Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (30)

30
Трополене на малки крачета

23.29:

Предстоящото гостуване на родителите на Ричард изпълва въздуха с предусещане за тропот от приближаващо стадо диви чифтокопитни.

— Не се престаравай, скъпа — казва Ричард. — Какво си планирала за неделния обяд?

— Не се престаравай, Катрин — казва Барбара, която се обажда за трети път. — Така че аз не се престаравам, а тя хвърля поглед в хладилника след пристигането си, подръпва перленото си колие, все едно че е броеница, и завлича Доналд навън към колата. После се завръща, изкупила всички продукти на „Сейнзбъри“ — „за да имаме нещо за непредвидени случаи“.

Този път обаче всичко е под контрол. Няма да ме свари неподготвена. На леглото за гости има чисти чаршафи и чисти бели кърпи, купени в обедната почивка от „Марк енд Спенсър“. Дори съм сложила стрък момина сълза във вазата на нощното шкафче по елегантния маниер на етърва ми Черил, която също е от мамафията, за да се усети, че е пипнала женска ръка. Не трябва да забравям и да изровя всички подаръци от Барбара и Доналд през годините и да ги поставя на видно място:

Акварел, изобразяващ залез над Конистън, дело на „местната прочута художничка Памела Андерсън“ (уви, няма нищо общо със звездата от „Спасители на плажа“).

Поставки за варени яйца „Роял Уорчестър“ (4 броя).

Електрическа тенджера.

Роман на Дик Франсис с твърди корици!

Поставка за торти на Беатрикс Потър.

И още… винаги има и още.

Забърсвам кухненския плот, после проверявам раницата на Емили за сутринта. Вътре, пъхната между страниците на „Лили, кучето, което се загуби“, намирам бележка от училище. Биха ли могли родителите да се включат с храна, типична за културното наследство на детето им, и да я донесат на празника на националната кухня.

Не. Родителите не биха могли. Родителите са заети да изкарват прехраната, благодаря, и биха били признателни на училището да върши работата, за която му плащат. Прочитам последния ред от бележката. Празникът е утре. ПОКАНЕНИ СА ВСИЧКИ! Точно до това заплашително възклицание Емили старателно е написала с типичното за нея натискане на химикалката върху листа: „Моята майка е много добра готвачка много по-добра от майката на Софи.“ О, по дяволите!

Започвам да тършувам из шкафовете. Какво е националното английско ястие, за Бога? Печено говеждо? Намирам буркан английска горчица, но около капака има кръг от нещо противно и лепкаво на вид като устните на Мик Джагър. Риба и картофи? Добре, но нямам риба и никога през живота си не съм пържила картофи. Мога да купя голяма порция пържени картофи от „Макдоналдс“ и да ги увия във вестник, но си представям физиономиите на всички готвачки есесовки, предвождани от съвършената Александра Лоу. В дъното на шкафа със зърнените храни откривам два буркана с конфитюр „Бон Маман“. Конфитюрът от ягоди е отличен пример за местното кулинарно изкуство, като не броим факта, че този тук е направен във Франция.

Блестяща идея. Слагам вода в чайника да заври. Последователно държа всеки един от бурканите над парата, докато етикетът му се отлепи и падне. В чекмеджето с торбички за фризера откривам нови етикети и ги надписвам със закръглен селски почерк „Сладко от ягоди ШАТОК“. Добила смелост, правя опит да нарисувам в ъгъла сочна ягода. Прилича на възпален панкреас. Залепвам етикетите върху бурканите. „Et voila! Je suis une bonne maman!“^[1]

— Кейт, какво правиш? Минава полунощ. — Рич е влязъл в кухнята по боксерки и тениска, гушнал фърби. Ненавиждам фърби. Фърбито е кошмарна кръстоска между плюшена чинчила и Бети Дейвис в „Какво се случи с Бейби Джейн?“. Двамата примигват срещу мен на мъждивото осветление.

— Правя конфитюр. Всъщност преправям конфитюр, ако искаш да знаеш. В училището има празник на националната кухня и Емили трябва да занесе нещо английско.

— Не можеш ли просто да купиш нещо на сутринта?

— Не, Рич, не мога.

Въздишката му е почти като простенване.

— Боже, колко пъти ще си говорим едно и също нещо? Казах ти, че трябва да се научиш да не обръщаш внимание на някои неща. Ако жените работят толкова много, колкото теб, Кейт, другите просто трябва да приемат, че не можете да правите всички онези неща, които са вършили вашите майки.

