Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (31)

31
Криза с бавачката

6.27:

Още е много рано, в градината съм и съм сигурна, че денят ще бъде горещ. Въздухът може да се разреже с нож. Докато съм била в Щатите, никой не се е погрижил за растенията и охлювите са опоскали кремовете, а теменугите в глинените саксии са изсъхнали. Когато ги докоснеш, се превръщат в лилав прах. Посадих точно този вид, защото харесах името „Безгрижно сърце“. Някой ден, когато имам време, градината ми ще бъде наистина красива. Ще посадя лобелии, редици от жасмин и ще има каменни саксии, от които ще се спускат теменужки „Безгрижно сърце“.

Отгоре през прозореца се чува простенване. И децата не могат да спят спокойно през тези горещи нощи. Бен ме събуди посред нощ с писъци точно докато сънувах лош сън. През лятото и сънищата са различни — трескави, изваждат на показ неща, които човек би искал да погребе дълбоко. Когато влязох в стаята му, целият беше мокър, горкото бебе, и се плъзгаше в ръцете ми като малко тюленче. Занесох го в банята и го измих с гъба — изведнъж по някаква причина се уплаши от фланелката си с Прасчо — после го преоблякох. Когато му предложих шишето с вода, той го бутна и започна да вика: „Абъка, абъка!“

Колко пъти да казвам на Пола да не му дава сок? На ум разигравам сцена с Пола, но от известно време тя се оплаква от „женски проблеми“ и лесно би могла да се направи на болна, а ваканцията е най-кошмарното време да се намери заместник. По дяволите!

 

 

7.13:

Веднага мога да позная по гласа на Пола, че няма да дойде. А днес председателствам Комитета по глобално разпределение на активите, защото Робин Купър-Кларк е заминал с момчетата. Емили и Бен не са на училище или ясла, а бавачката няма да дойде. Върхът!

По традиция период на удоволствия и почивка, лятната ваканция е най-ужасният сезон за работещата майка. Топлото време и безгрижните дни действат като постоянен укор. Има излети, на които ти се иска да отидеш, прохладни басейни, в които ти се иска да потопиш боси крака; сладоледени фунийки, чието ванилово съдържание би била повече от щастлива да ближеш.

Пола протяжно въздиша. Казва, че от известно време не се чувства добре, освен това и историята с плъха, разбира се, я извадила извън равновесие. Но не искала да ме тревожи, защото „знам колко си заета, Кейт“. Класическата тактика на бавачките — да нанесат първи удара, преди по-сериозните ти оплаквания да имат възможността да попаднат в целта. Докато мънкам съчувствено, мислено прехвърлям в паметта си списък с хора, които биха могли да гледат само за днес децата. (Ричард е извън града. Представя проект за занаятчийска юрта.)

Първо хрумване — Анджела Брънт, съседка и водач на местната мамафия. Започвам да набирам номера й, но изведнъж си представям физиономията й, светналите й „фарове“, когато стане ясно, че амбициозната й съседка отсреща се появява от обхванатата от пламъци колиба на собствения си егоизъм и моли за помощ. Не. Не мога да й доставя това удоволствие. Обаждам се на Алис, приятелка, телевизионен продуцент и я питам мога ли да й поискам услуга. Може ли нейната бавачка да гледа Емили и Бен? Не бих я молила, ако не беше това събрание, а отпуската в ЕМФ на практика е незаконна и…

Алис ме прекъсва рязко с думите, че знае какво е. Казва, че няма проблем, стига да не възразявам Джо да заведе децата на басейн с нейните момчета. В този момент не бих възразила Емили и Бен да отидат скачат с парашути в Борнео, стига да стигна до офиса и да започна да се подготвям за събранието.

 

 

7.32:

Обаждам се на „Пегас“. Уинстън пак вдига телефона. Защо в „Пегас“ нямат други шофьори? Започвам да се чудя какъв ли незаконен бизнес върти.

