Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (29)

29
На пазар в супера

Винаги свързвам рождения ден на Емили с началото на лятото. Когато преди шест години ми изтекоха водите и взех такси до болницата, хората седяха на масичките отвън пред кафенетата или се разхождаха по улиците и ми се струваше, че целият град празнува появата на първото ми дете.

В деня преди празненството отивам на пазар с Бен. На пазар в супера. Кой може да предположи, че този кратък израз може да съдържа толкова много болка; той е истинска ода за страданието. Първо, опитвам се да освободя една от най-големите колички отвън, която се е съвкупила с друга. Дърпам, дърпам и бутам с едната ръка, а с другата държа мъчещия се да се освободи Бен.

Количката, нещо като птичи кафез на колела, притежава маневреността на остров Уайт. Опитвам се да накарам Бен да седне на детската седалка. Той се опъва, защото предпочита да седи в самата количка, откъдето може да изхвърля покупките, които не му харесват. В пристъп на отчаяние отварям кутия със сладоледени десерти „Мини Милк“ и му давам два. Използвам момента, че ръцете му са заети, слагам го на седалката и закопчавам колана. (Лоша, лоша подкупваща майка.) Сега остава само да намеря трийсет и седемте продукта от списъка. След като тази сутрин хвърлих радиото по Ричард, той заяви, че цялото това напрежение около рождения ден явно ми идва в повече. Защо не си почина, а той да напазарува? „Невъзможно — казах аз. — Няма да купиш каквото трябва.“

— Но нали има списък, Кейт — опита се да ме убеди той с тона си на рицар на бял кон. — Какво би могло да се обърка?

Това, което всяка жена знае и никой мъж няма да разбере и след сто години, е, че дори да донесе вкъщи всичко по списъка, пак няма да е купил каквото трябва. Защо? Защото жената искрено вярва, че би направила по-добър избор: по-тлъсто пиле от по-тучен регион на Франция, по-вкусно кисело мляко, точно тази маруля, за която си е мечтала, чието точно име й все й се е изплъзвало, додето не получила просветление пред кабинета на диетолога. Мъжете правят списъци, за да подредят света, да го вкарат в релси. За жените списъците са ново начало, координатите, по които замисляме нашето пътуване към свободата. (Не ме разбирайте погрешно, не твърдя, че всичко това е честно. Когато жената купува продукт от списъка, който се оказва негоден за ядене, го нарича „експеримент“; когато един мъж го прави, това са „пари, хвърлени на вятъра“.)

 

 

15.31:

Нареждам се на касата. Сигурна съм, че съм забравила нещо много важно. Какво?

 

 

15.39:

О, върхът! Бен си е свършил работата в пелената. Чудя се колко дълго мога да остана на опашката и да не обръщам внимание на миризмата, която тормози обонянието на околните клиенти, когато синът ми пъхва ръка — тази, с която държи втория „Мини Милк“, в шортите си. Когато я изважда, тя е омазана със сладолед и екскременти. Ще ми се да припадна от злочестина. Вместо това, хванала момчето като задействана граната, претичвам през целия магазин до стаята за бебета.

 

 

16.01:

Отново се нареждам на опашката. Шестнайсет минути. Изчислявам, че Бен вече е изял половината от храната за тържеството. Докато дъвче доволно, изваждам едно списание от стелажа до касата и се опитвам да си понижа кръвното, като си прочета хороскопа.

Юпитер навлиза в деветия си дом, което е изключително благоприятно за вас. Съзнанието ви е избистрено и перспективите ви се увеличават. Чувствате се изпълнени с любов към всички — дори към децата, които са били невъзможни за контролиране. Най-положителният ефект от този период е ненадминатото досега понижаване на нивото на стреса. Номерът е да запазите това чувство на спокойствие, когато еуфорията премине.

— Извинете, мадам?

Вдигам очи, решила, че ми е дошъл редът да нареждам продуктите на лентата. Вместо това касиерката ме информира, че съм се наредила на обикновена каса, през която „остров Уайт“ не може да мине.

— Съжалявам, мадам, може ли да се преместите на една от по-широките каси?

Съжалявам?! Съжалявам не върши работа! Онемявам за около пет секунди, после удрям с юмрук по големия пакет с „Хула-Хупс“. Служителят от охраната прескача бариерата. Бен се разревава, както и всички останали деца в близост до нас. Чувствам се изпълнена с любов към всички.