Искам да му кажа, че дори другите хора да го приемат, не съм сигурна, че аз някога ще мога. Фръби обаче ме изпреварва и нарушава тишината с монотонно цвърчене и Ричард се качва горе.

 

 

0.39:

Прекалено съм изморена, за да заспя. Слагам фърбито в една от черните торби за боклук и завързвам краищата й на възел. Отварям лаптопа си в тъмната кухня и сядам, окъпана в млечната му ярка светлина. Отварям файла на „Селинджър“. Цифрите на екрана ме успокояват — начинът, по който изпълняват с готовност заповедите ми; фактът, че не мога да ги излъжа. От друга страна, вкъщи съм фалшификатор, измамник. Не се срамувам, защото не виждам алтернатива. Добрата майка сама вари домашното си сладко, нали? Това е негласно приета истина. Когато започнат да кръщават сладката „Изморената от командировка маман“ или „Маман — ефективно време“, когато хлябът започне да се продава в опаковки, наречени „Гордостта на бащата“, тогава ние, изтощените майки, ще можем да излезем с вдигнати нагоре ръце.

 

 

Петък, 7.10

Ричард повишава тон. Досега никога не го е правил, само ме е молил аз да не викам. Трябваше да го чуете как сряза Емили по време на закуска, когато всички бяхме седнали на масата, а децата бърбореха.

— Мамо, може ли да си имам сестричка?

— Не, мила.

— Ама аз искам. Татко, не може ли да си имам сестричка?

— НЕ, НЕ МОЖЕШ!

— Защо?

— Защото, за да направят сестричка, майките и татковците трябва да прекарват известно време в една и съща стая. — Рич гледа телевизия с намален звук и не може да откъсне очи от нацупената муцунка на Клои-Зои.

— Недей, Ричард.

— А майка ти и баща ти, Емили, никога нямат време. На мама й предстои ново пътуване до Ню Йорк, така че при тези обстоятелства трудно ще ти направим сестричка. Или мама може би предпочита да се обадя на майстора. Нали така казва мама винаги, когато се развали миялната? Обади се на майстора?

— Казах недей.

— Защо не, Кейт? Никога да не я лъжем, нали така искаше?

— Маамо, Дейзи си има сестричка.

— А ти си имаш братче, Ем.

— Но той е МОМЧЕ.

 

 

8.52:

По изключение аз завеждам Емили на училище. (Обадих се в работата и им казах, че трябва да отида на лекар — в йерархията на извиненията лошото здраве се приема по-добре от нуждите на едно момиченце.) Ем е развълнувана да ме види сред другите майки. Тя парадира с мен пред приятелките си като с ездитен кон, като ме потупва по задницата и изрежда предимствата ми:

— Моята майка е хубава и висока, нали?

Надявах се да оставя незабелязано приноса си за празника на националната кухня, но масата, огъваща се под тежестта на националните ястия, е подредена точно в средата на училищния салон. Една майка явно е донесла цяло яре с къри. Майката на Кърсти е направила хагис^[2], пълнен в истинско шкембе. Исусе! Бързо скривам сладкото си от ягоди зад назъбената крепост от содени питки.

— Кейт, здравей! Мина ли вече на половин работен ден? — провиква се Александра Лоу, разопаковайки млечен крем с плодове с размерите на обърнатия с купола надолу „Албърт Хол“.

— Не. Опасявам се, че там, където работя, няма възможност за четиричасова заетост. Честно казано, дори пълният работен ден се възприема като кръшкане.

Другите майки се разсмиват, с изключение на Клер Далтън, старши съдружник в една адвокатска кантора. Клер, забелязвам, се опитва да остави незабелязано на олтара на националната кухня малка купа със зелено желе. Внимава да не разклати желето, за да не се види, че не се е стегнало.

 

 

12.46:

Канди ще задържи бебето. Отказва да говори за това, но коремът й ясно издава намеренията й. Гардеробът на Стратън, винаги плътно прилепнал по тялото, сега се опъва по шевовете, за да я побере. Днес съм й донесла в един плик дрехи за бременни — един-два хубави тоалета, които може да носи на работа, и няколко полезни торбести рокли за по-късно. Връчвам й плика без коментар по време на обяда ни в пицария „Навона“. Тя изважда кафеникавата рокля с отпускаща се талия и я вдига невярващо пред очите си.

— Ей, кафява опаковъчна хартия с връзки. Любимата ми!

— Реших, че може да ти свършат работа.

— За какво?

— За бременността ти.

— Мили Боже, какво е това?! — Канди изважда дантелената нощница и я развява като знаме пред групата мъже на съседната маса. — Предавам се, предавам се — умолително изрича тя.