Уинстън казва, че ще дойде след петнайсет минути. Отговарям му, че ми е нужен след четири.

— Ще видя какво мога да направя — хладно отвръща той.

Изведнъж ме обзема неосъществимият копнеж да се покатеря в скута на някой голям и силен човек и да остана там — о, двайсет и пет години сигурно ще свършат работа.

— Мамо?

— Какво има, Ем?

— На небето е хубаво, нали?

— На небето е много хубаво.

— Там има ли „Макдоналдс“?

— Къде?

— На небето.

— Боже, не знам. Сега трябва да взема крилата на Бен.

— За небето ли?

— Какво? Не. Надуваемите крила. Отивате да плувате. Помниш ли Нат и Джейкъб?

— Защо на небето няма „Макдоналдс“, мамо?

— Защото… Нямам представа. Защото умрелите не ядат.

— Защо умрелите не ядат?

— Не, Бен. Бенджамин, не. СЕДНИ! Мама ще ти донесе сок в… Не върху роклята ми!

— Мамо? Може ли следващият ми рожден ден да бъде на небето?

— Емили, ЩЕ МЛЪКНЕШ ЛИ, АКО ОБИЧАШ!

 

 

7.44:

Пегасът е спрял пред нас, впрегнат в нова колесница, във всеки случай нова за него. Примерата е скрита под собствен слой мръсотия, но поне като отвориш вратата, не се посипва облак ръжда върху дрехите ти. Натоварвам се с децата отзад, слагам Бен в скута си и със свободната ръка набирам номера на агенцията за бавачки. Една девойка, чийто тон сякаш е предназначен за справяне с неприлично богати маври казва, че много би искала да помогне, но по това време на годината е особено трудно да се намери временна бавачка.

— Нали знаете, ваканция е.

— Да, знам.

Всички били наети от векове, но тя всъщност има едно момиче в списъка. Хърватка. На осемнайсет. Силата й не е в английския, но е много ентусиазирана. Обича децата.

Добре. Мъча се да си спомня на коя страна беше Хърватска в касапницата на Балканите. Мисля, че са били на страната на нацистите през Втората световна война, а сега са на страната на добрите или беше обратното? Съгласявам се и си уговарям интервю с нея за довечера. Как се казва?

— Ратка.

Естествено. Да не забравя да се обадя на санитарния за плъха^[1]. Защо не идва? Емили настойчиво ме потупва по крака. Води оживен разговор с шофьора.

— Мамо, Уинстън казва, че това му е хубавото на небето, че когато си гладен, можеш да се наведеш и да си отхапеш от някой облак. Като захарен памук. Ангелите ги правят. — Изглежда далеч по-щастлива от това обяснение, отколкото от моето.

 

 

Алис живее в аристократична къща в края на Куийнс Парк. Купиха я, преди цената на една къща с четири спални да надвиши тази на щата Колорадо. Щом влязохме, дъщеря ми изтича доволно към Нат и Джейк и започнаха да си играят, но Бен хвърли поглед към непознатата обстановка и се вкопчи в крака ми като моряк по време на вълнение със сила десет бала. Нямам време и трябва да тръгвам веднага, но прекарвам няколко минути в умилкване пред бавачката. Виждам как поглежда истеричното момченце и се чуди какво си е навлякла на главата. Накрая го откопчва от мен и излиза тичешком от стаята с пищящия Бен.

Опитвам се да чета „Файненшъл Таймс“, седнала на задната седалка на пегаса, за да се настроя за срещата, но не мога да се концентрирам. Разтърсвам силно глава, за да се отърся от спомена за разплакания Бен. Виждам, че Уинстън ме гледа изпитателно в огледалото. Вече сме на околовръстното, когато той заговаря:

— Колко ти плащат за това, госпожо?

— Не е твоя работа.

— Петдесет? Или сто хиляди на година?

