Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (23)

23
Великден

Съботен обяд, ресторант „Тоуд Хол“, Дисниленд, Париж

Ентусиазирана френска целувка и страстна прегръдка от висок тъмнокос непознат. За съжаление се казва Гуфи. Завладяна от пристъп на срамежливост при срещата с любимите си анимационни герои, Емили се скрива зад краката на майка си и отказва да поздрави.

Секунда по-късно Пола влиза в ресторанта, вибрирайки от негодувание като ударен гонг. „Съгласи се“ да ни придружи в „Евродисни“ по същия начин, по който британците „се съгласиха“ да дадат независимостта на Индия. Знам си, че краткотрайното облекчение от помощта й няма да си струва от гледна точка на дългосрочната тактическа вреда.

Чувствам, че през цялото време ще се наложи многословно да се извинявам за всичко сторено. Съжалявам, че снощи Бен събуди всички с хъркането си, съжалявам, че румсървисът е бавен, съжалявам, че французите не говорят английски. О, забравих да се извиня за дъжда. Искрено съжалявам за това.

Междувременно Пола си седи спокойно и наблюдава майчинските ми умения с непукизма и задоволството на автомобилен инструктор, който насочва самоуверен курсист към неизбежната катастрофа.

След петнайсетминутно редене на опашката за обяд в „Тоуд Хол“ — пародия на пищен водоливник с чудати фигури от сив полистирол — стигаме до гишето и Пола поръчва пилешки хапки за себе си, Емили и Бен. На основание, че най-вероятно пилето е тъпкано с антибиотици, решавам да заема твърда позиция. Предлагам да вземем за децата солен пай, за който има по-голяма вероятност да е направен от естествени продукти, отколкото от създадени с помощта на епруветка.

— Както кажеш — ведро се съгласява Пола.

На масата слагам соления пай пред Бен, а малката му превзета уста се изкривява от мъка. Започва да хлипа, при което едва си поема въздух. Френските семейства около нас, чиито деца, облечени в тъмносини или сиви ленени костюмчета, седят с изправени гърбове и ядат овнешка яхния, се обръщат и поглеждат укорително англосаксонските варвари. След първата хапка Емили обявява, че не иска солен пай, защото имал вкус на яйце. Иска пилешки хапки. Пола се въздържа от натякването „аз нали ти казах“. Вместо това утешава Бен с прегръдка и започва да го храни с пържени картофи от чинията си.

(Понякога, когато съм с Пола и децата, имам онова усещане, както когато в училище три момичета от класа се бяха сближили като че ли за една нощ. Как не бях забелязала? Аз, която винаги можех да ходя хваната за ръка с Жералдин — блондинка тип Фара Фосет, с гривна на глезена и гърди — бях изтикана най-открая, където трябваше да държа под ръка Хелга — с очила, висока като върлина австрийка. Все още бях част от групата, но изключена от вътрешния кръг и кикотенето, чиято мишена се оказах аз.)

— Много те моля, Емили, престани.

Ем къса продълговати пакетчета захар и разсипва съдържанието им по цялата маса. Сключваме сделка: може да прави планина от захар, по която да се пързаля ключодържателят й Мики Маус, но само ако си изяде пая и три шушулки зелен фасул. Не, нека да са пет шушулки зелен фасул. Разбрахме ли се?

Ще ми се да можех да се отпусна, но бръмченето в главата ми подсказва, че съм забравила нещо. Какво още? Какво?

 

 

19.16:

На лягане превъзбудената Емили иска да прочетем отново цялата история за Рождество Христово. Обсебена е от нея, откакто миналата седмица разбра, че бебето Исус от коледните песни е същият мъж, който бил разпнат. Това е един от онези случаи, когато си пожелаваш феята вълшебница на обясненията да може да се появи и да махне с всезнаещата си пръчица.

— Защо са убили Исус?

О, Боже!

— Защото, ами, защото хората не харесвали нещата, които говорел, и искали да го накарат да престане. — Виждам как Емили се мъчи да си представи възможно най-тежкото престъпление. Най-накрая изтърсва:

— Не са искали да си дават нещата ли?

— До известна степен да, не са искали да си дават нещата.

— След като Исус умрял, му станало по-добре и отишъл на небето.

— Точно така.

— На колко години е бил, когато са го кръстосали?

— Разпънали на кръст. На трийсет и три.

— Ти на колко си, мамо?

— На трийсет и пет, мила.

