Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (1)

1
Вкъщи

1.37:

Как стигнах дотук? Може ли някой да ми обясни? Не в тази кухня, имам предвид в този живот. Сутрин е — преди коледния концерт в училището, а аз налагам с точилката пайове със стафиди и плодове. Не, нека да съм пределно ясна, по-скоро прилагам тормоз над готовите сладкиши, което като цяло е много по-труден и деликатен процес.

След като ги разопаковам от луксозните им опаковки, измъквам пайовете от фолиото, слагам ги на дъската за рязане и стоварвам точилката върху безупречната им набрашнена повърхност. Уверявам ви, не е толкова лесно, колкото изглежда. Ако удариш пая твърде силно, се получава нещо като реверанс, изпълнен от дебелана — краищата на тестото се издуват и плодовата плънка изтича навън. Но с един премерен замах — представете си удар, достатъчен да размаже малък бръмбар — се получава намачкана ронлива повърхност, което придава на пая вид на домашно приготвен. Домашният вид е целта ми. Домът е там, където е сърцето. Домът е мястото, където добрата майка пече сладкиши за децата си.

И цялото това главоболие само защото преди десет дни Емили се върна от училище с писмо, сега закрепено на хладилника с магнит с образа на Тинки Уинки, в което се обръщаха към нас, родителите, с молба, дали не бихме могли да се включим доброволно с подходящи празнични лакомства в коледното тържество, което организираха винаги след коледния концерт. Бележката е напечатана с малиновочервено мастило, а най-отдолу, до подписа на госпожица Емпсън, се мъдри снежен човек с четвъртита шапка и свенлива усмивка. Да не се оставите обаче да бъдете подведени от енергичния неофициален тон или от изобилието на дружески удивителни знаци!!! О, не. Училищните бележки съдържат определен код, който е така умело втъкан в текста, че може да бъде дешифриран само от „Блитчли Парк“^[1] или от виновни жени в напреднал стадий на безсъние.

Да вземем например думата родители. Когато пишат „родители“, това което всъщност имат предвид, което все още имат предвид, са майките. (Дали някой баща, който има съпруга, някога е прочел подобна бележка от училище? На практика предполагам, че не е невъзможно, но бележката ще да е била покана за тържество — нещо повече, покана за тържество, което е минало поне преди десет дни.) Ами „доброволно“? Доброволно е учителски жаргон за „на живот и смърт или детето ви няма да бъде прието в училището, което сте избрали“. Що се отнася до „подходящите празнични лакомства“, определено не се има предвид нещо, купено в супермаркета от някоя мързелива измамница.

Откъде го знам? Все още помня погледите, които си размениха майка ми и госпожа Фрида Дейвис през 1974 година, когато едно момченце с прашен сив анорак се приближи до масата с дарения за Фестивала на жътвата с два компота от праскови в кутия за обувки. Изражението на лицата им завинаги се е запечатало в паметта ми. То казваше: „Що за жалка повлекана е тази майка, отскочила до магазина на ъгъла, за да отпразнува Божията щедрост, когато милостивият Бог съвсем ясно изисква кошница с плодове, завита в целофан? Или хляб, изпечен на плитка.“ Близнаците на Фрида Дейвис внимателно лавираха из църквата, понесли хляб, сплетен на плитчици, гъсти колкото на мома германка.

— Разбираш ли, Катрин — по-късно обясни госпожа Дейвис, която неодобрително присви ноздри над чаените кейкове, — има майки, които полагат усилия като майка ти и мен, и други, които — продължително подсмъркване — не си правят труда.

Естествено, знаех за кои става въпрос. Жените, които го карат през пръсти. Дори през 1974 година вече одумваха майките, които ходеха на работа. Жени, които носеха костюми с панталони и дори, както се говореше, позволяваха на децата си да гледат телевизия по светло. Слуховете за немарливостта им се лепяха по тях като прахта по корнизите им.

Така че, вече ви е ясно, преди да бях станала достатъчно голяма, за да разбера какво означава да си жена, вече знаех, че жените се делят на две категории: истински майки, жертвоготовни майсторки на ябълкови пайове и ревностни чистници на мивки и вани, и тези от другия вид. На трийсет и пет годишна възраст вече знаех точно към кои се числя и предполагам, че това, което правя сега в малките часове на 13 декември, да налагам пайове с плодове и стафиди, докато не заприличат на домашно приготвени, е доказателство за това. Преди жените имаха навика да правят домашни пайове и да имитират оргазми. Сега се оправяме с оргазмите, но трябва да имитираме домашни пайове. И това наричат прогрес.