— Зависи от бонуса ми. Но тази година няма да има бонус. Не и след юнските резултати. Честно казано, ще съм щастлива, ако остана на работа.

Уинстън потупва с две ръце волана с калъф от овча кожа.

— Майтапиш се. Държат те на разположение всяка секунда от всяка минута всеки ден. Ти си тяхна робиня, момиче.

— Нищо не мога да направя, Уинстън. На практика аз издържам семейството.

— Леле! — Той скача върху спирачката, за да не сгази една монахиня на пешеходната пътека. — Мъжът ти как го приема? Такива неща действат зле на мъжката гордост, ако ме разбираш.

— Сериозно ли мислиш, че размерът на заплатата ми се отразява зле на сексуалните способности на мъжа ми?

— Ами това обяснява защо се раждат все по-малко бебета, не е ли така? Нивото на раждаемостта си беше добро, преди жените да тръгнат на работа.

— Мисля, че се дължи на естрогена във водата.

— Аз пък мисля, че се дължи на естрогена в офиса.

Дори от задната седалка мога да позная, че се е ухилил широко, защото кожата към ушите му се е набръчкала.

— За Бога, Уинстън, в края на двайсети век сме.

Той поклаща глава и купето се изпълва със златист прах. Като добрата фея кръстница, каза Емили, като го видя.

— Няма значение кой век сме — изръмжава той, — часовникът в главата на мъжа е настроен на едно и също време. Времето на вагината.

— Мислех, че сме надраснали тези глупости и отдавна сме излезли от пещерата.

— Ето къде грешат хората като теб, госпожо. Жените го надрастват, но мъжете продължават по стария начин, за да могат да правят секс с тях, както е било винаги. Мъжът се пита: „На коя струна очаква тя да засвиря?“ и засвирва на нея. Ето, опитай една от тези.

Уинстън ми подава една тенекиена кутия. Разпознавам бронзовия контейнер от детството си — бонбони против повръщане. С Джули предпочитахме захаросаните круши, които имаха вкус на желязо, но винаги ни даваха от ментовите. Мама се кълнеше, че действали против повръщане. Затова винаги свързвам ментовите бонбони с прилошаване по време на път — книжната торбичка с неприятното си съдържание, рязкото отбиване на колата на банкета, избърсването на ръцете от изсъхналата кафеникава трева.

Сега сме в Ситито и криволичим между каньоните от стъкло, където жегата се стеле като лилава мараня. Отварям кутията с бонбони. Вътре са подредени спретнато цигари с марихуана. След като си прочиствам гърлото, възприемам тона на говорител по „Радио 4“:

— Политиката на компанията е съвсем недвусмислена — консумацията на всякакви незаконни субстанции на територията на „Едуин Морган Фостър“ е строго забранена. — И… понеже сме почти стигнали, по-добре е да побързам. Имаш ли запалка, Уинстън?

 

 

11.31:

Проучванията за срещата ми са затруднени, понеже „Уол Стрийт Джърнъл“ не може да застане неподвижно. Всички тези гърчещи се черни редове на страницата с данните за пазара изглеждат като грозни драсканици.

Жалка работа. Чувствам се замаяна като стара мома, надигнала гарафата с шерито на викария. Майчинството — по-точно въздържанието заради майчинството — е съсипало способността ми да се наслаждавам на всякакви наркотици, с изключение на редките отчаяни глътки „Калпол“. Успявам да вляза в залата за събранието, но вътре стените танцуват пред очите ми. Всеки път, когато се налага да стана, за да сменя поредния диапозитив, трябва да се хвана силно за ръба на масата и да наклоня глава на една страна, за да нивелирам хоризонта. Чувствам се като човекът спиртомер. Когато отварям уста, за да се обърна към дванайсетимата финансисти около масата, гласът ми звучи достатъчно уверено. Но после откривам, че имам само смътна представа на кого говоря и какво ще кажа след това. Все едно съм вентрилоквист на самата себе си. Въпреки това дълбокото чувство за спокойствие ми дава възможност да не обръщам внимание на мнението на колегите ми и да взема серия от инвестиционни решения, които от утре ще се превърнат в политика на компанията.