— Виж, отваря се отпред за храненето.

— Защо ми е да се храня, облечена в… о, Боже, имаш предвид някой да се храни от мен. Това е ужаасно противно.

— Е, това е обичайна практика през последните сто и петдесет хиляди години.

— Не и в Ню Джърси. Кейт?

— Да.

— Бебето. Нали няма да ме обсеби изцяло?

Вглеждам се в лицето на Канди. Не се шегува.

— Не, няма. Обещавам. — Не и след първите осемнайсет години, би трябвало да добавя, но заради приятелката ми си задържам езика зад зъбите. Още не е готова.

 

 

15.19:

Обявена е тревога. Изчезнал е Ру. Пола се обажда и обяснява, че е сигурна, че Ру бил в количката, когато завела Бен до музикалната група „Малки звезди“ и е почти сигурна, че са го върнали. Но когато се качила да сложи Бен да спи този следобед, не го намерили. Бен бил обезумял. Не спирал да пищи, докато Пола претърсвала къщата. От горе до долу, но кенгуруто било изчезнало без следа. Чувам как Бен хълца до нея.

Защо изобщо е трябвало да изнася Ру от къщата? Не мога да повярвам, че Пола е сглупила така, след като знае какво би станало, ако го загубят. Казвам й го и вместо да ми отговори троснато, гласът й прозвучава виновно и тъжно.

— Мислиш ли, че можем да намерим друго такова, Кейт?

— Нямам представа какъв е пазарът на употребявани кенгура, Пола.

 

 

15.29:

Обаждам се в „Улуъртс“, откъдето беше купен Ру. Продавачката казва, че съжалява, но в момента нямат кенгура. Искам ли да говоря с управителя? Да.

Управителят обяснява, че вече не се произвеждат кенгура.

— Напоследък има отлив от плюшените животни в полза на фантастичните пластмасови герои, госпожо Реди. Може би ще се заинтересувате от Господин Картофчо?

Не, вече работя с дузина като него.

 

 

15.51:

Опитвам в „Хародс“. Не може да нямат Ру. Те имат всичко, нали? Жената на щанда с детски играчки ми вдъхва надежда, че може да имат — ще отиде да провери в съседното помещение, ако изчакам на телефона. Когато се връща, описва нещо, което изобщо не прилича на Ру.

— Не, не искам кенгуру с бебе. Спешно е, австралийско, да. Трябва ми кенгуру за довечера, високо около двайсет сантиметра.

— Кейт, не знаех, че се интересуваш от австралийската фауна. — Вдигам очи и съглеждам Род Таск, който ме гледа похотливо. О, Боже!

— Извинявай, Род, просто търся едно кенгуру.

— Страхотно. Не съм очаквал.

През две бюра от моето до мен достига неприятното хихикане на Гай. Когато Род се отдалечава достатъчно, нареждам на Гай да започне веднага да търси по интернет двуутробни играчки.

 

 

21.49. Два часа и четирийсет и три минути приспивам сина си. Всички заместители, които му предлагам — агънце, полярна мечка, лилав динозавър, всяко едно от телетъбитата по ред — са изхвърлени с гняв от кошчето.

— Ру — плаче той. — Ру.

За да го успокоя, му давам да държи електрическата ми четка за зъби, после го гушвам и сядаме на синия стол, а той стиска полата ми като малка маймунка. Диша на пресекулки с хълцане, сякаш в дробовете му е отворена миниатюрна врата. Моля те, Боже, дано да намеря друго Ру.

 

 

Гостуването на Барбара и Доналд започна добре. Подозрително добре, сега го разбирам. Барбара похвали кухнята ми, доколкото можеше:

— Сигурна съм, че ще стане много хубава, като я завършите — каза. Усмихвах се любезно през цялото време дори когато по време на чая Барбара се обърна към Доналд и каза: „Не е ли забавно, Емили прилича на Ричард, когато се усмихне, и на Кейт, когато се намръщи!“

Вечеряхме италианска храна. Бях измила и подсушила салата от марули, червените чушки бяха изпечени и обелени със същото разточително внимание, с каквото белех коричките от раните си в детската градина. На скарата във фурната имаше агнешка плешка, а отдолу картофите, поръсени с розмарин от собствената ми градина, къкреха на тих огън. Дори успях да се изкъпя, след като сложих децата да спят, и да се преоблека в чиста блуза и кадифена пола, върху която сложих мушамената престилка, подарък за Коледа от родителите на Ричард.

