Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (13)

13
Пазаруване

Умората от разликата в часовите пояси си има свой собствен микроклимат — сив, лепкав, сингапурски. Върнала се току-що от светкавична командировка в Бостън, вървя под ледения февруарски дъжд с почти тропическа летаргичност. Стъпвам на булеварда, точно на пътя на един куриер. През шлема виждам очите му, изпълнени с омраза.

— Глупава крава — процежда той. — Не гледаш ли къде ходиш?

Четиринайсет свободни минути, преди с Род да отидем на среща с консултантите в „Ковънт Гардън“, точно до площада. Достатъчно време, за да прескоча до „Ел Кей Бенет“ и петдесет процентната им разпродажба на обувки.

Мисля, че съм забравила как се пазарува за удоволствие. За мен няма продължителна любовна игра, няма невинен флирт с кадифето или коприната, преди да си тръгна от магазина с ефирно бельо или разкошна пухкава вълна. Напоследък пазарувам като скакалец — изгладнял, опустошителен, засмуквайки всичко, от което имам нужда, и неща, от които определено не се нуждая, но заслужавам, защото така и не ми достига време за пазаруване. Грабвам чифт шоколадовокафяви обувки с остри токчета — стават да стъпча пръстите на Гай — и меки боти до прасеца. След кратък размисъл прибавям черни обувки с отворена пета с толкова много дупки, че приличат на брайлова азбука за фетишисти на крака. Странно как покупката на два чифта изглежда екстравагантна, а на три — изгодна.

В другия край на магазина забелязвам лъскава брюнетка, тържество на пластичната хирургия над природата, увита в гълъбовосив кашмир. Тя оглежда всяка обувка като съдия на цветарски конкурс. Вижда се, че разполага не само с пари, но и с време. Личи си, че пред нея се простира цял ден на обикаляне и разглеждане — безкрайно поле от възможности с кратки прекъсвания за чаша обезмаслено капучино и вкусен лек обяд. Забелязвам, че погледът й се спира на чифт чехли с шарки зебра от рафта на шести номер. Тя трябва да бъде спряна. Изпълнявам пирует в стил „Ангелите на Чарли“ и се добирам до тях точно навреме.

— Извинете, тъкмо щях да ги взема. — Тонът й е сърдит — дотолкова недоволен, доколкото безгрижен човек като нея би си позволил.

— Съжалявам, но ги взех първа — казвам, докато напъхвам пръсти в чехлите.

— Няма нужда да проявявате агресивност — усмихва се тя и се отдалечава, оставяйки остатъчен аромат на „Тубероза“ на Джо Малоун. Не излъчва ли аромат по природа? Със сигурност. Как да не ти се прииска да я стиснеш за неестествено гладката шия?

На касата продавачката се спира, когато стига до чехлите и ги обръща.

— Това не е вашият размер, мадам.

— Знам, но ще ги взема.

Машината за кредитни карти издава шум и после замира.

— Извинете, мадам, но кредитната ви карта беше отхвърлена. Трябва да се обадя.

— Нямам време да се обаждате.

— Да опитаме ли с друга карта? — подсмихва се продавачката.

 

 

10.36:

Закъснях с шест минути и трийсет и пет секунди за срещата. Влизам в стаята, пълна с костюми, като се опитвам да скрия лъскавия фирмен плик зад мен. Род Таск вдига поглед от бележките си с хищна усмивка.

— А, когато положението стане напечено, дамите отиват на пазар. Добре направи, че се присъедини към нас, Кейти.

12.19:

Остават четири дни до междусрочната ваканция на Емили, но съм твърде заета, за да резервирам място за почивката. А и Пола е в едноседмичен отпуск заради пътуването си в Мароко. Когато внимателно се опитвам да проуча дали няма някаква възможност отпуските ни да съвпаднат, тя ми хвърля поглед, с който Жана д’Арк би казала: „Оставете този кибрит“. Така че предлагам да й платя самолетния билет. Проява на слабост, Кейт, на голяма слабост.

Правя се, че проверявам цените на акциите, докато се обаждам на туристическия агент.

— Какво ще кажете за Флорида?

От другия край на жицата се чува кикотене на хиена.

— Всичко е заето още от октомври, съжалявам.

— Дисниленд Париж?

