Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (15)

15
Гълъбите

Къде е хищната птица, когато имаш най-голяма нужда от нея? Рано тази сутрин на перваза на прозореца до бюрото ми се настаниха два гълъба. Явно бяха на първа среща. Час, час и нещо мъжкият като че ли се кланяше на женската, като правеше малки вежливи реверанси. Е, предполагам, че беше мъжкият, защото другият бе с цвета на помия и накланяше глава като свенливата принцеса Ди, докато мъжкият имаше великолепна яка от пера, изумрудени и лилави с петролен блясък.

Не беше толкова зле, когато мъжкият й гукаше любовно, но сега пристъпва наперено с разперена като ветрило опашка, съска и подсвирква, за да привлече вниманието на женската. Шумът е невероятен. На няколко пъти чукам силно по прозореца, за да ги прогоня, но двамата ухажващи се имат очи само един за друг.

Обадих се на Гай и му казах да се свърже веднага по телефона с ветеринарната служба и да проучи какво се прави в такива случаи.

Гай прави физиономията на иконома Джийвс.

— Искаш ли да се погрижа да ги застрелят, Кейт?

— Не, Гай, има ястреби за тази цел. Можеш ли да попиташ кога ще идва пак?

Малко известен факт е, че Лондонската община е наела ловец, който от време на време пуска своя ястреб, за да се контролира популацията на гълъбите. Последния път, когато беше тук, с Канди бяхме тръгнали на обяд и моята невъзмутима нюйоркска приятелка беше поразена, когато видя как едрият селянин със специалната кожена ръкавица изстреля пернатата си ракета във въздуха над главите ни.

— Ако някога си се питала защо Ситито има такива чисти тротоари в сравнение с останалата част на Лондон, ето ти от говора — казах аз.

— О, схванах го — ухили се Канди. — По този начин държат всички курешки извън района.

От: Дебра Ричардсън

До: Кейт Реди

КАК СИ? Толкова бях изтормозена от тридневната ваканция, че ми се прииска да вляза в манастир. Дали предлагат адаптационна програма за отвикване от работа за такива тъжни наркомани като нас? Бяхме в „семеен“ хотел в Съмърсет. Изгониха ни заради Феликс, който направи късо съединение в трапезарията. Пъхна вилица в тостера и целият хотел потъна в мрак. Руби казва, че ме мрази.

Как мислиш, дали нанасяме на децата си временна вреда, или по-късно ще отговаряме за постъпките си пред съда на порасналите деца?

Обяд в сряда, нали?

Твоя, ххх

 

 

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Тема: Японската банкова криза

Вашият клиент е загрижен за трусовете в икономическия сектор на Далечния изток. Разбрах, че банка „Оригами“ е била принудена да затвори, банка „Сумо“ е банкрутирала, а банка „Бонзай“ планира да съкрати някои от по-малките си клонове.

Ще ми дадете ли някакви напътствия, мадам?

ххххх

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Тема: Японската банкова криза

Нямате ли си бизнес империя за управление, сър? Шегите за лошото положение на приятелите ни от Ориента са признак на лош вкус, макар да дочух, че акциите на банка „Камикадзе“ са паднали драстично, а петстотин служители от офисите на банка „Карате“ са били съкратени.

Катрин хх

 

 

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Хей, липсваше ми. Бях свикнал с ритъма ти. Как мина ваканцията? Гореща и отпускаща, надявам се.

Онзи ден вечерта гледах страхотен филм за човек, който си губи паметта, затова записва по тялото си всичко, което не трябва да забравя. Сетих се за теб — нали каза, че винаги имаш куп неща за помнене.

Джак хх

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Не точно гореща и отпускаща. Тук все още е студено — тази сутрин видях един мъж на ледената пързалка пред офиса. Правеше от онези страхотни кръгчета и осморки, като че ли изписваше името си върху леда или нечие друго име — нали е романтично?

Прав си за филма. По-голямата част от тялото ми е покрито с подробни бележки, но съм запазила за теб едно местенце зад лявото коляно.

 

 

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Карам по малко кънки, а ти? Някой ден можем да опитаме няколко стъпки по тънкия лед.

А за лявото коляно, не се отказвай. Подготвил съм гъшето си перо.

 

 

10.23:

Сега проклетият гълъб е започнал да пляска с крила. Сякаш сам си ръкопляска, задето е такъв добър любовник. През това време женската изпълнява птичето съответствие на лягането по гръб и махането с крака във въздуха. Направо непоносимо. Успявам да отворя прозореца и се опитвам да ги изкъшкам. Само че любовта, както се оказа, е не само сляпа, но и глуха.