Да, мислех си, докато наблюдавах сцената на масата, това е един от онези редки мигове, когато животът се доближава до цветните снимки по списанията. Съвършената домакиня посреща възхитените си свекър и свекърва в красивия си стилен дом. Барбара тъкмо ме бе попитала за рецептата за чушките и тогава го видях — тлъстия плъх, който прекосяваше стаята по дъбовия ни под.

Книгите със съвети за етикета са неестествено лаконични по въпроса за плъховете по време на тържествена вечеря. Вие:

А) Се засмивате весело и се правите, че плъхът е домашният ви любимец?

Б) Възкликвате: „А, ето го и основното ястие! Найджъл Слейтър каза, че гризачите са последната новост. Били много вкусни, сготвени по виетнамски.“

В) Поканвате гостите си на горния етаж, наливате ги с колкото може повече алкохол и пускате силно музиката, за да заглушите звука от кухнята, където съпругът ви преследва гризача с чадъра „Мери Попинс“ на дъщеря ви?

С Ричард избрахме „в“.

Долу плъхът се шмугна в кошарката на Бен, вероятно с надеждата да мине за плюшена играчка. Не след дълго правеше скокливи кръгчета из кухнята. Барбара каза, че е усетила нещо да претича през краката й — имала нужда веднага да вземе един аспирин и да си полегне. Никой нямаше настроение за праскови „Амарето“ и фунийки с малинов сироп. Изведнъж си спомних с притеснение за купчинките стафиди, които се появяваха по пода в кухнята.

— Не изпадай в истерия — каза Ричард, след като изгони плъха през вратата към градината. — Не забравяй, че те повече се страхуват то теб, отколкото ти от тях.

Това ми изглежда малко вероятно. Плъховете предизвикват нещо, което наричам ужас от плъхове — онова присвиване на стомаха всеки път, когато отвориш шкафа, без да знаеш дали няма да се изправиш лице в лице срещу някой гигантски гризач. Тази нощ в сънищата ми притичваха крачета и помръдваха мустаци.

 

 

Понеделник, 9.38

Бях уволнена от собствената си чистачка. Къде се нарежда това в аналите на домашното унижение? Когато тази сутрин слязох долу, заварих Барбара и Хуанита на семеен съвет. Свекърва ми цъкаше силно, докато чистачката имитираше плъх върху кухненския плот и сочеше към местата в кухнята, които бяха задръстени от купчини с вестници и играчки.

— Нищо чудно — каза Барбара. Въпреки че свекърва ми не говори испански, тя общува с Хуанита на международния женски език на неодобрението.

— Санитарният всеки момент ще дойде — обявявам на висок глас, за да разберат, че съм там и да прекъсна размяната на по-нататъшни примери за небрежността ми като домакиня.

При споменаването на вредителя Хуанита избълва със скоростта на картечница куп проклятия.

— Ако оставяш неприбрана храна, тя ще привлича гризачи — неканена се обажда Барбара.

— Не оставям храна — казвам, но тя вече е в коридора, където Доналд събира багажа. Той ми помахва унило.

След заминаването им Хуанита ми казва, че много съжалява, но не може да издържа повече. Всичко е изказано с помощта на театрални жестове и хлипане. Най-после имам възможност да изтъкна, че една от причините къщата да е в това плачевно състояние е невъзможността чистачката ми да я изчисти поради серия от оплаквания, към които бях се отнасяла с огромно съчувствие, защото — о, вероятно защото идвам от среда, в която не е прието някой да ти чисти, и поради скрития срам, че не мога да поддържам къщата си сама. („Кейт е магьосница с цифрите — каза веднъж етърва ми, — но трябва да видите състоянието на ъглите в къщата й!“) Дадох ли на Хуанита да се разбере веднага, на място? Не точно. Дадох й всички пари, които имах в портмонето си, обещах да й изпратя още със запис и казах, че ще я препоръчам на едни приятели в Хайгейт, които търсят чистачка.

Да не забравя:

Да не оставят на мира унищожителя на гризачи, докато не дойде! ДА НАМЕРЯ ЗАМЕСТИТЕЛ НА РУ. Да накарам клиентите си да ми дадат пълномощия за събранията на акционерите. Да напиша протокола от заседанието (Лорейн още е болна). Успехът от спечелването на нов клиент с Момо е засенчен от ужасните юнски резултати. Да проверя резултатите на конкурентите — може би техните са още по-лоши? Конферентна връзка с японския офис във връзка с акциите. Сандали за Емили — или ще бъда разпитана от Националната организация за защита на децата от насилие заради жестокост към стъпалата. Бонбони, „Панадол“. Да отменя еднодневното посещение в козметичния център.