Не. „Юростар“ навярно се пръска по шевовете от омразни Предвидливи туристи. Би било мъдро да резервирам места за Великден, казва агентът, все има още ограничен брой свободни.

— Мислили ли сте за „Сентърпаркс“^[1], госпожо Шаток?

Да, мислила съм — все едно да отидеш на сауна в ада, защото искаш да си сигурен в температурата.

Пробвам за Корнуел, Котсуолд и Канарските острови. Всичко е запълнено. Най-накрая се свързвам с някаква фирма, наречена „Кимру Котиджис“. Научавам, че като по чудо е била отказана вила в покрайнините на Сейнт Дейвид. „Обърнете внимание, от по-закътаната страна, но при един огън на открито няма какво да се обърка, нали?“

Тъкмо се приготвям да изляза за обяд, когато куриерът пристига пред бюрото ми с по-скоро глуповато изражение носи два букета за Свети Валентин. Единият — гардении, лилии и бели рози, големи колкото човешка длан; другият се състои от дворни лалета, украсени с любимата на погребалните агенти папрат. Отварям картичките. Лалетата са от съпруга ми.

От: Дебра Ричардсън

До: Кейт Реди

Исках да ти кажа да не се впечатляваш толкова от въшките. В момента те са признак за принадлежност към средната класа, в училището на Феликс организираха Ден на въшките, за да се махнело позорното петно на въшките!

Как беше твоят господин Хамър в Ню Йорк?

Единственото хубаво нещо в нашето положение е, че сме твърде изтощени, за да изневерим.

Обяд в четвъртък, нали?

Деб хххх

 

 

От: Кейт Реди

До: Дебра Ричардсън

Хубаво е да знаеш, че въшките са се превърнали в потисната малцинствена група със собствен фонд в ЕС, а не са паразити, които трябва да изресваш от косата на стенещото си отроче всяка вечер (Пробвах с масло от чаено дърво — вонеше, но не помогна — сега съм минала на някаква химическа смес, забъркана от Саддам Хюсеин. Но дали ще убие въшките, преди да е убила децата?)

Извинявай, трябва да отложим обяда — забравих за междусрочната ваканция.

Мисля, че току-що получих от господин Хамър огромен букет за Свети Валентин.

 

 

От: Канди Стратън

До: Кейт Реди

Лоши новини, захарче. Бавният Ричард звънна, докато ти беше навън, и глупавата секретарка каза: „О, вашите цветя са ТОЛКОВА по-хубави от онези лалета, които получи Кейт.“

Прави се, че те преследва цветар маниак. За предпочитане цветар маниак гей.

P.S. Благодаря за екстравагантните чехли с шарки зебра. Саморъчно ли застреля животното?

 

 

От: Дебра Ричардсън

До: Кейт Реди

Кейт, твърде сме изморени, за да изневеряваме, НАЛИ? ххххх

 

 

От: Дебра Ричардсън

До: Кейт Реди

Не прави нищо отвратително и аморално, без да ми разкажеш ВСИЧКО.

 

 

13.27:

Половин час време за светкавична обиколка в лъскавия търговски център за електроника близо до Ливърпул Стрийт, като пропускам обеда. Атмосферата в магазина е щура и трескава. Хората тук имат прекалено много пари и недостатъчно време да ги харчат. Мярвам един колега от техническия отдел, който държи с благоговение дигитален фотоапарат, все едно е парче от Светия кръст.

Необходима е точно минута, за да открия това, което търся. Последният модел, най-миниатюрният органайзер. Наистина великолепна вещ — невероятно лек, но побрал в себе си цялото научно познание, при това умен. Джобната памет е придружена с маса впечатляващи обещания:

Ще опрости живота ви!

Прогонва стреса!

Плащане на сметките навреме!

Няма да забравяте рождените дни на приятелите си!

Ще правите секс със съпруга си, докато дочитате онзи страхотен роман от Каръл Шийлдс, който започнахте прел първата си бременност!

Казвам, че ще го взема. Дори не питам за цената. По един или друг начин съм го заслужила.

 

 

14.08:

Род Таск се е насочил към бюрото ми като моряк, щурмуващ плажната ивица.