Имам толкова много работа, че се учудвам как главата ми не е клюмнала на една страна от тежестта на дейността, която се вихри там вътре. След два дни съм в Съединените щати за финал с етичен пенсионен фонд за триста милиона долара и ще правя презентация с двайсет и няколко годишна стажантка, която има всички квалификации за тази работа — не е бяла, не е мъж — освен способността да свърши тази работа. Двете с Момо ще демонстрираме силната обвързаност на ЕМФ с етническото многообразие, обвързаност, чието най-голямо постижение досега беше включването на такос в менюто на закусвалнята. Освен това все още не съм намерила актьори, които да забавляват децата на рождения ден на Емили. Трябва и да прибера дрехите за пътуването от химическото. Също и… определено има още едно „и“.

Проклятие! Само това ми липсваше. Бележка от Робин Купър-Кларк, който пише, че има вътрешно разследване за някакви акции, които ЕМФ е продал, без всъщност да ги притежаваме. Плъзгам бележката през бюрото към Момо и й казвам да отиде и да я остави на бюрото на Крис Бънс.

— Постарай се да не те види, разбра ли?

Очите с бадемова форма се присвиват в ъгълчетата, когато хвърля поглед на бележката.

— Продали сме акции, които не притежаваме, и сега срещу нас има иск, а Робин иска да знае кой го е извършил?

— Точно така.

— Значи ще проверим чия е вината?

— Не, Момо. Целта е да продължаваме да прехвърляме отговорността на другите, докато им омръзне. Знаеш ли онази игра, в която се обикаля около столове? Е, същото е с тези бележки. Последният човек, у когото остане бележката, е загазил. Така че може ли просто да я занесеш на бюрото на Бънс? Веднага?

Започвам да различавам това изражение на лицето на помощничката ми — нещо като колебливо мръщене, при което високите принципи се борят с желанието да угоди.

— Извинявай, Кейт, но откъде да знаем, че Крис Бънс е виновен?

Завъртам стола си на другата страна, за да не загубя самообладание. На перваза се е оформила жива картина от семейството гълъби. Как да обясниш защо точно Крис Бънс — мъж, който при разговор несъзнателно стиска чатала си, сякаш проверява дали мъжествеността му още си е на мястото, или се почесва развълнувано, когато мисли, че е прецакал някого? Особено мен.

— Виж, Бънс е един фокусник, който никога не върши административната си работа и оставя на такива съзнателни момичета като мен и теб да се блъскат с отегчителните задачи, на които началниците толкова държат. Ако от Регулаторната комисия по инвестиционен мениджмънт знаеха какви ги върши Бънс, на минутата щяха да са тук с няколко немски овчарки. Само че Бънс е много добър в отърваването, защото играе нечестно в играта с бележките. Сега изясни ли ти се?

— Извинявай — казва Момо, както друг би казал „добре“ и тръгва през офиса, протегнала бележката пред себе си като сапьор неизбухнала мина.

— Ще успееш ли да я обучиш?

Канди е застанала до бюрото ми, облечена в предизвикателно къса пола. Не съм я чула кога е дошла.

— Не знам. Опитвам се да внуша на Момо идеята, че не всички са добри хора.

— Боже мой. Да не би да говорим за щастливо детство?

— Опасявам се, да.

Канди клати глава с изражение на учудване и съжаление.

— Горкото момиче. Доникъде няма да стигне.

 

 

11.25:

Решена съм да започна да използвам личния си органайзер. Джобната памет ще революционизира живота ми! Ще прогони стреса! Джобната памет ще накара времето да работи за мен!

След десетминутно четене на упътването откривам, че джобната памет е несъвместима с моя компютър. Обаждам се на посочения в упътването телефон. Младежът от другия край на линията рецитира заучените си реплики с цялото умение на човек, който превежда от урду.

— Имате ли голям сериен порт на гърба, мадам?

— На моя или на този на компютъра? Откъде, по дяволите, да знам?

— Мадам, трябва ви свързващ комплект.

— Не, трябва ми персоналният ми органайзер да организира.

— Можете да поръчате свързващия комплект сега, мадам. Искате ли да…

— Извинете, това също ли е част от обещанието ви да улесните живота ми? Не мога ли просто да дойда в магазина и да си взема комплекта?

— Нямаме толкова бройки в наличност. Хората си ги поръчват. Пристигат за около пет до десет дни.

— Не разполагам с пет до десет дни. След двайсет и четири часа заминавам за Щатите.

— Опасявам се, че не можем…

— „Не можем“ е за слабаци.

— Моля?

— Това е стара австралийска поговорка, която означава да кажеш на управителя си, че имам няколко милиона долара в акции от неговата компания, които в момента са под въпрос и пазарните ни проучвания не ги показват в благоприятна светлина. Достатъчно ясно ли се изразих?

