Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Don’t Know How She Does It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17 (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Алисън Пиърсън

Заглавие: Скъпа, няма не мога

Преводач: Станка Божилчева

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 954-585-543-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1782

История

  1. — Добавяне

39
Край на играта

Статия от ноемврийския брой на „Финансите отвътре“:

„Едуин Морган Фостър“, една от най-старите финансови институции в лондонското Сити, триумфира по време на петото раздаване на годишните награди „Равноправие сега“ във вторник вечерта, спечелвайки първо място в категорията „Най-усъвършенствана компания“ за обвързаността си с етническата и полова равнопоставеност.

Фирмата спечели най-много точки в годишното проучване, проведено от „Равенство да!“ — организация, посветена на равноправието между половете, чиито членове включват 81% от лондонските финансови компании.

Журито бе особено впечатлено от количеството приходи, допринесени от Катрин Реди, най-младата жена мениджър в ЕМФ, и от Момо Гумератне, 24-годишната възпитаничка на Лондон Скул ъв Икономикс от Шри Ланка. За жалост двете дами не можаха да присъстват на церемонията, но наградата бе получена от Род Таск, началник на отдел „Маркетинг“ в ЕМФ. В речта си Таск каза: „Има много доказателства, че екипите, в които са представени и двата пола, са изключително важни за ефективната работа на колектива. ЕМФ е в челната редица на фирмите, които предоставят на жените възможността да заемат важни постове във финансовата общност.“

Не толкова позитивна нотка внесе Катрин Мълройд, председател на „Жените значат бизнес“. „Тези награди не разказват цялата история — отбеляза Мълройд. — Достатъчно тежко е да стигнеш до наистина влиятелен пост в Ситито като жена, без да съсипеш кариерата си, като си отвориш устата да критикуваш културата на финансовите среди. Равноправието на жените си остава второстепенен въпрос при повечето финансови фирми. На банките им се струва безсмислено да обучават жени служители само за да ги загубят заради невъзможността им да работят на ненормирано работно време или заради някоя от другите причини, свързани с майчинството.“

Запитан дали културата на „старите момчета“ принадлежи на миналото, Таск изтъкна, че е австралиец и по тази причина е много близо до съвременното отношение на мъжете към жените в бизнеса: „Тази година момичетата се справиха блестящо и аз се гордея с тях.“

Баща ми изигра ролята на живота си по време на презентацията на екологичната си пелена пред Крис Бънс. Дебра, която присъстваше в качеството си на правен съветник, ми каза, че татко бил не само съвсем трезвен, но направо се наслаждавал на ролята си на нестандартен изобретател. Най-гениалният му ход, каза Деб, бил, когато Бънс предложил да му напише чек още на място, а Джо, който бе прекарал живота си в опити да измъква чекове от хората, парирал, че с адвоката си имат уговорени срещи с други заинтересовани страни през следващите дни, но естествено, щели да държат ЕМФ в течение.

Бях обяснила на татко, че смятам, че съм намерила капитали за изобретението му, но от него се изисква да се представя за друг и да прояви малко повече въображение що се отнася до истината. В почти всяка друга връзка между баща и дъщеря това би бил много странен разговор, но на нас ни изглеждаше почти естествен завършек на продължилите с години — неизбежно признание, че измамата е втъкана в ДНК-то на рода Реди заедно със сините очи и боравенето с числа.

— Баща ти е много умен мъж — каза Уинстън, който играеше ролята на шофьор на предприемача, с черно БМВ с тъмни стъкла, което взе назаем от човек, когото нарече свой чичо. — Джо е наистина много щедър човек.

— Да, с моите пари.

След три дни Бънс подписа чека. Същия следобед влязъл с наперена походка и казал на заместничката си Вероника Пик да гледа и да се учи как мъжете печелят пред жените, като действат решително и не пропускат благоприятните възможности, без да затъват в незначителни подробности.

— О, нали провери обичайното? — мило попитала Вероника.

— Какво имаш предвид? — поинтересувал се Бънс.

