Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (4)

4
Коледа

5.37, Ротли, Йоркшир

Навън е още тъмно. Четиримата сме в заедно в леглото — възел от разпрострели се във всички посоки пипала. Емили, почти обезумяла от коледна алчност, вади подаръците, разкъсвайки опаковката. Бен си играе на криеница с хартиите. Подарих на Ричард парче еленска пастърма, чифт шведски чорапи (пълни с овес), петдневен курс по дегустация на вино в Бургундия и „Как да бъдеш богиня вкъщи“ (шега). По-късно Барбара и Доналд ще ми подарят мушамена домакинска престилка и „Как да бъдеш богиня вкъщи“ (не е шега).

Ричард ми подарява:

1. Бельо „Агент провокатор“ — червен сутиен с черни релефни сатенени точки и малки чашки, над които зърната стърчат като средновековни воини с шлемове над крепостта. Също и колан с жартиери и бикини, поръбени явно с рибарска мрежа.

2. Членска карта за Националния тръст^[1].

И двата подаръка попадат в категорията, наречена от мен подаръци МС — моля да смените. Емили ми подарява фантастичен пътнически часовник. Вместо аларма се включва съобщение, записано от нея: „Събуди се, мамо, събуди се, поспалано!“

Подаряваме на Емили хамстер (женски, но ще се казва Исус), колело за Барби, къща за кукли, куче робот с дистанционно и още много други пластмасови неща, от които не се нуждае. Емили е възхитена от Барби миротворката, която взех в последния момент от стокхолмския безмитен магазин, докато не отваря подаръка от Пола — пишкащото бебе, което изрично бях забранила.

С риск да предизвикаме истерия, се опитахме да качим повечето от неразопакованите подаръци на децата горе, за да не скандализираме родителите на Ричард с безразсъдната си столична разточителност („Да си пръскате парите на вятъра по този начин!“) и с възмутителното разглезване на по-младото поколение („По мое време се считахме за щастливци, ако получехме кукла с порцеланова глава и един портокал.“).

Някои неща е по-трудно да скриеш. Например трудно е да се правиш пред бабата и дядото, че детето ти рядко гледа видео, когато по време на закуска то изнася безпогрешно представление на всяка от песните от „Малката русалка“, като добавя умно, че DVD версията съдържа допълнителна песен. На масата предугаждам още един източник на конфликт, когато напомням на Емили да престане да си играе със солта.

— Емили, дядо ти те помоли да оставиш солницата.

— Не, не съм — спокойно отбелязва Доналд. — Казах и да я остави. Там е разликата между моето поколение и твоето, Кейт — ние казваме, вие молите.

Няколко минути по-късно, докато бъркам яйцата на печката, изведнъж усещам, че Барбара наднича над рамото ми. Тя не може да прикрие учудването си от съдържанието на тигана.

— Боже мили, децата така ли предпочитат яйцата — препържени?!

— О, да. Винаги ги правя по този начин.

— О.

Барбара е вманиачена относно храната, която приема нашето семейство, независимо дали се отнася до липсата на зеленчуци в менюто на децата, или до моето странно нежелание да се трепя пред печката в приготовление на първо, второ и трето.

— Трябва да се засилиш, Катрин. — Нито едно събиране на семейство Шаток не минава, без свекърва ми да ме приклещи край саксията с африканска виолетка до килера и да изрече шепнешком: — Ричард изглежда много слаб, Катрин. Не изглежда ли Ричард много слаб?

Когато Барбара каже „слаб“, думата веднага добива тежест: — тлъста, задъхана, обвиняваща. Затварям очи и се опитвам да събера запасите от търпение и разбиране, каквито не притежавам. Жената, застанала пред мен, е снабдила съпруга ми с ДНК, която му е дала за цял живот тяло на мотовилка, а след трийсет и шест години тя обвинява за това мен. Честно ли е? Издигам се над тези обиди към качествата ми на съпруга или поне над това, което е останало от тях.

— Но Ричард си е слаб — възпротивявам се аз. — Рич беше кльощав и когато се запознахме. Това е едно от нещата, които харесвам в него.

— Винаги си е бил слаб — отстъпва Барбара, — но сега направо се е стопил. Още щом го видя, когато слезе от колата, Черил ми каза: „Барбара, Ричард не ти ли изглежда изтощен?“

Черил е зълва ми. Преди да се ожени за Питър, брата счетоводител на Ричард, Черил заемаше важен пост в „Строежи Халифакс“. Но откакто роди първото от трите им момчета през 1989 година, Черил стана член на онова, което приятелката ми Дебра нарича „мамафия“ — влиятелна, добре организирана клика на майките домакини. И Черил, и Барбара третират мъжете все едно са добитък, нуждаещ се от внимателно стопанисване. Нито една Коледа не минава, без Черил да ме попита дали кашмиреното ми поло не е дизайнерско, или дали е редно Рич да къпе горе децата сам.

Питър помага вкъщи много по-малко от Ричард, но с годините съм разбрала, че на Черил й е приятно и даже насърчава безполезността на съпруга си. Питър играе важна роля в живота на Черил като „кръста, който трябва да нося“. Всеки мъченик се нуждае от по един Питър, който с течение на времето може да бъде обучен да не разпознава дори собствените си гащи.