— Кейти, нуждая се от помощта ти! — вика той. После злокобно разтваря устни и стиска зъби, за да наподоби нещо, което според него е усмивка. (Род е истински страшен само когато се опитва да бъде мил.)

Като си играе палаво с едно от лалетата във вазата на бюрото ми, той ми съобщава, че иска аз да поема финала с един етичен пенсионен фонд^[2] за триста милиона долара. Финалите са нещо като конкурс по красота, в който конкуриращите се инвестиционни мениджъри се надпреварват да убедят бъдещия клиент, че те са най-отговорните играчи в града. О. Род е забравил да ми каже за финала, така че разполагам само с дванайсет дни да се подготвя, въпреки че вината е само моя, защото в противен случай това би означавало, че Род е направил грешка. А Род е мъж, така че това е изключено.

Чувам се как започвам да протестирам отдалече — вяло оплакване срещу крещящата несправедливост — но Род продължава да настъпва.

— Искат от нас да съберем екип, който отразява обвързаността на ЕМФ с етническото многообразие — казва. — Затова реших, че трябва да участвате ти и китайката от отдела по проучванията.

— Моля?

— Мома, нали така й беше името?

— Момо не е китайка. От Шри Ланка е.

— Без значение — свива рамене той. — На мен ми изглежда напълно етнически многообразна.

— Род, просто не мога да го направя. Момо е без всякакъв опит. Не можеш ей така…

Шефът ми е хванал лалето под чашката и злочестото цвете ръси жълт прашец по сивия килим.

— Ей, няма не мога, скъпа. Кога започнахме да не можем? „Не мога“ е за слабаци.

 

 

Бях ли шокирана от начина, по който Род ми говори? Всъщност вероятно ще се шокирате, че никак не бях шокирана. Шовинизмът е въздухът, който дишам — освежителна смес от „Завист“ на Гучи и остатъчна миризма на солена пот от фитнеса. Като един от онези кехлибарени квадратни освежители за въздуха, които Уинстън окачва в таксито — миризмата те връхлита веднага щом влезеш в лондонското Сити. Тя се отлага в тъканите, преди да се настани в мозъка ти. Другите аромати — на мляко, ябълки, сапун — изглеждат слаби и немощни. Когато дойдох за първи път в Ситито, подуших миризмата и веднага я разпознах като власт.

Истината е, че нямам нищо против — нека да обсъждат краката ми, стига тези крака да държат мен и децата на повърхността. Това, че си жена, не ти осигурява предимство в „Едуин Морган Фостър“, но дава възможност на фирмата да получава отвън онова, което иска — банкови сметки и репутацията на компания с модерно мислене — и това дължат единствено на теб. Напомня за най-старата търговия на света, но мен ме устройва. Въпреки това понякога ми е криво заради другите жени. За по-възрастните като Клеър Мейнуеринг от изпълнителския отдел, чиято побеляла коса я нарежда сред „застрашените видове“ във фирмата, също и за децата като Момо, които смятат, че магистърската степен ще спре мъжете да надничат под полите им.

При нас има само три вида жени. Както Крис Бънс веднъж ми обясни на чаша питие в „Корни и Бароу“, когато още се надяваше да ме свали: „Една жена е или маце, или мамче, или баба.“ Тогава влизах в категорията на мацетата.

Ами законодателството, защитаващо равните възможности? Не подобрява положението, само принуждава женомразството да се покрие някъде дълбоко в усойните пещери на Интернет. В мрежата непрекъснато си разказваме вицове за мъже — иронични, безпомощни, ядни вицове — но нещата, които някои от мъжете изпращат, биха накарали всеки гинеколог да легне и да умре. Нека да приемат колкото си щат закони. Можеш ли със закон да забраниш на петела да кукурига?

Според мен жените в Ситито са като имигранти първо поколение. Слизаш от кораба, не вдигаш очи от земята, работиш до припадък и полагаш всички усилия да не обръщаш внимание на подигравките на невежите местни жители, които те мразят само защото изглеждаш различно, миришеш различно и един ден можеш да им отнемеш работата. А ти се надяваш. Знаеш, че вероятно твоят живот няма да стане много по-добър, но само поради факта, че заемаш определено място, че са поставили кошче за тампони в тоалетната, всичко това ще улесни живота на жените след теб. Преди години, като ученичка, прочетох книга от Уилям Голдинг за една катедрала. За да се построи една средновековна катедрала, били необходими няколко поколения и мъжете, които били начертали плановете, знаели, че дори не синовете им, а внуците и правнуците ще доживеят да видят завършването на островърхия храм, за който мечтаели. Същото е и с жените в Ситито по мое мнение — ние сме камъните в основата, а жените, които ще дойдат след нас, едва ли ще си спомнят и за миг за приноса ни, но ще стъпват върху нашите кости.