 

 

16.39:

Касиерката е толкова бавна, че като нищо може да работи под водата. Още по-зле, тя е услужлива и приятелски настроена.

— Знаете ли, че ако купите още едно от тези, получавате едно безплатно?

— Моля?

— Млечните десерти. Не искате ли един безплатен?

— Не, не искам.

— Ще празнувате, а?

Не, купувам осемдесет мини наденички, двайсет и четири шоколадови рула „Барби“ и огромен плик със сладоледени десерти за собствена консумация, понеже съм неконтролируема булимичка.

— Дъщеря ми. Утре навършва шест.

— Ааа, чудесно. Имате ли клиентска карта за намаления?

— Не, аз…

— Сигурно искате, с тези деца? Ще спестите все нещо, мила.

— Всъщност, нямам време да…

— Ресто?

— Не, всъщност трябва да тръгвам…

— Не е ли сладка?

— Моля?

— Малкото ви ангелче. Не е ли сладка?

— Сладък. Момче е.

— О, не си личи с тези къдрици. Трябва да кажеш на майка си да те подстриже, младежо.

Защо в супермаркетите не направят каса за работещи майки, където да ги обслужват навъсени експедитивни андроиди? Или французи? Французите ще свършат работа.

 

 

21.43:

Всичко е под контрол. И двете деца са по леглата. Опаковането на подаръка ми отне точно час и четирийсет и пет минути. Дебра ме предупреди, че не мога да сложа само един подарък в средата, както когато бяхме малки. В днешно време се слага по един подарък във всеки слой, за да убедиш детето, че животът е честен. Защо? Животът не е честен. Животът е слоеве от опаковъчна хартия, в средата на която има една счупена пищяща играчка.

В съседната стая Ричард пълни торбичките за празненството пред телевизора. (На теория, естествено, не одобрявам разточителството с подаръците, които децата очакват да си занесат вкъщи. Също като надпреварата във въоръжаването, това би довело единствено до взаимно самоунищожение. На практика съм твърде страхлива, за да им връча само по един балон и парче торта, които според мен са повече от достатъчни. Мамафията би изпратила наемни убийци след мен.)

За съжаление супермаркетът не можа да ми замени тортата с розова глазура за друга с жълта в такъв кратък срок. Розовото беше любимият цвят на Емили, преди да го измести жълтото. Когато поръчах тортата, розовото беше във възход, но жълтото се завърна триумфално, докато бях в командировка. Няма значение, купих каквото трябва и ще направя нова глазура. Малко непохватно, но с много любов — майчиният принос, който значи толкова много. Проклятие! Къде е пудрата захар?

 

 

23.12:

Намирам кутията, пъхната в дъното на шкафа под една протекла бутилка соев сос. С изтекъл срок на годност още преди година, пудрата захар е станала на буца. Прилича на един от онези лунни камъни, които баща ми вареше преди трийсет години. Или на буца кокаин за петдесет лири. За щастие не е кока, иначе бих изсмъркала сама цялото количество и бих легнала на пода в кухнята в очакване на милостивата смърт, която да ме избави от мъките.

Все пак захарта стига точно колкото да покрие тортата. След осем минути успявам да стрия камъка на прах. Внимавам да не сипя твърде много топла вода, после прибавям точно една капчица жълта боя. Получава се лимоненожълт цвят — малко предвзет — как да се изразя — малко като цвета на роклята на майка, чийто син първенец ще държи реч в деня на дипломирането. Трябва ми нещо по-весело като за рожден ден — жълто като яйчен жълтък, жълто като слънчогледите на Ван Гог. Набрала смелост, сипвам още няколко капки. Цветът сега е хем воднист, хем наситен като проба от урина. Добавям още няколко капки и разбърквам трескаво.

Тъкмо се взирам отчаяно в съдържанието на купата, когато Рич влиза в кухнята и започва да ми говори за някакъв документален филм за развитието на детето.

— Знаеш ли, че бебетата разпознават ролите, предопределени от пола им, още от тримесечна възраст? Вероятно затова Бен по цял ден седи на гърнето и чете спортните страници. Какъвто бащата, такъв и… Боже, Кейт, какво е това?