Неща, които приемам за даденост в Лондон, тук се възприемат като ексцесия на равенството.

— Сома — казва Ричард, ухилен до ушите, докато прекосява кухнята, понесъл с два пръста издутия памперс, чиято прасковена миризма води обречена битка с вонята отвътре. (Рич е измислил система за оценяване на памперсите на Бен: незначителните произшествия са „беля“, средното разтоварване е „крокет“, докато пълното, което се изчиства със седем мокри кърпички, е „Сома“ — заради пословичното наводнение. Веднъж, но само веднъж имахме „вулкана Кракатау“ — иначе напълно естествено явление, но не и на гръцко летище.)

— Разбира се, по наше време бащите изобщо нямаха желание да помагат — казва Барбара и потръпва. — Не можех да накарам Доналд да се доближи до пелена. Би избягал на километри.

— Ричард е страхотен — казвам предпазливо. — Нямаше да се справя без него.

Барбара взема глава червен лук и го срязва с ожесточение.

— Трябва да се грижим за мъжете. Те са крехки цветя — размишлява тя, като натиска острието, докато лукът не изхрущява. — Ще разбъркаш ли соса, Катрин? — Черил влиза и започва да размразява сиренки и кошнички от бутер тесто за утрешното събиране на по питие.

Чувствам се толкова самотна, когато Барбара и Черил се суетят и бъбрят в кухнята, въпреки че и аз съм там. Предполагам, че така е било от векове. Жените са се занимавали с женската работа, разменяйки си заговорнически погледи и снизходителни въздишки заради мъжете. Аз обаче никога не съм била част от „мамафията“; не знам кода, паролите, тайните ръкостискания. Очаквам от един мъж — от моя мъж — да върши женска работа, защото ако не го прави, аз не мога да върша мъжката работа. А тук горе, в Йоркшир, гордостта от работата ми, от факта, че мога и настина осигурявам семейството си, се превръща в неудобство. Изведнъж осъзнавам, че едно семейство иска много грижи, смазка, която да му помага да върви като по масло; докато моето малко семейство почти подскача по неравностите, а спирачките са започнали да скърцат.

Ричард влиза отново в кухнята, този път без памперс, прегръща ме през кръста, повдига ме на плота, сгушва глава в извивката на рамото ми и започва да си играе с косата ми. Също като Бен.

— Щастлива ли си, слънчице?

Звучи като въпрос, но всъщност е отговор. Рич е щастлив тук, личи си, с женската шетня наоколо, с миризмата от печеното и с мен, която не говори по телефона на всеки пет минути.

— Ричард наистина е домашар — отбелязва с гордост Барбара.

Казвам на Ричард, не съвсем на шега, че щеше да е по-добре, ако се бе оженил за някоя жена с наследствени заложби в приготвянето на плодови пайове.

— Ами, нямаше да съм по-добре, защото бих умрял от скука. Все едно — казва той, като гали бузата ми и прибира кичур от косата ми зад ухото, — ако ни трябват плодови пайове, познавам една невероятна жена, която може да ги фалшифицира.

След коледния обяд със семейство Шаток ми се иска само да се сгуша и да гледам Леонардо Ди Каприо в „Титаник“ по телевизията, но вместо това се налага да пазя Бен да не направи някоя беля в дневната или да не пострада, докато се катери по нестабилните масички, дъвче кабела на лампата или грабва шепа от посребрените бадеми. Претеглям опасността да му отнема бадемите, като с това рискувам да нададе рев и да приковем вниманието на всички („Не може ли да се справи със собственото си дете?“) или да го оставя да ги налапа и да се задави, с което да застраша живота му и скъпия килим на Барбара и Доналд.

Успявам да се измъкна, докато Бен спи следобеден сън. Легнала на леглото с лаптопа си, пиша имейл до един друг свят.

От: Кейт Реди

До: Дебра Ричардсън

Скъпа Дебс, как мина празникът при теб?

Тук присъстваха всички елементи на традиционната английска коледа: месни ролца, коледни песни, загатнати упреци. Свекърва ми е заета да приготвя животоспасяващ колет с храна за сина си, пренебрегнат от закоравялата градска кучка (аз).

Знаеш, винаги съм казвала, че искам да съм с децата си. Да, наистина го искам. Понякога, когато се прибера късно, след като Емили си е легнала, отивам при коша за пране и мириша дрехите им. Толкова ми липсват. Досега не съм го споделяла с никого. А после, когато съм с тях като сега, тяхната нужда от грижи е толкова бездънна. Тя е като цяла любовна история, събрана в един дълъг уикенд — страст, целувки, горчиви сълзи, обичам те, не ме напускай, сипи ми питие, обичаш го повече от мен, заведи ме в леглото, имаш хубава коса, гушни ме, мразя те.

Изтощена съм, подлудена съм и искам час по-скоро да се върна на работа, за да си почина. Що за майка е тази, която се страхува от собствените си деца?

С гняв,

Кейт ххххххх

Тъкмо да го изпратя и натискам бутона за изтриване. Има неща, които не можеш да признаеш дори пред най-добрата си приятелка. Дори пред себе си.