Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Don’t Know How She Does It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17 (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Алисън Пиърсън

Заглавие: Скъпа, няма не мога

Преводач: Станка Божилчева

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 954-585-543-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1782

История

  1. — Добавяне

37
Обяд с Робин

Когато Робии Купър-Кларк се чувства неудобно, прилича на човек, който се опитва да арестува сам себе си — с едната ръка притиска силно гърдите си, а другата е преметнал през врата си. Точно толкова притеснен изглежда по време на придвижването ни към „Суитингс“, три дни след срещата в клуб „Съклинг“. Ресторантът е доста далеч от офиса, но Робин много настояваше да обядваме точно там, така че докато марширува с бойна стъпка, аз потичвам до него, като правя по три крачки на една негова.

„Суитингс“ е институция в Ситито. Рибен ресторант с претенцията да прилича на рибен пазар — много бодри възгласи, шум, мраморни плотове — битпазарът на богаташите. Отпред има плотове и високи столчета, където хората могат да седнат и да човъркат раците си, а в дъното има помещение с дълги маси като в училищен стол. Ако привилегията е чужда страна, то „Суитингс“ е кварталното й кафе.

С Робин сме настанени в края на една от дългите общи маси.

— Неприятна история, тази работа с Бънс — промърморва той, докато разглежда менюто.

— Ммм.

— Момо Гумератне изглежда свястно същество.

— Тя е страхотна.

— А Бънс?

— Таралеж в гащите.

— Разбирам. А сега, какво ще си поръчаме? — Сервитьорът ни чака, готов да запише поръчката ни, и за първи път забелязвам в какъв вид е Робин — дясното крило на яката на ризата му е нагънато като хармоника, а зад ушите му има запетайки от неизбърсана пяна за бръснене. Джил никога не би го пуснала да излезе в този вид.

— А, да. За дамата нещо хищно със зъби, а за мен от някой застрашен от изчезване вид. Може би супа от костенурка или моруна, умъртвена от кръвожадните испанци? Какво мислиш, Кейт?

Все още се смея, когато Робин казва:

— Кейт, ще се женя повторно. — Сякаш някой спря звука в ресторанта. Хората по масите около мен говорят, без да издават звук, като рибите, с които ще се хранят.

Изведнъж разбирам защо ме доведе точно в този ресторант. Това е място, където можеш да викаш от гняв или да плачеш от болка — място за стапяне на леда, място да предразположиш някого или, в най-лошия случай, да съобщиш нещо не дотам приятно — мъжки тип място. Колко ли души са били въртени на шиш с усмивка край тези маси, колко ли са били вежливо подтиквани на чаша изненадващо прилично „Шабли“ да се оттеглят или да отстъпят мястото си? Чувствам се така, сякаш Джил Купър-Кларк е тази, която трябва да си тръгне, а аз да постъпя както е прието. Да изглеждам заинтересувана, приятно изненадана дори, вместо да обърна масата и да оставя мъжете със зяпнали уста, със салфетките и костите в чиниите им. Мъртва само от шест месеца.

Осъзнавам, че Робин е започнал да ми разказва за жена на име Сали. Приятна, невероятно мила, свикнала е с момчета — има две свои. Не съвсем от калибъра на Джил, но има ли друга такава? Безпомощно свиване на рамене. Освен това има много добри качества, тази Сали, а момчетата имат нужда… Алекс е само на десет — той все още се нуждае от майка.

— А ти — питам, с мъка намирайки думите в пресъхналата си уста — имаш ли нужда от нея?

— Ммм. Имам нужда от жена, да, Кейт. Разбираш ли, не се справяме много добре сами. Разбирам, че това сигурно ти се струва… — Отказва с жест предложения сос тартар.

— Какво?

— Проява на слабост, предполагам. — Той си смъква очилата надолу и стиска основата на носа си. — Никоя няма да я замени, ако това си мислиш.

Тогава защо я заменяш, щом е незаменима? Точно това си мисля. Изпитвам силна тъга като в деня на погребението на Джил. Винаги знаех къде да открия Робин, изглеждаше ми толкова здраво стъпил на земята, човек, на когото винаги можеш да разчиташ. Сега, когато го гледам срещу себе си на масата, с потрес установявам, че прилича на объркано момче. Мъжете без съпруги са като мъжете без майки. Те са по-скоро сираци, отколкото вдовци. Мъжете без съпруги губят гръбнака си, способността си да вървят изправени по света, дори да избърсват пяната за бръснене от ушите си. Мъжете се нуждаят от жените повече, отколкото жените от тях — това ли е неизречената голяма тайна?