Миналата година, по време на фотосесията за корпоративната брошура на ЕМФ, се наложи да вземат назаем служителки от кафето в приземния етаж, за да попълнят празните места, където трябваше да застанат жени и хора от малцинствените групи. Позирах все едно съм на заседание, седнала до сервитьорка колумбийка, която беше облякла червеното сако на Силия Хармсуърт и се правеше, че разглежда финансов отчет, както я бяха инструктирали. Наложи се фотографът да се намеси и да обърне листа, който беше наопаки.

По-късно, когато слизах в кафето, за да си купя кифла, се опитвах да уловя съучастнически погледа на сервитьорката зад тезгяха: „Мъже! Какво можеш да сториш?“ Тя обаче дори не вдигна поглед от контейнера с топено сирене.

 

 

16.53:

Трябва да започна да работя по етичния фонд, но се разсейвам от мисли за букета на Джак, а и наближава рожденият ден на Емили. Има още три месеца и половина до него, но дъщеря ми вече брои секундите. (Желанието да имаш рожден ден, когато си на пет, е толкова силно, колкото желанието да го пропуснеш, когато си на трийсет и пет.) Проявявайки се поне веднъж като добре организирана майка, се обаждам на Роджър Рейнбоу, клоун с висока репутация сред мамафията. Телефонният секретар на Роджър ме уведомява, че е зает абсолютно всяка събота и неделя, но все още има няколко свободни прозореца за Хелоуин. По дяволите, по-лесно би било да наема тримата тенори. Това е то, с моя късмет, да стана родител във времето, когато рождените дни са се превърнали в състезание.

— О, извинете. Кейт Реди?

— Да. — Поглеждам и виждам, застанала до бюрото ми, красивата млада жена, която ми задаваше неудобни въпроси при запознаването на стажантите с работата преди Коледа. И сега тя се изчервява, но в срамежливостта й няма нищо крехко или неловко — резервираността й сякаш е изкована от някакъв фин и гъвкав, но як метал.

— Извинете — повтаря тя, — но разбрах, че с вас ще работим заедно по един, хм, финал. Господин Таск ми каза, че според него мога да бъда много полезна.

Не се и съмнявам.

— О, да, Момо, нали така се казваше? Ами не си представях, че ще работим заедно толкова скоро и несъмнено работата ще бъде истинско предизвикателство.

Хайде, Кейт, остави на мира бедното момиче. Не е нейна вината, че ти я натресоха.

— Чух много добри неща за теб, Момо.

— Аз също за вас — отвръща тя любезно и сяда. — Всички ние, жените — тя прави жест в посока на морето от костюми — се чудим как се справяте. О, ваше ли е?

Тя изчезва за миг под бюрото ми, после се изправя с едно от лалетата.

— Съжалявам, скършено е.

Да не забравя:

Благодарствени писма, да се обадя на мама и на сестра ми. КИЧУРИ! Да попълня документите за ИМРО^[3]. Списък със задачи за Момо. Да гледам новия касов филм — „Седящия тигър“? „Спящия дракон“? Да изрежа ноктите на Бен. Да се обадя във фитнес академията „Юнона“ и да наема друг личен треньор, СТЯЯЯГАЙ тазовото дъно. ДА ПОДГОТВЯ документите на Емили за училище. 65-ят рожден ден на свекър ми — билети за театър? Да звънна на Джил Купър-Кларк. Социален живот: да поканя гости за неделния обяд — Саймън и Кърсти? ПАРИ ЗА НОВА ПЪТЕКА ЗА СТЪЛБИЩЕТО! Бележка за Хуанита. Неща за пътуването: Ру!!, повече кърпи, памперси, шишетата, „Калпол“, преносимото креватче, мокри кърпички, гумени ботуши.