Чува се шумно преглъщане.

— Ще трябва да поговоря с началника.

 

 

Вторник, 8.11

Ето какво. Снощи с Ричард си лежахме в леглото и обсъждахме дали не сме твърде изморени, за да правим секс. Не си спомням точно до какво заключение стигнахме, докато не станах от леглото и не забелязах, че вътрешната част на бедрата ми е покрита със засъхнала бяла глазура.

Не беше добра идея преди важна презентация. Спортистите винаги казват, че никога не правят секс преди голямо състезание или мач, нали? Никога не съм чула жени спортистки да споделят за този проблем, но сигурно важи и за тях, ако не и повече. Малко неща могат да се сравнят с женския оргазъм по успешно изкарване от релси. Часове, след като земята се е разтресла, пипалата на отмалата все още се опитват да те повалят — свършването, имам предвид истинското свършване, събужда в теб желание да легнеш и да не станеш до Коледа. Предполагам, че това е начин природата да даде шанс на сперматозоидите да стигнат до яйцеклетката. (Като се замислите, почти всичко в женската биология е подчинено на природата, която или ни подканва да поискаме бебе, или когато вече имаме, да искаме да го защитим.) До миналата година страдах от средна форма на предменструален синдром. Не съвсем лек, но не и като ада, през който минават някои жени. После, скоро след като навърших трийсет и пет, заприлича на война. Сега всеки месец хормоните си показват рогата, подскачат нагоре-надолу, размахват плакати и крещят: „Спасете яйцата ни!“ Явно тялото ми знае, че не му остава много време, и умирането на всяко яйце е повод за скръб като от загубата на скъпоценен камък.

Но как да родя още едно бебе, когато не виждам и тези, които имам? През изминалите няколко дни почти не съм се прибирала. Когато погледна към стенния часовник в офиса и видя, че е минало осем, знам, че съм пропуснала слагането на децата да спят, решавам, че така или иначе мога да остана да поработя през нощта. Момо поръчва пица или ядем нещо здравословно в пластмасова кутия от закусвалнята, което никога не става за ядене, затова завършваме с обичайното среднощно угощение — пликче чипс или „Бейкролс“ от автомата, погълнати с диетична кола.

Миналата нощ, когато най-сетне се прибрах, вдигнах телефона в 23.55, като мислех, че е Момо с още цифри. И кой беше? Барбара, свекърва ми. Не можех да повярвам, че се обажда толкова късно.

— Кажи ми, ако си пъхам носа там, където не ми е работата, Катрин, но по-рано тази вечер говорих с Ричард и той ми се стори много изморен. Надявам се, че всичко е наред.

Тя си мисли, че той е изморен!

 

 

10.07:

Имаме събрание с Род, Момо и Гай. За трети път репетираме приключването, като Род и Гай играят ролята на клиентите, когато секретарката на Род, Лорейн, се втурва в залата.

— Извинете, че ви прекъсвам, Кейт, но един човек е на трета линия. Казва, че ти си казала, че е спешно.

— Но кой е той?

Лорейн сякаш не иска да каже. Стои неловко на вратата, докато накрая изрича с театрален шепот:

— Пърси Ананаса.

Гай завърта отегчено очи и започва да се взира навътре в собствената си глава. Момо оглежда обувките си.

— Кой, по дяволите, е Пърси Ананаса? — пита дружелюбно Род.

Решавам да излъжа безсрамно.

— О, да, това сигурно е Пърси Ананаса, акциите в развлекателната индустрия, част от онзи Интернет портал с плодовото име, който излиза на пазара. Председателят идва да се срещне с мен, за да обсъдим финансирането. Така се шегува.

Мили Боже! Още не съм намерила клоун за рождения ден на Емили. Обадих се на всички доказани любимци — Роджър Дъгата, клоуна Зи Зи и Кейти Тарталетата, която прави чудеса с карти и въздушна помпа. Всички вече имат ангажименти в Монако, Лае Вегас или танцови представления за една от супермайките, купила картонените чинии и салфетките за седмия рожден ден на своята Йокаста^[1] още преди да й изтекат водите.

Бързо се плъзгам към дъното на хранителната верига и навлизам в територията на малките обяви, обитавана от брадати типове, чиито полицейски снимки обезпокоително съвпадат с показваните по телевизията в кампанията за защита на децата от педофили. В понеделник имах кратък проблясък на надежда, когато Пърси Ананаса от Грейвсенд каза, че за сто и двайсет лири без пазарлъци, скъпа, ще може да дойде с буса си и да изнесе хубаво представление за момиченцето. Обаче тази сутрин намерих рекламната му брошура в пощата. На нея се вижда едно небръснато джудже, което извива розови скърцащи балони във формата на дакели, притеснително наподобяващи фалоси.