— Радвам се за теб — казвам. — Джил наистина щеше да е доволна. Знам, че нямаше да понесе мисълта, че не се справяш.

Робин кима, благодарен, че се е освободил от товара, доволен, че още веднъж е прехвърлил мост помежду ни. След като чиниите са вдигнати, той отново взема менюто и го разглежда като изпитна работа.

— Какво ще кажеш за един сиропиран пай с две лъжици? — пита Робин. — Чу ли, че търсят ново име за „петнистия Дик“[1], Кейт?

— Крис Бънс.

— Моля?

— Петнистия Дик. Бънс е шампионът по венерически заболявания в офиса. Питай някоя от секретарките.

Робин забърсва устата си със салфетката.

— Май много те е ядосал?

— Да.

За миг се колебая дали да не му кажа за плана. Но като по-висшестоящ от мен е длъжен да наложи вето, а като мой приятел и наставник вероятно ще стори същото. Вместо това казвам:

— Според мен не е редно да се оставя безнаказан някой, който се държи свински само защото не е удобно да бъде спрян.

Робин дава знак на келнера да донесе сметката.

— Джил винаги казваше, че можеш да накараш един мъж да направи всичко, стига да не забележи, че са го накарали.

— Така ли правеше с теб?

— Не съм забелязал.

 

 

15.13:

Оставям Робин на ъгъла на Чийпсайд, после се обаждам на Гай от мобилния и му съобщавам, че този следобед няма да се връщам в офиса — имам неотложна среща с кестените.

— Квесторите?

— Развлекателен фонд, в който смятам сериозно да инвестирам. Трябва да проверя потребителската страна на вложението.

Когато се прибирам вкъщи, децата са толкова изненадани да ме видят, че отначало не реагират. Освобождавам Пола за остатъка от деня, обличам им палтата и ги извеждам на разходка в парка. Или поне Емили се разхожда. Бен отказва да ходи и тича, докато не падне. Навън е циганско лято, много от листата са още зелени, изпъстрени с оранжево и изглеждат леко изненадани, че са се озовали на земята. Прекарваме — честно казано не знам колко време — в разходка и подритване на шумата.

На Бен му харесва да се засилва към купчините с листа и да шумоли с тях само заради удоволствието от шума. Емили в ролята си на по-голяма му казва да не го прави, докато всъщност му се радва. Сделката между моето момиче и моето момче е следната: той може да бъде непослушен, за да се прави тя на добра. Като ги наблюдавам как си крещят един на друг, се питам дали това не е вариант на старата игра, която момчетата и момичетата от край време играят.

По-навътре по пътеката откриваме кестените. Някои от бодливите обвивки са се разцепили от удара и ние освобождаваме лъскавите ядки отвътре.

— Можеш да направиш кестените по-твърди — казвам на Емили.

— Как?

— Не знам точно, ще трябва да попитаме татко. — По дяволите, не исках да го споменавам.

Емили ме поглежда със светнали от очакване очи.

— Мамо, кога татко ще се върне да живее в нашата къща?

— Татко — чурулика Бен. — Татко.

 

 

Вече вкъщи слагам Бен да поспи и оставям Емили да си избере какво да гледа на видеото, докато приготвям сос болонезе за вечеря. Не мога да намеря пресата за чесън и къде е рендето? Предлагам на Емили да гледа „Спящата красавица“, която винаги й действаше страшно успокояващо, когато беше малка, но информацията ми е остаряла. Дъщеря ми говори за филм с принцеса воин, за който не съм и чувала.

— Какво е воин, мамо?

— Воин е храбър войник.

— Знаеш ли за какво се разказва в „Хари Потър“?

— Не, не знам.

— В „Хари Потър“ се разказва за храброст и вещици.

— Звучи добре. Реши ли какво ще гледаме?

— „Мери Попинс“.

— Пак ли?

— О, моля те, маамо.

Когато бях на възрастта на Емили, гледахме по един-два филма на година — един на Коледа и един през дългата лятна ваканция. За децата ми филмите ще бъдат главната движеща сила на техните спомени.

— Тя е сърф джет.

— Кой?

— Майката на Джейн и Майкъл е сърф джет.

Бях забравила, че госпожа Банкс беше суфражетка. Това не е подробност, която се помни. Оставям соса да ври на слаб огън, после се сгушвам на дивна с Ем. И ето я на екрана, красивата смахната Глинис Джонс след митинга, марширува нагоре-надолу из голямата бяла къща и пее: „Дъщерите на нашите дъщери ще ни обожават и ще пеят в благодарствен хор: Добра работа! Добра работа, сестро суфражетке!“

— Какво е сърф джет? — Знаех си, че ще дойде този момент.