— Някои хора могат да бъдат на сто години, нали, мамо?

— Да, могат.

— Но после умират?

— Да. — (Иска да й кажа, че няма да умра. Виждам, че иска да чуе точно това. Единственото нещо, което не мога да кажа.)

— Умирането е тъжно, защото повече не можеш да виждаш приятелите си.

— Да, Ем, тъжно е, но винаги ще има хора, които ще те обичат…

— На небето има много хора, нали, мамо. Много, много.

— Да, слънчице.

В една неделна утрин, докато се излежавахме, с Ричард решихме в прилив на агностицизъм, че когато имаме деца, няма да им даваме фалшивата утеха за живот в отвъдното. Без ангели и архангели, без арфи, без елисейски полета, пълни с хората, които са ти били неприятни в колежа. Тази решимост продължи, о, около три секунди, след като дъщеря ми произнесе за първи път думата „умирам“. Как можах, аз, която не дадох да й се купят приказките на Роалд Дал, защото ги смятах за прекалено жестоки, да отворя вратата на пещта и да я поканя да поразсъждава за изчезването на всички, които някога ще познава и обича.

— Великденският заек също ли е на небето?

— Не. Великденският заек категорично не е на небето.

— Но Спящата красавица е там.

— Не, Спящата красавица е в замъка си и утре ще отидем да я видим.

Въпросите на Емили често ме шокират, но не толкова, колкото фактът, че ми е позволено да й дам какъвто си искам отговор. Мога да й кажа, че има или че няма Бог; мога да й кажа, че „Оейзис“ бяха по-добри от „Блър“, въпреки че когато стане на възраст да си купува албуми, едва ли ще има такива, а музиката на Мадона ще бъде далечна като тази на Хайдн; мога да й кажа, че Кари Грант е равностоен съперник на Уилям Шекспир за титлата „Най-велик англичанин“; мога да я насърча да подкрепя даден футболен отбор или да я убедя, че спортът е невероятно скучен; мога да я посъветвам да внимава на кого си отдава девствеността или да й изнеса кратка лекция върху начините за предпазване от забременяване. Мога да й предложа да започне да внася четвърт от годишния си доход в пенсионен фонд колкото се може по-скоро или да й кажа, че любовта е отговорът на всичко. Мога да й кажа всяко проклето нещо, което си поискам, и тази свобода е хем удивителна, хем ужасяваща.

Когато ни изписаха от болницата след раждането на Емили преди почти шест години, забравиха да ни връчат Наръчник по смисъла на живота. Спомням си как Ричард я пренесе в малкото й кошче с голяма дръжка и я остави с крайна предпазливост на пода в дневната. (На този етап все още мислехме, че можем да я счупим, без да подозираме, че е по-вероятно да стане обратното.) С Рич погледнахме дъщеря си, после се спогледахме и си помислихме: „А сега какво?“

За да караш кола, ти е необходима шофьорска книжка, но за да гледаш бебе, от теб се очаква да се учиш в движение. Превръщането в родител е като да се опитваш да построиш лодка в открито море.

От болницата ни дадоха единствено тънко книжле със синя ламинирана подвързия, в което на всяка страница имаше по няколко рисунки на двама тънки като вретено родители. Кльощавите родители внимателно потапяха ъгловатите си лакти в коритото или проверяваха температурата на млякото върху вътрешната страна на пръчковидните си китки. Имаше режим на хранене, съвети за минаване на твърда храна и ако си спомням добре, списък на често срещаните обриви. Но нито дума как да подготвиш детето си, че един ден ще умреш.

Като гледам лицето на Ем, едновременно светнало и объркано, усещам онова свиване на сърцето, което всяка майка изпитва неведнъж — напрежението на стотици хиляди майки преди теб, които се борят със сълзите, когато детето зададе най-древния от всички въпроси.

— Ти ще умреш ли, мамо?

— Някой ден, но след много, много дълго време.

— Колко дълго?

— Не преди ти самата да си станала майка. А сега бързо затваряй очички.

— Мамо?

— Заспивай, слънчице. Утре те чака вълнуващ ден.

 

 

Е, добре ли се справих? Този ли е начинът да им кажем?

 

 

Неделя, 15.14

С Емили сме на влакчето на ужасите — стомасите ни се свиват в синхрон с писъците ни. Затварям очи и заснемам мига на моментална снимка в паметта си — забавлявам се с чудното си дете. Косата й се развява, стискам ръката й. Но дори сега не мога да избягам — има нещо в това возене, което свързвам с работата. Капиталовите пазари отиват нагоре, нагоре, нагоре, после — бум. Трапът в стомаха ти се отваря.

