Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (22)

22
На каква цена?

Сряда, 22.35

Дебра ми се обажда вкъщи, което е странно, защото напоследък рядко говорим, общуваме предимно с имейли. В момента, в който чух гласа й, разбрах, че нещо се е случило. Затова я питам как вървят нещата. С едно дълбоко поемане на дъх тя започва: „О, както обикновено.“ Джим ще отсъства по Великден, защото приключва някаква сделка, а тя трябва да закара децата в Съфък при семейството си. Баща й получил удар, а майка й давала вид, че се справя, но всъщност не било така. Не им се искало да притесняват Деб, защото тя била толкова заета с отговорната си работа и всичко, но разбира се, тя няма нищо против да я безпокоят, въпреки че й е много напрегнато в работата, където още не искат да я направят пълноправен съдружник, защото „онова копеле Пилбът казва, че имало въпросителна относно способността ми да се посветя изцяло на работата“, а тя си е заслужила това партньорство, наистина, освен това Анка, бавачката, която работи за нея, откакто Феликс е навършил една година, от известно време краде. Споменавала ли ми е за кражбите?

Не, не е.

Ами, ако трябва да бъде честна, знае за кражбите от миналото лято, но не си е позволявала да се замисля, не е искала да знае. Първо се започнало с малки суми, които си мислела, че е оставила из къщата и не е обърнала внимание за какво са похарчени. След това започнали да изчезват и други неща — уокмен, сребърна рамка за снимки, онази миниатюрна камера, която Джим донесе от Сингапур. Цялото семейство се шегувало с крадливия полтъргайст и Деб повикала майстор да постави по-сигурни ключалки на вратите. Човек никога не знае. После, точно преди Коледа, не могла да открие никъде коженото си яке, онова от фино обработена кожа от „Никол Фархи“, за чиято цена още изпитвала вина и можела да се закълне, че не го е забутвала никъде. Обадила се в ресторантите, където е ходила, изпразнила гардероба. Нищо. Пошегувала се горчиво пред Анка, че може би има ранни прояви на Алцхаймер и Анка й направила чаша чай с три бучки захар — нищо чудно, че словачките нямат зъби — и казала мило: „Мисля, че си само малко уморена. Не си откачила.“

Така че Дебра никога не би разбрала, ако не беше отскочила до вкъщи един следобед между срещите с клиентите. Докато ровела за ключовете пред входната врата, обърнала се и видяла Анка да бута Руби в количката надолу по улицата, облечена в коженото й яке. Каза, че й прималяло и не могла да помръдне, но успяла да се скрие зад кофите за боклук, за да не я види Анка.

Миналата събота, когато бил свободният ден на Анка, Деб влязла в стаята й като крадец в собствения си дом. И там, в шкафа, без дори да бъдат скрити отзад, били прибрани коженото яке и няколко от най-хубавите пуловери на Деб. В чекмеджето намерила камерата и часовника на баба си, онзи със сребърната рибка.

— И какво й каза?

— Нищо.

— Но, Деб, трябва да говориш с нея.

— Анка е с нас от четири години. Тя доведе Феликс в болницата, когато се роди Руби. Тя е член на семейството.

— Членовете на семейството нямат навик да ти отмъкват нещата, а после да ти съчувстват за загубата.

Шокирана съм от безразличния тон на приятелката си — в него няма и следа от борбеност.

— Мислила съм за това, Кейт. Феликс и без това не понася добре постоянното ми отсъствие. Екземата му се влошава… Освен това той наистина обича Анка.

— Не се излагай, тя е крадец, а ти си й шеф. В работата не би търпяла подобно нещо и секунда.

— Мога да преживея това, че краде от мен, Кейт. Не мога да понеса децата ми да са нещастни. Както и да е, стига съм говорила за себе си. Ти как си?

Поемам дълбоко дъх и се спирам.

— Добре съм.

Приключваме разговора, но не преди да сме се разбрали за още една среща на обяд, която няма да спазим. Все пак си я записвам в бележника и около нея изрисувам глупашки усмихнатото лице, което Деб винаги рисуваше по полетата до лекцията за Йосиф Сталин в общите ни записки по европейска история през 1983 година. (Едната ходеше на лекциите, другата се излежаваше.)

Каква е цената, когато плащаш на някоя друга да бъде майка на децата ти? Не говоря за пари. Парите са много, но колко струва останалото?

Четвъртък, 4.05

Емили ме събужда, за да ми каже, че не може да спи. Вече сме две. Пипам челото й, но температурата се оказва вълнение заради екскурзията в парижкия Дисниленд по-късно днес, ако успея да си свърша всички задачи. Дъщеря ми иска да отиде в Дисниленд, откакто разбра, че замъкът на Спящата красавица в края на филма е действително съществуващо място.