— По дяволите, по дяволите! Къде е скрила ситото Пола?

— Кейт, какво си мислиш, че правиш? Часът е два през нощта.

Ричард стои на прага на кухнята и примигва на светлината. Рич с неговата пижама „Джърмин Стрийт“, мека и пухкава от многото пранета. Рич с неговото необятно английско благоразумие и изтъркана доброта. Бавният Ричард, както го нарича американската ми колежка Канди, тъй като работата в неговата фирма за етична архитектура е почти на замиране, като освен това близо половин час изхвърля кофата с боклука и все ми повтаря да намаля темпото.

— По-спокойно, Кейт, приличаш на онази панаирна въртележка. Как се наричаше? Онази, на която пищящите хора цяла вечност стоят прилепени на едната страна, докато проклетото нещо продължава да се върти?

— Центробежна сила.

— Знам това. Исках да кажа как се нарича самата въртележка.

— Нямам представа. Стената на смъртта?

— Именно.

Разбирам какво има предвид. Не съм толкова зле, за да не мога да схвана, че в живота има и други неща, освен фалшифицирането на сладкиши посред нощ. Умората на дълбоководолаз, пътуването до дъното на пълното изтощение — откакто се роди Емили, да си призная, не съм излизала от това състояние. Пет години живот в оловния костюм на недоспиването. Но какъв избор имам? Да отида днес следобед в училището и най-безсрамно да тръсна на масата с лакомствата кутия луксозни сладки от „Сейнзбъри“? После към „майката, която вечно отсъства“ и „майката, която крещи“ Емили може да добави „майката, която не си направи труда“. След двайсет години, когато арестуват дъщеря ми заради опит да проникне в Бъкингамския дворец с цел отвличане на краля, криминалните психолози ще излязат по новините и ще кажат: „Приятели твърдят, че психичните проблеми на Емили Шаток започнали на един коледен концерт в училище, когато майка й, бледа сянка в живота на момичето, я изложила пред съучениците й.“

— Кейт. Ехо?

— Трябва ми ситото, Ричард.

— За какво?

— За да наръся пудра захар върху пайовете.

— Защо?

— Защото цветът им е твърде равномерен и всички в училището ще познаят, че не съм ги правила аз, ето затова.

Ричард запримигва бавно като Стан Лаурел, забъркал поредната каша.

— Не питам за пудрата захар. Защо готвиш, Кейт, да не си полудяла? Върна се от Щатите само преди три часа. Никой не очаква от теб да приготвиш каквото и да било за коледния концерт.

— Добре, аз очаквам. — Гневът в гласа ми ме сварва неподготвена и забелязвам как Ричард трепва. — Така че къде е скрила проклетото сито Пола?

Изведнъж Ричард ми се вижда състарен. Вертикалната черта между веждите на съпруга ми, която някога приличаше на забавна удивителна, неусетно за мен е станала по-дълбока и сега прилича на решетка с пет пречки. Моят хубав забавен Ричард, който едно време ме гледаше така, както Денис Куейд гледаше Елън Баркин в онзи филм, сега, след тринайсет години равноправно партньорство и взаимна подкрепа, ме гледа както опитното зайче гледа учения; със съзнанието, че подобни опити са необходими за благото на човешкия прогрес, но и някак си умоляващо.

— Недей да викаш — въздъхва той, — ще ги събудиш. — Една ръка в пижама на пастелни райета сочи към горния етаж, където спят децата. — Както и да е, Пола не го е скрила. Трябва да престанеш да я обвиняваш за всичко, Кейт. Ситото стои в чекмеджето до микровълновата.

— Не, стои точно тук, в шкафа.

— Не, не стои там от 1997 година. Мила, моля те ела да си легнеш. След пет часа трябва да ставаш.