О, Кейт, ти глупаво, глупаво, невероятно безмозъчно… същество… Боже, не… Забравих да обявя за продажба акциите в четвъртък. Трябваше да продам пет процента от фонда — вътрешната политика на „Едуин Морган Фостър“ е да разполагаме с повече финанси в брой и по-малко в ценни книжа при тези нестабилни пазари. Докато се изкачваме нагоре, северна Франция и цялата ми кариера минават като на лента пред очите ми. ЕМФ вече е замразил назначенията. Следват съкращения. И кой ще бъде основният кандидат? Нека да излезе напред финансистът, който забрави да продаде акциите на клиентите си, защото бе зает да купува проклети великденски шоколадови патета.

— Уволнена съм.

— Какво? — Ричард ни посреща, докато слизаме от влакчето.

— Уволнена съм. Забравих. Опитвах се да не пропусна нищо и забравих.

— Кейт, успокой се. Кажи ми бавно какво се е случило?

— Татко, мама защо плаче?

— Мама не плаче — обяснява Пола, която се появи от тълпата и гушна Емили. — На мама са й потекли сълзи от много смях. Добре, кой иска палачинка? Със сладко или лимонена? Аз избирам със сладко.

— Нали мога да ги заведа, Кейт? — бързо пита Пола. И аз кимам, защото очевидно не мога да говоря. С Бен в количката и Емили, която подскача около тях, Пола отвежда децата. Какво щях да правя без нея?

 

 

16.40:

Поуспокоих се. Спокойствието на осъдения. Нищо не може да се направи, защото банките почиват. Не мога да продам нищо до вторник. Няма смисъл да развалям остатъка от пътуването. Тъкмо слизам от атракцията с лудо танцуващите чаши, когато забелязвам един мъж на опашката да ме гледа. Това е Мартин, старо гадже. Познавате ли странното усещане, което срещата със старо гадже може да предизвика? Призракът на страстта, копринената кърпичка, изтръгната от сърцето. Извръщам се бързо и пристягам вече стегнатия колан на Бен в количката.

Първи мисли: причини да не бъдеш разпозната от бивш приятел:

А) Нося жълто найлоново пончо, купено от универсалния магазин на Дисниленд, украсено с логото на Мики Маус, при това миришещо на презерватив.

Б) Косата ми, изсушена набързо тази сутрин със сешоара в банята, е прилепнала по главата ми като мрежичка за коса, каквито носят бабичките в старческите домове.

В) На път съм да бъда уволнена и по тази причина съм в неизгодна позиция да му се похваля колко съм напреднала в живота без него.

Втора мисъл:

А) Не ме позна. ТОЙ ДОРИ НЕ МЕ ПОЗНА. Сбръчкала съм се и съм се променила до неузнаваемост. Вече не съм обект на желанията на мъжа, който някога беше луд по мен.

През размазаните очертания на въртящите се чинии в пастелни цветове срещам погледа на мъжа. Усмихва ми се. Не е Мартин.

 

 

20.58:

Хващаме „Юростар“ за вкъщи. Бен лежи по гръб в скута ми. Има дълги мигли и все още пухкави бебешки ръчички с трапчинки. Когато порасне, няма да мога да му кажа колко съм обичала ръцете му. Навярно няма да си спомням. Протягам се да взема лаптопа, но бебето се обръща и въздъхва. Не искам да си проверявам имейлите. При всички случаи ме очакват порой проклятия от Род и злорадо „съчувствие“ от невъзможния Гай. Ще се подготвя за съдбата си на бедна домакиня и в знак на покаяние ще си купя тениски „Гап“ в цвят каки. И ще се опитам да запомня думите на максимален брой детски песнички.

Така че разбирате защо вечерта не отворих имейла от Род. Онзи, който ми съобщаваше, че всичко е наред. Онзи, който ми съобщаваше, че положението е много повече от добро.

От: Род Таск

До: Кейт Реди

Кейт, КЪДЕ СИ, ПО ДЯВОЛИТЕ? Федералният пак отряза процента. Останалите от екипа са затънали в ликвидни активи. Ти единствена не си продавала. Каква е тайната ти? Да не чукаш Грийнспан?

Свали старото момче от себе си и се връщай. Ще те черпя една бира.

Наздраве,

Род