Облигации или акции? Няма проблем. Великобритания или Япония? Боже, само глупак би се чудил над това.

По средата на събранието Андрю Макманъс — як шотландец с рамене като честърфийлдски диван — се прокашля важно и обяви, че се надява всички присъстващи да го извинят, но трябвало да излезе по-рано, защото Катриона, дъщеря му, имала водно парти и той й бил обещал, че татко ще присъства. Всички около масата реагират така, сякаш това е най-нормалното нещо на света. По-младите мъже, които смятат, че един ден и те може да имат деца, но не и преди да започнат да произвеждат поршетата с плотове за смяна на пелени, дори не трепват. Другите бащи се споглеждат заговорнически, съпричастни към проявата на „новия тип баща“. Виждам Момо, на която би трябвало да й е ясно, да изрича беззвучно: „Сладко!“ Дори Силил Хармсуърт смекчава чертите си на Злата царица в нещо като усмивка и казва:

— О, прекрасно, Андрю! Толкова си грижовен. — Като че ли Макманъс съвсем сам е покачил Dow Jones до сто и петдесет пункта.

Забелязал, че аз единствена не се присъединявам към всеобщото одобрение, Андрю свива безпомощно рамене и казва:

— Знаеш как е, Кейт. — Облича сакото си и излиза от стаята.

Да, всъщност знам как е. Мъжът обявява, че трябва да излезе от работа, за да бъде с детето си на кратко развлекателно мероприятие, и е приветстван като себеотрицателен и предан баща — модел за подражание. Жената обявява, че трябва да излезе от работа, за да бъде с болното си дете, и е заклеймена като неорганизирана, безотговорна служителка, която не проявява достатъчна съпричастност към работата. Парадирането на бащата, че е баща, е знак на сила; за майката, която показва, че е майка, това е знак на ужасна уязвимост. Как да не обичаш равноправието!

От: Кейт Реди

До: Дебра Ричардсън

Току-що председателствах събрание, на което един колега съобщи, че трябва да излезе по-рано, за да присъства на тържеството на дъщеря си. Направо му дадоха рицарски сан за заслуги към бащинството. Ако аз бях направила подобен опит, Род би ме екзекутирал и би набучил отрязаната ми кървава глава на оградата на „Банк ъф Ингланд“ за назидание на другите жени кръшкачки.

Тоооолкова е несправедливо. Стигам до извода, че глупостите как жените правели кариера са просто номер. Ние сме живото доказателство, че това не е възможно.

Забрави висшето образование. Мисля, че трябва да изпратим дъщерите си в колеж по кулинария, където да се учат да украсяват масата с цветя и да приготвят вкусна вечеря за двама, а после могат да се омъжат за мъже, които да им плащат да си стоят вкъщи и да си правят педикюр.

СПЕШНО: Мн. те моля да ми припомниш какви бяха недостатъците на този начин на живот???

 

 

От: Дебра Ричардсън

До: Кейт Реди

Някога, в далечна земя, живяла красива независима и самоуверена принцеса, която попаднала на една жаба, докато си седяла и обмисляла някои екологични проблеми край брега на едно незамърсено езеро насред тучната поляна край замъка.

Жабата скочила в скута на принцесата и казала:

— Мила принцесо, някога бях красив принц, преди да ме омагьоса една зла вещица. Ако обаче ме целунеш само веднъж, отново ще се превърна в напетия принц, какъвто бях. После, сладка моя, може да се оженим и да заживеем в замъка ти, където ще ми готвиш, переш и ще ми раждаш деца, като ще си ми вечно благодарна за това.

