кръста? (Още не. Ще трябва да мине с дъждобрана на „Гап“, докато се върна.)

После му продиктувах съдържанието на кутията й за обяд — питка, риба тон и царевица, без сирене, решила е, че мрази сирене — и му казах да не забрави чека за балета, сумата е написана в бележника. Освен това трябва да даде на Пола пари, за да купи нови панталони на Бен, защото е изведнъж е израсъл и всички стари са му омалели. Ричард ми казва, че Ем не иска да си ляга. Искала аз да я заведа на училище, защото имала нова учителка.

Защо му трябва да ме занимава с това, след като не мога да направя абсолютно нищо? Оплаква се, че имал изтощителен ден.

— На мен ли го казваш — отвръщам и затварям телефона.

Нямам време да прегледам записките си за презентацията, ще карам на автопилот. Утрешното ми влизане във форма ще бъде истински кошмар.

От: Дебра Ричардсън

До: Кейт Реди

Току-що получих имейла ти, в който пишеш, че отменяш обяда. ОТНОВО. Първите 49 пъти бяха забавни. Разбирам, че имаш най-отвратително отговорната и обсебваща работа на земята, но ако не ни остава време за приятелство, има ли надежда за нас?

Дали следващата ни среща няма да бъде след като умрем? Как си с програмата в отвъдното, Кейт?

О, да му се не види! Нямам време за отговор.

 

 

Сряда, 8.33

Стоя пред хотела повече от петнайсет минути. Невъзможно е да се хване такси, а пътят до центъра е поне двайсет и пет минути. Ще закъснея. Независимо от всичко, пулсът ми се ускорява при мисълта за срещата с Джак. Мина месец, откакто се видяхме за последен път, и вече ми е трудно да извикам образа му в паметта си. Когато си мисля за него, представям си единствено широката му усмивка и общото впечатление за непринуденост и щастие.

Утрото е прекрасно — един от онези свежи и искрящи нюйоркски дни, които те пронизват в сърцето. Проливният дъжд снощи е придал на всичко прозрачността и чистотата на лъснато предно автомобилно стъкло. Когато стигаме Пето авеню, пред погледа ми се открива финансовият район, потрепващ през воднистата мараня, която се получава от играта на водата, светлината и стъклото.

 

 

8.59:

„Брокърс Дикинсън Бишъп“ са на двайсети и първия етаж. По пътя нагоре стомахът ми прави премятане през глава тип „Олга Корбут“. Гери, дружелюбно усмихнат колега с широко ирландско лице и рехави червени бакенбарди, ме посреща на площадката. Обяснявам му, че ми трябват четирийсет и пет минути и помещение, където да прожектирам диапозитиви.

— Съжалявам, имате пет минути, госпожо. Тук всичко е на високи обороти.

Отваря със замах тежка дървена врата и отприщва шумовете на един типичен ден в Колизеума, плюс телефони. Мъже, крещящи в слушалките или даващи инструкции на висок глас към другия край на стаята. Тъкмо се чудя какво да правя, когато от радиоуредбата се разнася следното съобщение:

— Добре, слушайте, момчета, след две минути госпожица Реди от Лондон, Англия, ще ви говори за международното инвестиране.

Около мен се събират седемдесетина брокери, нюйоркчани с вратове на мастиф, облечени с онези ужасни ризи с бели якички и едро райе. Облягат се на бюрата с кръстосани ръце и разкрачени крака — начинът, по който този род мъже стоят. Някои продължават да търгуват, но си свалят слушалките, за да ми отпуснат половин ухо. Няма начин да бъда видяна или чута тук долу, затова на момента решавам да се покатеря на едно бюро и да започна да предлагам стоките си.

— Добро утро, господа. Тук съм да ви обясня защо ТРЯБВА ДА КУПИТЕ МОЯ ФОНД!

Подвиквания и дюдюкания. Предполагам, че никога преди не съм била по-близо до амплоато на танцьорка на пилон.

— Хей, госпожице, казвали ли са ви някога, че приличате на принцеса Ди?

— Акциите ви добри ли са, колкото краката ви?

Това, което ме поразява у тези господари на вселената, е колко безнадеждно и по момчешки безпомощно е държанието и същността им. Преди петдесет години щяха да дебаркират на нормандския бряг, а сега са събрани около мен, сякаш съм техният фирмен командир.

Произнасям моята Голяма реч за парите — за начина, по който са будни, когато аз спя; начина, по който движат света, за удивителната им сила.

После започват да ме засипват с въпроси.

— Какво мислите за Русия, ма’м? Струват ли си риска руските пари?