— Суфражетките са жени, Ем, които преди сто години излезли по улиците на Лондон, протестирали и се завързвали по оградите, за да убедят хората, че трябва да дадат на жените право да гласуват.

Тя се обляга отново на мен и полага глава на корема ми. Чак когато Мери, Бърт и децата скачат в картинката, нарисувана с тебешир на асфалта, тя ме пита:

— Защо на жените не са им позволявали да гласуват, мамо?

О, къде е феята вълшебница на обясненията, когато ти трябва?

— Защото в онези години, в старите времена, жените и мъжете били — ами, момичетата си стояли у дома и хората ги смятали за не толкова важни, колкото момчетата…

Дъщеря ми ме поглежда ядосано и учудено.

— Колко глупаво.

Облягаме се отново назад. Ем знае всяка песен. Тя дори си поема дъх заедно с актьорите. Когато гледаш „Мери Полинс“ като възрастен, филмът изглежда толкова различно. Бях забравила, че госпожа Банкс, която иска да направи света по-добро място за жените, сякаш изобщо не забелязва съществуването на собствените си деца. Че Джейн и Майкъл са тъжни и войнствено настроени, докато бавачката не се появява и не внася сигурност и приятни емоции в живота им. През това време господин Банкс работи усилено — само името му ти говори, че този човек живее за работата си — и е отчужден от съпругата и децата си, докато не го уволняват и не се натъква в кабинета си на Бърт коминочистача, който го предупреждава с песен:

Трябва да мелиш, мелиш, мелиш

с този воденичен камък,

макар че детството се изнизва

като пясък през решето.

Неусетно те порастват и отлитат,

а за теб е късно да дадеш… Само една…

 

— … лъжица захар, за да преглътнат лекарството по-лесно.

С Емили се присъединяваме, гласовете ни се преплитат и зазвъняват. Изведнъж ме обхваща обезпокоителното чувство, че филмът ми говори, и тогава Емили обявява:

— Мамо, когато си имам бебета, сама ще се грижа за тях, докато пораснат. Без бавачки.

Дали не ме накара да гледам „Мери Попинс“, за да ми го каже? Дали това не е нейният начин да ми каже? Вглеждам се изпитателно в лицето й, но тя явно не очаква отговор.

— Маа-аааа. — Бебефонът се обажда. Бен се е събудил. Преди да се кача горе, слагам Ем да седне в скута ми.

— Мисля, че някой ден двете с теб трябва да отидем на специална разходка, искаш ли?

Тя сбърчва носле, както прави Момо, когато е развълнувана.

— Къде?

— При Ег Пай Снейк Билдинг.

— Къде?

— Ег Пай. Снейк Билдинг. Спомняш ли се, че така наричаше Емпайър Стейт Билдинг?

— Не.

— Да, така го наричаше, мила.

— Маамо — казва Емили, изричайки обръщението към мен максимално укорително, — така говорят бебетата. Вече не съм бебе.

— Не, скъпа, не си.

Времето лети, нали? Днес казват всички онези смешни думички, които си обещаваш, че ще запишеш, но никога не го правиш, а утре започват да говорят като деца, израснали на улицата, или още по-лошо, като теб. Иска ми се децата ми да пораснат по-бързо и скърбя за всяка минута, която съм пропуснала от детството им.

След като ги нахраних и изкъпах, изсуших им косите, прочетох „Малките бухалчета“ и донесох на Емили чаша вода, най-накрая слязох на долния етаж, седнах в тъмното се замислих за безвъзвратно загубеното време.

От: Кейт Реди

До: Дебра Ричардсън

Този следобед беше прекаран в незаконни майчински занимания. Най-доходоносните досега няколко часа от финансовата година. По колко на час според теб трябва да таксувам клиентите си за ритане на есенна шума и гледане на „Мери Попинс“?

Открадването на време, за да го прекарам с децата, прилича на извънбрачна връзка — същите лъжи, за да се измъкнеш за среща, същото чувство на задоволство и, разбира се, на вина.

Мисля, че съм забравила как да пилея време и децата трябва да ми припомнят.

Не ме мрази, ако напусна работа, моля те. Знам, че си говорехме как трябва да продължаваме, за да докажем, че не е невъзможно. Просто все си мислех, че може би работата ми ме убива, а сега съм уплашена, че съм умряла, без да забележа.

Дъщерите на нашите дъщери ще ни обожават и ще пеят в благодарствен хор: „Добра работа, добра работа, добра работа, сестро суфражетке!“

С цялата ми обич К хххххххххххх

Бележки

[1] Spotted dick — пудинг със стафиди. Dick — мъжки полов орган (вулг.). — Б.пр.