— Обичайното — обяснила Вероника. — Нали знаеш, да провериш препоръките на директорите, да разузнаеш приложимостта на продукцията и капацитета на производството, истинността на банковите извлечения… Сигурна съм обаче, че няма нужда да ти изреждам всичко това.

— Ако имам нужда от съветите ти, ще те попитам — заявил Бънс.

Не се стърпя да позлорадства пред мен на следващата сутрин, докато се събирахме в конферентната зала, като масажираше с една ръка мъжествеността си, все едно бе лампата на Аладин.

— Открих един невероятен нов продукт, Кейт. Ще ни докара купища пари — чат ли си? Купища! Точно твой тип бизнес, мамче. Жалко, че аз пръв се добрах до него.

Дарих го с най-снизходителната си майчинска усмивка.

Парите, инвестирани от Бънс, стигаха да покрият дълговете на баща ми и да се издължи на кредиторите. Веднага щом сумата постъпи в сметката на Дж. Р. Пауърс, тя изчезна. Както предсказах, нито това, нито официалното оплакване на Момо за сексуален тормоз не бяха достатъчни, за да сложат завинаги кръст на кариерата на Бънс в ЕМФ.

Това стана няколко дни по-късно, когато интервюто, което шефът на „Рискови капитали“ в „Едуин Морган Фостър“ беше дал на разследващата телевизионна журналистка Алис Лойд, попадна в един таблоид под заглавието: ОТНОВО ПОРНО! (КАК ЕДНА ВАЖНА КЛЕЧКА В СИТИТО СИ ГО ВДИГА).

Алис бе завела Бънс в едно предпочитано от медиите свърталище в Сохо. След като погълнал големи количества от законни и незаконни субстанции, той станал крайно словоохотлив и гледката на една млада звезда от сапунени сериали го подтикнала да мине границата: „Ще ми се да я имах на моя уебсайт — споделил с Алис. — Всъщност бих искал да я имам, където тя пожелае.“

Хвалейки се със способността си да надушва победителите, Бънс цитирал една от последните си инвестиции в нов вид екологични пелени, които очаквал да предизвикат „по-голям шум от шибаната «Виагра»“.

Ситито е в състояние да неутрализира лошите миризми в периметъра на „Квадратната миля“, но когато вонята излезе навън и стигне до чувствителните ноздри на клиентите и влиятелните среди, възмездието е светкавично и безмилостно.

На сутринта след публикуването на статията с Канди стояхме и наблюдавахме как Крис Бънс бе повикан в офиса на Робин Купър-Кларк, как бе придружен от двама служители на охраната до бюрото си, което трябваше да опразни за три минути и накрая как бе изгонен от сградата.

— Има ли някой номера на ловеца с ястреба? — извика Канди. — На улицата има плъх.

Няколко минути по-късно в дамската тоалетна заварих Момо да плаче, заровила лице в руло хартия.

— Сълзи на щастие — заяви тя между хълцанията.

А аз? Разбира се, че бях доволна. Но неусетно за мен бях започнала да намирам Бънс по-скоро жалък, отколкото лош.

 

 

В обедната почивка с Момо взехме такси до Бонд Стрийт. Казах й, че е много важно, нещо свързано с работата, което си беше точно така.

Помощничката ми е озадачена.

— Какво правим в магазин за обувки, Кейт?

— Търсим стъклена пантофка, която да издържи на възможно най-силното налягане на квадратен милиметър площ и да не се изхлузи в полунощ. По липса на такава, вземаме тези и тези, о, и онези кафяви ботуши са страхотни. Извинете, имате ли четвърти номер от тях?

— Ти четвърти номер ли носиш? — със съмнение пита Момо.

— Не, ти носиш.

— Но аз не мога…

Двайсет минути по-късно се нареждаме на касата с четири кутии. Принудени да избираме между жълто-кафяви остри обувки с висок ток и тъмносини с отворена пета, избираме и двата чифта. После вземаме черните с тънки токчета, защото са твърде красиви, за да не ги притежаваш, и бежовите ботуши, които са направо без пари.