Тази вечер, седнала на трапезата пред леко запържените жабешки бутчета, принцесата се засмяла на себе си и си помислила: „Как не!“

Днешните мъже са по-добри бащи в сравнение със своите бащи. Само заради това, че знаят как се сменят памперси или в коя дупка трябва да пъхнат биберона, те стават по-способни родители, от което и да е предишно поколение. Но ние, жените, можем да сме само по-лоши майки от нашите майки и това ни терзае, защото се трудим много, много здраво, а сме обречени на провал.

В „Едуин Морган Фостър“ бюрата на мъжете родители са отрупани със снимки на отрочетата им. Преди да получиш компютър и блокче с листчета за бележки, трябва да минеш тридневен курс по семейни портрети — кожени рамки, шарени рамки от крокодилска кожа, рамки от двойна стомана с медна вътрешна рамка, хитри плексигласови кубчета. Тук липсващо зъбче, там гол на футболен мач; онази ски ваканция, където Софи преметна червения си шал през врата на татко и двамата се обърнаха към камерата широко усмихнати. На мъжа е позволено да рекламира факта, че е баща. Това е символ на сила — знак, че може да издържа семейство. Жените в офисите на ЕМФ нямат склонност да показват снимките на децата си. Колкото по-нагоре се изкачват в йерархията, толкова повече оредяват фотографиите. Ако един мъж има снимка на децата си на бюрото, това засилва човечността му; ако една жена я сложи, това намалява нейната. Защо? Защото не е прието той да е вкъщи при децата; тя трябва да бъде с тях.

Преди имах фотография на Бен и Емили на бюрото си. Рич ги снима, след като бебето тъкмо беше започнало да сяда. Емили бе отзад, хванала Бен през кръста с гордо изражение. Той се смееше сякаш животът е една огромна шега и за първи път е чул края на вица. Подържах снимката на бюрото си няколко седмици, но всеки път, когато погледнех децата, си мислех едно и също — ти им осигуряваш всичко, но не ги гледаш. Затова прибрах снимката в чекмеджето.

Миналата година в Лондонския бизнес университет слушах лекцията на една американка, изпълнителен директор. Тя каза, че ще възпита дъщерите си като гейши — истинското бъдеще за жените било да възпитават и доставят удоволствие на мъжете. В залата се разнесе нервен смях: „Тя се шегува, нали?“ Тя бе красива и невероятно умна, така че не мисля, че се шегуваше.

Знаех само, че не искам да водя живота на майка си. Нямах нужда от образец за подражание, който да ме научи, че да зависиш от някой мъж е обезсилващо, даже опасно. Но дали Емили ще иска живот като моя? Когато погледне майка си, кого вижда? Ако изобщо, разбира се, вижда майка си. През седемдесетте, когато жените се бореха за правата си, какво мислеха, че означават равните възможности? Че на жените ще им се даде право да прекарват толкова малко време с децата си, колкото и мъжете?

 

 

12.46:

Ура! Време за ядене. Отивам в хайтек кафето, отворено в сутерена от ЕМФ миналата година, като част от опитите на компанията да не прилича толкова на банка, колкото на нощен клуб. Кафенето трябваше да излъчва непосредствена постиндустриална атмосфера, но ефектът е по-скоро на закусвалня в някое летище. Все още съм леко гипсирана след цигарата на Уинстън от тази сутрин. Какво съм си мислила? Докато слизах от колата, Уинстън ме покани на концерт след две седмици в събота. Можело да ми допадне, каза той. Музиката била малко особена, но според него щяла да ми се отрази добре. Докато гордата финансистка съчиняваше вежливия си, но леден отказ, отворих уста и оттам излезе думата „да“. Както изглежда, имам среща на рейв парти с новия ми наркодилър. Какво, по дяволите, ще кажа на Ричард?