Рич е забелязал глазурата, чийто цвят сега може да определи милостиво като пясъчно жълто. Цветът смущаващо напомня някоя от по-предизвикателните пелени на Бен.

Ричард се разсмива. Онзи непростим, безгрижен смях, който ти се изплъзва, когато си безумно благодарен, че някой друг се е издънил, а не ти.

— Не се притеснявай, мила — казва, — ще решим проблема. Имаме глазура с цвят на лайно, затова ще направим торта-крава! Имаш ли от онези шоколадови дражета?

 

 

Неделя, 19.19

Празненството мина доста добре, ако не броим това, че Джошуа Мейхю повърна в коридора в момента, в който внесох тортата и запях: „Честит рожден ден, Емили. Честит ти рожден ден!“

— Ама, мамо, не искам кафява глазура — замрънка тя.

— Не е кафява, а жълта, мила.

— Не искам жълта. Искам розова!

След като всичките осемнайсет гости си тръгнаха, започнах да разчиствам останките — кутии от сок, подобни на колабирали бели дробове, картонени чинии „Барби“, трийсет и шест недокоснати сандвича с яйца (сервирани за успокоение на родителите). Нито едно себеуважаващо се дете не би хапнало нещо, лишено от добавки и консерванти. По-рано днес изпратих имейл на Джак Абелхамър с предложение предвид обстоятелствата да прехвърля фонда му на друг колега. Чувствата ми към него — те започнаха като увлечение, а сега имам усещането, че лежа под валяк — пречат на професионалните ни взаимоотношения. Тонът на писмото ми е дружески, но твърд. В продължение на няколко часа след това изпитвах топлото чувство на задоволство, че съм постъпила отговорно — най-ярката крушка на майчинския ми небосклон. Оттогава крушката изгоря. Или това, или съм се изключила от главното захранване — без сокове, без приток на енергия, със сигурност без връзки. Проверих вече пет пъти пощата си за отговор. Стегни се, Кейт, порасни! Престани да се държиш като влюбена тийнейджърка.

В себеотрицанието си успях да изям две шоколадови рула, купа чипс и изпих половин бутилка джин, който сипах в домашната лимонада от „Марк енд Спенсър“, прелята в розова кана, за да мине като собствено производство.

Нощта е гореща и плаче за дъжд. Вентилаторът, който измъкнах изпод стълбището, не върши работа — само си седи върху кухненската маса и мързеливо обръща тежкия въздух. Няколко часа по-рано, тъкмо когато приключвахме с къпането в басейна около четири, имаше опити за гръмотевици, които приличаха по-скоро на мачкане на бакалска хартия, отколкото на силния рев с пълно гърло, на който разчитахме да прогони жегата. Боже, жегата! И тази миризма! В градината съм и се опитвам да изстържа килимчето, върху което повърна Джошуа Мейхю. Овесената каша в повръщаното е нашарена с пастелни минарета от мини сладоледите.

Бях забелязала, че Джош изглежда блед и лепкав при поднасянето на подаръка и успях да го изведа в коридора, но докато се мъчех да отворя входната врата, той изкара чая си върху пътеката в коридора. Когато майка му се появи, тя изпищя: „Какво е станало с бедния малък Джоши?“

Успях да се въздържа да не й отговоря очевидното: „Стана това, че малкият Джоши бомбардира узбекистански килим на стойност петстотин лири. Ако това беше стомашното съдържание на моето дете, аз бих паднала на колене и бих предложила чековата си книжка.“ Имоджън Мейхю обаче, личност, пращяща от здраве, чиято същност изглежда изтъкана от полезни за здравето билки, настоя да разбере дали на Джошуа не му е било позволено да погълне „прекомерно количество захар“.

Засмях се със звънливия смях на домакиня и казах, че захарта е основното угощение на рождени дни, но Имоджън не се развесели. Изгледа ме с поглед, който ме предупреди да очаквам незабавна призовка за съд заради сервираните сладкиши. После, веднага след нейното тръгване, се натъкнах на клекналата до палтата Анджела Брънт, която изстъргваше ягодовия крем от зеления кадифен тоалет на Дейвина.

— Записа ли вече някъде Емили?

— Нда.

— Дейвина има сигурно място в „Холбрук Хауз“, но второто й интервю в „Пайпър Плейс“ е в четвъртък и за там се надяваме най-много, защото това училище отваря вратата за толкова много други неща, нали?