— Много ми харесват черните — казва тя, — но не се виждам да ходя с тях.

— Работата не е в ходенето, Момо. Смисълът е да ходиш на високо. И ако се случи най-лошото, винаги можеш да пробиеш каротидната артерия на Гай с токчето.

Усмивката й се стопява.

— Ти къде ще бъдеш?

— Няма да ме има за известно време.

— Не — казва тя. — Не искам прощален подарък.

— Ще се оправиш.

— Откъде знаеш?

— Хей, кой те обучи?… Във всеки случай престана да се извиняваш, затова знам, че си готова.

— Не — казва Момо и ме поглежда косо. — Само една от нас може да бъде Реди, Кейт. — После слага ръка на рамото ми и ме целува бързо по бузата.

По пътя към офиса в таксито, с планинска верига от обувки в краката ни, тя ме попита защо напускам и аз я излъгах. Казах й, че трябва да се преместя по-близо до майка ми, която е болна. Някои неща не можеш да споделиш дори с жените, които обичаш. Дори със себе си.

Причини да напусна работа:

1. Защото водя двойствен живот и нямам време да се радвам на нито един от двата.

2. Защото двайсет и четири часа не стигат.

3. Защото децата ми няма вечно да бъдат малки.

4. Защото един ден забелязах, че съпругът ми ме гледа, както майка ми гледаше баща ми.

5. Защото е жалко една жена да се превърне в мъж.

6. Защото съм твърде изморена да измисля друго, защото…

На следващата сутрин, преди подаването на оставката ми, трябваше да подредя. Семейството гълъби отдавна бе отлетяло — двете малки се бяха научили да летят в края на пролетта — но книгите, които бяха скрили майката и малките от ястреба, все още си стояха. Този път не рискувах по перваза. Извиках Джералд от охраната, за да ми помогне да отворя прозореца. Всички книги бяха непокътнати, с изключение на „Десетте природни закона за успешно ръководство на времето и живота: доказани стратегии за увеличение на работоспособността и вътрешния мир“. Приличаше на пещерен под с малки сталагмити от птичите курешки, закрили надписите на корицата.

Когато отидох в офиса на Род, заварих го седнал на неговото бюро зад наградата „Равноправие сега!“ — везни с миниатюрна женска фигура от бронз върху едното блюдо. В другото Род беше поставил желирани бонбони.

Прие новината за напускането ми много зле. Всъщност толкова зле, че се чу през стената в съседния кабинет на Робин Купър-Кларк.

— Кейти дезертира — обявява Род, когато шефът на Инвестиционния отдел провира глава през вратата, за да установи източника на гръмогласните викове.

Както очаквах, Робин ме покани в кабинета си.

— Има ли нещо, с което да те убедя да промениш решението си, Кейт?

Само ако промениш света си, отговарям наум.

— Не, едва ли.

— Ами работа на половин ден? — проучва той с неговата сянка на усмивка.

— Виждала съм какво става, когато една жена се опитва да работи на половин ден, Робин. Започват да говорят, че си почива, а после я отрязват. Отнемат й фондовете един по един, защото всеки знае, че управлението на парите е работа на пълен работен ден.

— Трудно е да управляваш парите по-малко от пет дни седмично.

Не казвам нищо. Той опитва другояче.

— Да не би да е въпрос на пари?

— Не, на време.

— Ааа. „Sed fugit interea, fugit inreparable tempus“[1].

— Ако това означава, че човек не бива да губи по четиринайсет часа на ден пред монитора, тогава да.

Робин идва от моята страна на бюрото и застава в неловка поза, която наричат достойнство.

— Ще ми липсваш, Кейт.

Прегръщам го вместо отговор — вероятно първата прегръдка в офисите на „Едуин Морган Фостър“.

После се прибирам у дома, като внимавам да не пропусна да претичам през тревните площи.

Бележки

[1] Междувременно времето лети и никога не се връща (лат.). — Б.пр.