— Видяхте ли вече еврото?

Мина добре. Невероятно добре. В асансьора Гери ми казва, че момчетата се разпалват така само, когато играят „Никс“. А сега наистина трябва да се върна в хотела и да проверя съобщенията си, но повървявам по „Уол Стрийт“, преливаща от енергия, наслаждавайки се на чувството за могъщество. На ъгъла на Трето и Бродуей махвам на едно такси и отивам в горната част на града, в „Барнис“, на малко посттравматично пазаруване.

Магазинът упражнява върху мен незабавния си успокоителен ефект. Качвам се на малкия асансьор до последния етаж, където съглеждам една вечерна рокля. Нямам нужда от вечерна рокля. Пробвам я. Черна и полюшваща се при всяко движение, с нежна плетеница от ламе по краищата и дълбоко остро деколте до под бюста, това е рокля, с която навремето са танцували в Чарлстън. Имам фигурата за такава рокля, просто нямам живота за нея. Животът ми е с друг размер — в него няма достатъчно място за толкова красива рокля. Но не е ли това част от тръпката? Купувам роклята с надеждата, че животът, който върви с нея, скоро ще последва като задължителен аксесоар. Когато момичето на касата ми дава за подпис ваучера, дори не поглеждам сумата.

 

 

15.00:

Хотелската стая е като стотици други, в които съм отсядала. Тапетите са с бежов релеф на бежов фон; пердетата, в дързък контраст, изглеждат като експлозия от зеленина и цветя. Проверявам минибара за шоколад, после чекмеджето на нощното шкафче. Намирам Библията на Гидиън и един по-съвременен акцент — колекция „Поговорки от великите световни религии“.

Поглеждам си часовника. Ако сега се обадя вкъщи, сигурно ще е по времето за лягане на децата. Очаквам да чуя гласа на Ричард, но на другия край е Пола. Обяснява, че Ричард я помолил да остане няколко нощи, докато се върна, и оставил бележка за мен, като я накарал да обещае да ми я предаде лично.

Помолвам Пола да отвори бележката и да ми я прочете. Къде, по дяволите, е той? Мисля си за всички задачи по домакинството, с които би могъл да е зает в мое отсъствие, докато бавачката започва да чете бележката му:

— „От известно време се опитвам да разговарям с теб, но ми е все по-трудно да привлека вниманието ти.“

— Добре, но пише ли кога ще се върне?

— „Кейт, чуваш ли ме? Слушаш ли?“

— Разбира се, че те чувам, Пола.

— Не, това са думи на Ричард. От бележката. Той казва: „Кейт, чуваш ли ме? Слушаш ли?“

— О, добре, извинявай. Продължавай.

— „Много съжалявам, мила, но достигнахме този ужасен имп…“

— Какво е имп?

— … ас.

О, за Бога!

— Кажи ми го буква по буква. — Пола произнася внимателно всяка буква:

— И-М-П-А-С^[1].

— О, импас. Разбирам. От френски е… добре, както и да е, какво още?

Пола се двоуми:

— Не съм сигурна, че трябва да чета това, Кейт.

— Не, моля те, продължавай. Трябва да знам какви са му намеренията.

— Той пише: „Ако искаш да се свържеш с мен, аз съм у Дейвид и Мария за няколко дни, докато си намеря жилище.“ Още: „Не се притеснявай, ще продължавам да вземам Емили от училище.“

Значи могло да се случи. В истинския живот. Нещата, които гледаме в слабите филми по телевизията и превключваме канала, защото ни се струват толкова измислени. Само че този път няма превключване. Може би няма и връщане назад. В един момент светът е почти такъв, какъвто трябва да бъде — трънлив и каменист, но все пак добре познатият ти свят — после изведнъж имаш усещането, че почвата под краката ти поддава. Моят съпруг, разумният Ричард, надеждният Ричард, Ричард скалата ме е напуснал. Рич, който написа в писмо до мен в деня преди сватбата ни: „Аз винаги ще бъда твой — да вдигнем чаши за дълъг живот, мила моя“, си е отишъл. А аз бях толкова погълната от други неща, че не забелязах, та трябваше бавачката да ми съобщи новината.

През дългата пауза дишането на Пола стана по-тежко. Усещам притеснението й.

— Кейт — пита тя, — добре ли си?

— Да, добре съм. Пола, можеш да спиш в стаята за гости или в нашето легло. — Докато го изричам, ми хрумва, че може би вече то е моето легло, не нашето. — Чаршафите са чисти. Знам, че искам прекалено много от теб, Пола, но би ли могла да удържиш крепостта само докато ме няма? И би ли казала на Бен и Емили, моля те, че мама ще върне утре възможно най-рано?