Сега се покатерва в леглото до мен и ме пита шепнешком:

— Мини Маус ще знае ли как се казвам, мамо?

Казвам да, разбира се, и дъщеря ми се сгушва до кръста ми и се унася в сън, докато аз лежа, все по-будна с всяка секунда и се опитвам да запомня всичко, което не трябва да забравям: паспорти, билети, пари, дъждобрани (несъмнено ще вали, нали е почивен ден), пъзели, моливи, хартия в случай, че попаднем в задръстване в тунела, сушени праскови за похапване, желирани бонбони за подкупване, шоколадови бонбони за кризисни моменти.

Не беше ли казала госпожа Панкхърст, че жените трябва да престанат да бъдат слугинска класа за мъжете? Е, опитахме, Емелин, опитахме и още как! Сега жените работят наравно с мъжете във всички области и си вършат работата също толкова добре. Но през цялото време носят със себе си информация, която не им дава мира. Мисля, че в главата на работещата майка всекидневно има едно малко летище „Гетуик“. Ваксини (да ваксинираш или да не ваксинираш), списъци с книги за четене, размери на обувки, стягане за почивката, лукави детегледачки — всички те кръжат и чакат по-нататъшни указания от контролната кула. Ако жената не може да ги приземи невредими, тогава целият свят би катастрофирал, нали?

12.27:

Гълъбицата е снесла две яйца. С елипсовидна форма, синкавобели. Майката и бащата явно се редуват да ги мътят. Напомнят ми как се редуваме с Рич, когато някое от децата е болно.

До края на деня трябва да съм написала четири отчета, да съм продала огромен брой акции (политиката на компанията е да държим повече средства в брой заради несигурното положение на пазарите) и да съм купила ято шоколадови патета от „Тортънс“. Освен това с Момо работим над още един етичен фонд в Италия. Нямам вести от Джак тази сутрин и копнея да видя появата на малкия плик в десния ъгъл на екрана, който ми казва, че той мисли за мен, както аз за него.

(Как съм живяла преди? Преди да очаквам съобщенията му. Очакване и пак очакване. Или чакам да получа съобщение, или чета последното, или съчинявам отговора си, а после отново чакам. Вече не съм в състояние на съществуване, а в постоянно състояние на очакване. Нетърпението прилича на глад. Взирам се в екрана, за да призова думите му, да го накарам да говори.)

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Джак, там ли си?

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

КАКВО СИ МИСЛИШ? Говори, по дяволите!!

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Обидих ли те с нещо?

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Ало?

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Какво би могъл да правиш, което да е ТОЛКОВА по-важно от това, да говориш с мен?

хххххххххххх

 

 

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

За роба няма други занимания,

освен да бърза при уречен знак.

Така, следейки твоите желания,

и аз прекарвам с дни пред твоя праг^[1]

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Добре, простено ти е. Много ми хареса. Сонет от Бил Гейтспир, нали? Само че нека си изясним нещо веднъж завинаги: още едно такова продължително мълчание и си загазил МНОГО. Всъщност си мъртъв.

Обещавам, ххххх

 

 

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Открих, че Бил Гейтспир има емоционален софтуер, който подхожда на всякакви случаи… що се отнася до вас, Катрин, вече съм загазил МНОГО. Ако убийството означава, че мога да се надявам на личното присъствие на своя финансист, то в такъв случай съм готов да умра като мъж.

Знаех, че отиваш в Дисниленд с децата, и си помислих, че си заета с приготовленията и не искаш да те безпокоя. Опитвам се да мисля, че си щастлива без мен, без да си позволявам да се чувствам нещастен от това.

И даже в своите помисли ревниви

не дръзвам нищо да те питам аз.

И беден роб, аз считам за щастливи

прекаралите с теб, макар и час.^[2]

Пишеш ми толкова интересни неща за децата — за четенето на Емили, как Бен се опитва да говори с теб — смятам, че си страхотна майка. Освен това забелязваш толкова много неща. Майка ми не ходеше на работа, играеше бридж и пиеше водка с мартини с приятелите си. Беше си вкъщи по цял ден, но никога всъщност не беше до нас тримата. Не идеализирай майката домакиня — винаги можеш да се провалиш, независимо дали си близо, или далече.

Тъй като не излизаш от мислите ми, ти си много преносима, знаеш ли? Хващам се, че си говоря с теб през цялото време. Най-лошото нещо, което започвам да си мисля, е, че ти ме чуваш.

Джак ххххххх

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Чувам те.