Докато ефектът от тревата отшумява, усещам гадене и в същото време глад. Претеглям конкурентните достойнства на голяма кифла с боровинки и изящната й нискокалорична посестрима с лимон и сусам. Купувам и двете. Редувам ги лакомо, когато съзирам познатите остри черти, които намръщено ме гледат отвисоко.

— Боже, Кейт. Не ядеш за двама, нали? Неприятностите с Канди ми стигат.

Род Таск.

— Мне — отговарям с пълна уста, изстрелвайки боровинкови куршуми през масата.

Род ми казва, че трябва да отида до Ню Йорк в сряда, за да омая някакви брокери. Иска да си поговоря малко с тях. Тази информация бе последвана от гротескно намигане.

— В сряда?

— Да. Ще рече утре.

— Всъщност, Род, бавачката ми е болна и трябва да намеря заместничка, за да…

Той ме прекъсва с каратистко движение на ръката.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че няма да можеш, Кейт? Ако е така, сигурен съм, че Гай ще се справи.

— Ммда. Ддне. Разбира се, че мога, просто…

— Браво. И можеш ли да хвърлиш един поглед на това вместо мен, сладкишче? Благодаря.

Разглеждам пресниманото копие в асансьора на път към тринайсетия етаж. Това е статия от „Инвестмънт Мениджър Интернешънъл“ със заглавие: ИНВЕСТИЦИИТЕ В РАВНОПРАВИЕТО МЕЖДУ ПОЛОВЕТЕ НАЙ-НАКРАЯ НА ПЕЧАЛБА!

Компаниите за инвестиционен мениджмънт все повече бързат да се присъединят към печелившата страна на равноправието между половете, тъй като осъзнават, че по-дружелюбното отношение към наетите на работа жени се отразява добре на бизнеса. „Хърбърт Джордж“ и „Бериман Лоуел“ наскоро спечелиха лаврови венци за усилията си в тази насока. Джулия Салмън, вицепрезидент в „Хърбърт Джордж“ казва: „Ситито предлага невероятни възможности за жените. Все повече жени биват повишавани с всяка изминала година. Повечето фирми назначават координатори, отговарящи за етническото и полово многообразие.“

Все пак много институции се оплакват, че въпреки предлаганите от тях големи възможности за израстване в кариерата, предубежденията към антисоциалното работно време и мачо културата все още възпрепятстват жените кандидати.

„Разрушаването на стереотипа на пристрастие към «старите момчета», който се свързва с висшите финансови среди, не е лесно“ — признава Силия Хармсуърт, началник „Личен състав“ в „Едуин Морган Фостър“.

Е, тя най-добре би трябвало да знае. Да видиш името на Силия в статия за равноправието между половете е все едно да откриеш Хайнрих Химлер да развежда туристическа група в някоя синагога.

Хармсуърт съобщи, че ЕМФ, досега смятана за една от най-закостенелите фирми в тази област, наскоро назначи координатор по етническото и полово многообразие — Катрин Реди.

КАКВО?

Трийсет и пет годишната Реди, най-младият старши директор в ЕМФ, е била натоварена с идентифицирането на проблемите, свързани с пола, в културата на работното място.

Забелязвам, че Род е оградил израза „проблемите, свързани с пола“. До него е надраскал: „Какво, по дяволите, е това?“

От: Кейт Реди

До: Дебра Ричардсън

Привет, привет от твоята приятелка на границата на лудостта. Според теб следродилната депресия може ли да продължи 18 месеца? Ако е така, кога преминава?

Казах ли ти, че имаме ПЛЪХОВЕ? Един претича през кухнята, докато вечеряхме с родителите на Ричард. О, И ЧИСТАЧКАТА МЕ УВОЛНИ. В работата заварих 61 имейла, бавачката е „болна“, а единствената свободна бавачка в агенцията е близка роднина на Слободан Милошевич. Освен това съм новият „координатор по етническото и полово многообразие“. Трябва да предприема спешни стъпки, за да компенсирам липсата на равновесие в представянето на половете във фирмата. Имаш ли представа къде мога да купя някакво автоматично оръжие?