— Да, нали?

След като си измих ръцете, за да премахна миризмата на повръщано, отидох в дневната, където Ричард се бе проснал на дивана с неделната притурка на вестника върху лицето си. Всеки път, когато издишаше, гърдите на Мадона, чиято снимка бе поместена над очерк, озаглавен „От девица до благословена майка“, се издуваха. Може би трябва да се обадя на Мадона да си поговорим като майка с майка, как се премахва повръщано от килим? Предполагам, че на празненствата на дъщеря й си наема специален отговорник за повръщащи деца. Мразя майките знаменитости, които са постигнали всичко и се хвалят колко пълноценен е животът им след раждането на детето, когато ти е ясно като бял ден, че цял отбор от майки заместителки вършат всичко вместо тях.

— Рич?

— Хмммм? — Вестникът се плъзва до основата на носа му.

— Трябва да вкараме Емили в „Пайпър Плейс“.

— Защо?

— Защото то отваря много врати.

— Пак си говорила с Анджела Брънт.

— Нда.

— Кейти, горкото й дете е толкова претоварено, че ще свърши като местната наркодилърка.

— Но тя свири на обой.

— Добре де, местната наркодилърка, която свири на обой. Дъщеря ти знае цялата „Мери Попинс“ наизуст, така че остави я на мира, ясно?

Ричард прекара по-голямата част от водното парти в дълбокия край на басейна с Матилд, майката на Лоран, съученик на Емили. Аз бях в плиткото и наглеждах десет пищящи деца на водната пързалка. По пътя за вкъщи в колата Рич каза:

— Французойките са добре поддържани жени, не мислиш ли?

Прозвуча досущ като майка си.

— Матилд не работи — отвърнах ядосано.

— Това пък какво общо има?

— След навършването на трийсет години поддържането на тялото изисква пълен работен ден, а аз вече имам работа, ако не си забелязал.

Той обронва глава върху кормилото за секунда.

— Не исках да прозвучи като критика към теб, Кейт. Не всичко е насочено срещу теб, ако ме разбираш.

Когато кухнята е изчистена, след като съм събрала пълзешком с палеца и показалеца си оранжевите пръчици от глазурата на рулата — ако пусна прахосмукачката, ще събудя децата — сядам за пет минути да погледам телевизия. Час по-късно се събуждам от телефона. Обажда се Барбара, свекърва ми.

— Надявам се да не си помислиш, че се намесвам там, където не ми е работа, Катрин, но Ричард ми се стори ужасно отегчен, когато говорих с него по-рано. Разбира се, не ми е работа да казвам каквото и да било, но ако оставиш нещата на собствен ход, преди да се усетиш, вратата ще бъде затворена.

— Да, Барбара, но Емили имаше рожден ден и…

— Хубаво. С бащата на Ричард пристигаме в неделя, за да гледаме онова великолепно представление в Кралския академичен театър.

Сещам се, че в паузата трябва да кажа нещо като: „О, това е чудесно, Барбара. Къде ще отседнете?“

— Недей да се престараваш, моля те. Познаваш ни с Доналд — топла вода и чисти чаршафи ни стигат.

 

 

21.40:

Горе Емили още не е заспала, но очите й са хлътнали от умора след вълнуващия ден. Толкова е горещо, че е свалила нощницата си и е избутала завивката, а тялото й върху чаршафа излъчва перлена светлина в тъмната стая. През изминалата година — наистина ли са минали дванайсет месеца, откакто навърши пет години — по бебешки издаденото й коремче е изчезнало. Сега тялото й е започнало да придобива очертанията на жената, в която един ден ще се превърне. Още по-красива е, защото не го съзнава. Искам да я обичам и защитавам и никога да не я наранявам. Заклевам се наум да бъда по-добра майка.

— Мамо?

— Да, Ем.

— Следващата година ще стана на седем! После ще стана на осем, девет, десет, единайсет, дванайсет, четиринайсет, двайсет!

— Точно така, но не трябва да бързаш да порастваш толкова бързо, слънчице.

— Не — издава тя брадичка по характерния за нея маниер. — Когато си възрастен, можеш да отидеш в Морантика.

— Какво е Морантика?

Тя завърта очи, учудена от невежеството ми, моето шестгодишно, уморено от живота момиченце.