Пола замълчава и си мисля, че не знам какво ще правя, ако сега ми откаже.

— Става ли, Пола?

— О, извинявай, Кейт, сега видях, че има постскриптум отзад на листа. Ричард пише: „Знам, че никога няма да престана да те обичам, защото, повярвай ми, опитвал съм.“

Няма какво да отговоря на това, затова докато мълча, Пола прошепва:

— Не се тревожи. Ще се погрижа за всичко тук. Бен и Ем ще са добре. Всичко ще се оправи, Кейт, ще видиш.

След като оставих слушалката, за няколко секунди забравих как да дишам. Изведнъж механизмът на поемане на въздух ми се струва сложен и труден. Трябва да издигна диафрагмата си нагоре, после да изпусна въздуха от гръдния си кош и пак така.

Когато се поуспокоявам, обаждам се на Джак и оставям съобщение, че отменям вечерята. После се събличам и си вземам душ. Кърпите са от онзи безполезен италиански вид — тънки и твърди като месал, не попиват водата. Нуждая се от хавлиена кърпа, която да ме обгърне.

Поглеждайки се в огледалото, с изненада установявам, че съм си същата като последния път, когато се огледах. Защо косата ми не пада? Защо от очите ми не капе кръв? Мисля за децата, които са заспали в креватчетата си, и колко съм далече от тях, колко невероятно далече. От това разстояние си представям малкото си семейство, все едно лагерува на върха на планината, ветровете свистят около тях и аз трябва да съм там, за да завържа здраво всичко. Трябва да съм при тях.

Реката е широка, не мога да премина,

нямам и криле да прелетя.

Покатервам се на леглото между коравите бели чаршафи и прокарвам ръка по тялото си. Моето тяло, което от дълго време е и на Ричард. Опитвам се да мисля за последния път, когато го видях. Имам предвид, когато го видях както трябва, не както когато зърваш нечии неясни очертания в огледалото за обратно виждане. През последните месеци или аз излизам и той поема нещата, или той излиза и аз ги поемам. Разменяме си инструкции в коридора. Съобщаваме си, че Емили се е нахранила добре на обяд, затова да не се тревожим за следобедната закуска. Казваме, че Бен трябва да си легне по-рано, защото този следобед не е спал. Докладваме, че е ходил в гърнето или че ще ходи всеки момент; че стомахът му се е запекъл и може би трябва да му дадем малко сини сливи. Или си оставяме бележки. Понякога почти не се поглеждаме в очите. Кейт и Ричард, като играчи от един отбор, в който всеки подозира, че другият е слабото звено, но главната цел е да не спираме да тичаме по трасето, за да си предадем щафетата и състезанието да продължи.

О, любовта е красива; любовта е добра.

Любовта блести като брилянт, нова ли е тя,

но когато остарее, охладнява

и като утринна роса се изпарява.

— Мамо, знам защо си ядосана на татко — каза ми Емили онзи ден сутринта.

— Защо?

— Защото той все върши всичко погрешно. — Почувствах се длъжна да й обясня:

— Не, миличка, татко не върши нещата погрешно. Просто понякога мама много се изморява и не е търпелива с татко. Затова е така.

— Търпелива значи чакай малко — казва тя.

Вземам поговорките от великите световни религии от нощното шкафче и ги прелиствам. Има раздели, посветени на вярата, справедливостта и образованието. Спирам се на главата за брака.

Никога не съм наричал съпругата си „съпруга“, а „дом“.

Талмуд

Дом. Вглеждам се продължително в думата. Дом. Усещам заоблената й сърцевина. Представям си значението й. Омъжена съм, но не съм съпруга; имам деца, но не съм майка. Какво съм аз?

Познавам една жена, която толкова се плаши от нуждата на децата й от нея, че вместо да се прибере веднага след работа, отива в някой бар и чака, докато стане време да са заспали.

Познавам жена, която всяка сутрин буди бебето си в пет и половина, за да прекара известно време с него.

Познавам жена, която говори в едно телевизионно предаване за работата си като директорка на училище. Бавачката й ми каза, че тя едва ли знае къде е училището на собствените й деца.

Познавам жена, която от бавачката си по телефона узнала, че момченцето й е проходило.

Познавам жена, която разбра, че съпругът й я е напуснал от бележка, прочетена й от бавачката.

Лежа дълго в леглото, може би с часове и чакам да почувствам нещо. Накрая то идва. Чувството е едновременно до болка познато и ужасно странно. Трябват ми няколко секунди, за да го разпозная: искам майка си.