Моля те, хайде да осъществим този обяд? Посочи ден хххх

 

 

От: Дебра Ричардсън

До: Кейт Реди

Мисля, че следродилната депресия може да продължи до 18 години след раждането, после ни правят хистеректомия и започваме да гледаме стари епизоди на „Приятели“ в червена инвалидна количка с гумена подложка в някой старчески дом с висока желязна ограда.

Не се тревожи, плъховете в момента са много шик сред средната класа. Нито един стилен дом не може да мине без плъх. На Феникс му поставиха диагноза „дефицит на внимание“. Според мен и баща му страда от същото, но може да се дължи на някоя извънбрачна афера???

Твърде съм скапана, за да ми пука. Прочетох в „Добра домакиня“, че половината от работещите майки се тревожат, че отношенията със съпрузите им страдат от ужасен „недостиг на време“. Какво прави другата половина: трийсетсекундни свирки?

Какви са новините около великолепния неподходящ Абелхамър? Нали осъзнаваш, че като моя най-стара приятелка, единствената ти роля е да ми даваш поводи за завист и неодобрение?

Обяд във вторник или четвъртък? Ххххх

 

 

18.35:

Прибирам Емили и Бен от къщата на Алис. Хвърлят се към мен като гладуващи африкански деца. Бавачката на Алис, Джо, е невероятно мила и ми казва какви страхотни деца са Бен и Емили. Колко сериозна и с какво въображение е Емили. Изпитвам прилив на гордост и едновременно бодване от срам, задето често ги възприемам като проблем, който трябва да се реши, а не като извор на радост.

Довечера трябва да наема временна бавачка, освен ако не убедя Рич да работи вкъщи или Пола не оздравее като по чудо. Изпитвам тотален ужас да искам услуга за себе си или за децата си — напомня ми за онзи път, когато татко ме буташе към една жена на автобусната спирка в Лийдс на Коледа и ме караше да я помоля за петачка, за да се приберем у дома, защото ни свършил бензинът. Дори нямахме кола. Жената обаче бе много мила, даде ми парите и пакет желирани бонбони. Бонбоните залепнаха от вътрешната страна на бузата ми като изгарящи язви.

Джо каза, че Бен цял ден не се отлепил от нея и мисли, че има някакъв обрив по гърдите. Карал ли е варицела? Не, не е. Но сега не може да се разболява. Утре сутрин летя за Йорк с полета в осем и половина.

 

 

22.43:

Не мога да повярвам. Стоя на площадката пред банята, увита с миниатюрна хавлиена кърпа, и крещя на Ричард:

— Няма топла вода!

— Какво? — Той стои по средата на стълбището, лицето му е в сянка. — О, днес спряха водата, докато човекът от санитарната служба провери тръбите. Сигурно е дръпнал шалтера.

— Трябва да се изкъпя.

— Скъпа, бъди разумна. — Гласът му е пропит с умора. — Сега ще го включа и след двайсет минути ще имаш топла вода.

— Сега. Имам нужда да се изкъпя сега!

— Кейт. Ние… не можем да продължаваме така.

— Напълно си прав, че не можем. Нямаме топла вода. Имаме плъхове. Къщата ми е нагоре с краката и няма кой да я чисти. Трябваше да съм заспала още преди час и половина и наистина, наистина, наистина ми трябва топла вода, Ричард. Работя през всичките божи часове и живея в условията на средновековен бордей. Твърде много ли е да искам да си взема ЕДНА ВАНА?

Ричард протяга ръка, но аз я отблъсквам. Сълзите ми са обезпокоително горещи — с температурата на ваната, която няма да си взема. Трябва да опитам да се успокоя. Съпругът ми изглежда стъписан. Защо не се е избръснал?

Точно в този момент над главите ни долита един глас:

— Ру — хленчи той. — Ру.