— Нали знаеш, Морантика. Страната, в която възрастните излизат на вечеря и се целуват.

— О, Романтика.

Тя кима, доволна, че аз съм чувала.

— Да, Морантика!

— Кой ти каза за Морантика?

— Хана. И трябва да ходиш там с момчета, макар че понякога те стават твърде непослушни.

Стоя в тъмната задушна стая и си мисля за всички разговори, които ще проведем на тази тема в бъдеще и за онези, които няма да проведем, защото тя ще има нужда от свои тайни, за да стане самостоятелна, а аз ще имам нужда от свои, за да я задържа близо до мен. Когато се навеждам да я целуна, й казвам:

— Морантика е приказна страна.

Вероятно забелязала тъгата в изражението ми, дъщеря ми протяга ръчичка и хваща моята. За миг през паметта ми преминава споменът за хладната ръка на моята майка.

— Ти също можеш да дойдеш в Морантика, мамо — казва тя. — Не е много далече.

— Не, скъпа — казвам, навеждайки се да изгася нощната лампа с Пепеляшка, — мама е твърде стара.

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Прескъпа Катрин,

Напълно разбирам резервите ти относно срещата ни в този живот и оценявам предложението твоят уважаван колега Браян Някойси да се заеме с делата ми. Странно, но не искам да работя без теб, Кейт. Готовността е всичко^[1].

Все пак имам добри новини. Открих един страхотен ресторант в една паралелна вселена. Не сервират телешко и могат да ни настанят на закътана маса. Кога си свободна?

С обич, Джак

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

На дванайсети никога ми е удобно. Може ли да седнем до прозореца?

К ххххх

Отвън в градината през нощната тъмнина, наситена и мека като кадифе, мога да се закълна, че чувам как Джак ме зове. Когато бях млада, изоставях мъжете, както оставях дрехите си на купчинка на пода. Така ми се струваше по-добре. Бях установила, че на мъжете ще им е по-трудно да те изоставят, ако ти си го сторила първа. В емоционално отношение винаги бях стегнала вече куфара си — някой психоаналитик, ако имах време да се консултирам с такъв, вероятно би открил нещо общо с факта, че баща ми ни е напуснал. Освен това бях възприела отношението на Гручо Маркс: защо ми е да имам връзка с човек, който е толкова тъп, че да иска да има връзка с мен? Ричард положи много усилия, за да ми покаже, че любовта може да бъде инвестиция, нещо, което тихомълком нараства и обещава дългосрочна възвръщаемост вместо хазарта, който те оставя наранен и разорен.

Преди Ричард и преди децата ми бе лесно да изоставям хората. Изоставянето сега не би ми донесло нищо, освен мъка. За децата ние с Ричард сме многофункционален любовен хибрид, наречен мама и татко. Да разделим ли това цяло на две и да ги научим, че това са двама отделни хора, които трябва да свикнат да обичат поотделно? Просто не мисля, че съм в състояние да поискам това от децата си. Мъжете изоставят децата си, защото могат; жените по принцип не ги изоставят, защото не могат.

За да бъда с Джак, трябва да се превърна в изгнаник от собствената си родина. За да събера смелост да го направя, трябва да съм толкова нещастна, че оставането да е по-тежко от напускането. Все още не съм на този етап.

Да не забравя:

Дълга, който имам към децата. Дълга към себе си. Да намеря начин да ги съчетая. Да напиша протокола от заседанието. (Секретарката Лорейн каза, че е болна, но Лорейн винаги е болна по жегите.) На всяка цена да купя автобронзант — приличам на по-малката сестра на Мортиша Адамс. Да пълзя пред клиентите заради катастрофалните резултати от май (минус 9% в сравнение с индекса от минус 6%). Май помете целия ми труд от предишните четири месеца — отличните ми резултати са потънали в море от червено мастило. Да убедя клиентите, че положението е само временно и съм взела мерки да го подобря. Помисли какви да са мерките. Да изпусна въздуха от надуваемия замък, да повдигна пред Род въпроса за срамното сексистко/расистко поведение спрямо Момо. Пътека за стълбището? Да си резервирам един ден в козметичен център за освобождаване от стреса, включително протеиновата маска, препоръчвана от една звезда във „Вог“. Годишнина от сватбата. Кога е годишнината от сватбата?