Разбира се, Емили най-много иска водно парти, но и дума не може да става да се съглася. Водата в басейна, който наемаш за случая, е хладка, пълна с бактерии и за разлика от обичайната вода — мътна. Освен това нямам време да си направя кола маска на бикини зоната — не мога да се съблека пред другите родители.

 

 

23.11:

Връщам се вкъщи и откривам свързващия комплект за органайзера на масата в коридора. Ричард лежи изтощен на дивана и гледа мач на „Арсенал“. Оставил ми е малко макарони във фурната с консистенцията и миризмата на печени мъжки крака.

— Само аз ли съм упълномощена да прибирам горе нещата, разхвърляни край стълбите?

Рич не вдига поглед от екрана.

— А, нейно величество се завърна. Да не би да е станало време този месец?

— Да не ме обвиняваш, че имам предменструален синдром?

Рич изскимтява и хвърля дистанционното.

— Добре, Кейт. Изпитвам носталгия по твоята предменструална напрегнатост. Напоследък имаме постменструално и интерменструално напрежение. Имаме двайсет и четири часово, седемдневно напрежение. Можеш ли да се изключиш, когато най-сетне дойдеш в леглото, или ще даваш инструкции и насън?

Отварям миялната и забелязвам, че предполагаемо чистите чинии имат сивкави ръбове. Проклетата машина вероятно не е в ред.

— Може да е убягнало от вниманието ти, Рич, но ми предстои важна презентация…

— За да ми убегне от вниманието, би трябвало да лежа балсамиран в Улан Батор.

— Знаеш, че го правя за нас.

— Кои нас, Кейт? Децата не са те виждали, откакто се върнахме от Уелс. Може би трябва да станеш телевизионна водеща — поне ще те гледат по телевизията денем.

Застанала на прага, отдалеч виждам страданието на съпруга си и си мисля колко до болка ми е познато това положение и как знам да изляза от него: или да потегля към летището на сутринта в ледено мълчание и да се надявам, че като се върна, ледът ще се е разтопил, или да сваля дрехите си още сега и да си припомним, че любовта е нещо, което може да се прави. Толкова съм изтощена, че чувствам тялото си като мърша; не, чувствам се, все едно че нося мъртвец на гърба си. Само че не мога да понеса да го оставя в това състояние, а някои видове секс отнемат по-малко време и енергия от други.

— Моля те, Рич, бъди на моя страна — казвам, когато няколко минути по-късно ставам от дивана. — В офиса съм сам-сама срещу тях. Не мога и вкъщи да съм сама.

 

 

1.01:

Почти съм прехвърлила цялата необходима ми информация в джобната памет, когато отгоре се чува вик.

 

 

4.17:

Емили се събужда за трети път. Мъча се да я завия, влажната й коса изсъхва на корави кичурчета около бледите й бузи. Не може да ми каже какво й има. Как може да ми го причинява точно тази нощ, когато след три часа трябва да тръгвам за летището. Веднага ме бодва вината, задето дори съм си го помислила. Когато решавам, че това е предварително наказание, че я оставям — също като котките, Емили надушва заминаването ми още преди да съм си свалила куфара долу — тя простенва накрая:

— Мамо, боли ме пилето.

Наливам й голяма чаша сок от боровинки и прекарвам следващите двайсет минути на телефона в опити да се свържа с дежурен лекар. Той предлага да й дам „Калпол“ и още сутринта да занеса проба от урината в хирургията. Долу се опитвам да намеря нещо, което да прилича на съд за проба — нещо, което се затваря плътно, но достатъчно голямо, за да може да се пишка в него. Намирам само шише на Барби. Трябва да свърши работа. Качвам се горе и клекнала до тоалетната, не постигам успех в придумването на Ем да се изпишка в шишето.

— Мамо?

— Да, мила.

— Мога ли да празнувам рождения си ден на басейн?

— Разбира се, захарче.

Шишето веднага е напълнено до ръба.

 

 

По обед, летище „Кенеди“, Ню Йорк

Един тромав митничар, който силно прилича на Сиповиц от „Нюйоркска полиция“, рови из багажа ми. Без притеснение наблюдавам как взема телефона ми, резервния чорапогащник и детската книжка „Миризливия Пърси“. Пъха месестата си ръка в страничния джоб и изважда шишето на Барби. Боже мой! Трябваше да го оставя на кухненската маса. Щом шишето е тук, къде е джобната памет?

Митничарят отвърта капачката и го помирисва.

— Мадам, какво съдържа шишето?

— Урината на дъщеря ми.

— Мадам, мисля, че трябва да дойдете с мен.

Да не забравя:

Абсолютно всяко проклето нещо.