Гледката на Ричард, който отива да си легне, ме изпълва с копнеж да го последвам, но не мога да оставя кухнята в това състояние. Просто не мога. Стаята носи следите от тежка битка. Насред трапезарията лежат един шрапнел от лего и няколко осакатени Барбита — една без крака, друга без глава — които си правят нещо като пикник на карираното ни тартаново килимче за излети, по което още не са изчистени зелените петна от последното ни излизане до Праймроуз Хил през август. До стелажа за зеленчуци има купчинка стафиди, за които съм сигурна, че стоят там от сутринта, когато тръгнах за летището. Някои неща са се променили през отсъствието ми; половин дузина ябълки са добавени в голямата стъклена купа върху чамовата маса до портала към градината, но никой не се е сетил да изхвърли старите плодове под тях и крушите на дъното са започнали да пускат лепкав кехлибарен сироп. Докато ги изхвърлям една по една в кофата за боклук, потръпвам от съприкосновението със загнилото месо на плодовете. След като измих и подсуших купата, внимателно избърсвам ябълките и отново ги слагам вътре. Цялата операция ми отнема може би около седем минути. После се заемам да забърша плота от неръждаема стомана, но вследствие на търкането се разнася неприятна миризма. Подушвам кърпата. Лигава от бактериите, от нея се излъчва сладникавата противна воня на загнили дръжки във ваза. Колко точно полускапан трябва да бъде един парцал, преди някой в тази къща да реши да го изхвърли?

Запращам парцала в препълнената кофа и поглеждам за нов под мивката. Нов няма. Разбира се, няма нов, Кейт, нямало те е, за да купиш. Изваждам стария от боклука и го накисвам в гореща вода и белина. Остава само да приготвя крилете и ореола на Емили за сутринта.

Тъкмо изгасих осветлението и се заизкачвах по стълбището, когато се сетих за нещо. Ако Пола види опаковките от „Сейнзбъри“ в кофата, веднага ще разпространи новината за измамата ми сред бавачките. О, по дяволите! След като измъкнах кутиите от кофата, увих ги във вчерашния вестник и понесох вързопчето, държейки го на една ръка разстояние пред себе си, към входната врата. Хвърлих поглед вляво и вдясно, за да се уверя, че никой не ме наблюдава, и ги пъхнах в големия черен чувал пред къщата. Накрая, след като се освободих от уликите, последвах съпруга си в леглото.

През прозореца на стълбището и декемврийската мъгла, полумесецът е наклонил сърпа си над Лондон. Дори Луната веднъж месечно си позволява да вдигне нагоре крака, за да отмори. Мъжът на Луната, естествено. Ако имаше жена на Луната, тя никога нямаше да може дори да приседне. Не е ли така?

Мия зъбите си, без да бързам. Броя до двайсет на всеки зъб. Ако се задържа достатъчно дълго в банята, Ричард ще заспи и няма да се опита да правим секс. Ако не правим секс, мога да пропусна къпането на сутринта, ще имам време да се занимая с имейлите, които са се насъбрали, докато ме нямаше, и евентуално да купя някои подаръци на път за работа. Остават само десет дни за пазаруване до Коледа, а аз имам в наличност едва девет подаръка, което значи, че остава да купя още дванайсет плюс дреболиите за чорапчетата на децата. Освен това все още нищо не съм получила от „Куик Той“ — бързи услуги за доставка на подаръци.

— Кейт, идваш ли? — вика ме от спалнята Ричард. Гласът му звучи сънливо. Много добре. — Искам да обсъдим нещо. Кейт?

— След една минута — отговарям. — Само ще се кача горе, за да проверя децата.

Изкачвам стъпалата до горната площадка. Пътеката е така изтъркана, че ръбът на всяко стъпало прилича на изсъхналата трева, която можеш да видиш, когато вдигнат тентата от моравата няколко дни, след като е минала сватбата. Много скоро някой ще пострада. Вече горе, задържам дъха си и тихо проклинам тези високи и неудобни лондонски къщи. Застанала сред пълния покой пред детските стаи, долавям различния маниер, по който спят — неговото сумтене на малко прасенце и нейните въздишки на принцеса.

Когато не мога да заспя, а вярвайте ми, бих мечтала за сън, ако съзнанието ми не беше затормозено от други неща, обичам да се промъквам в стаята на Бен, да сядам на синия стол и само да го гледам. Моето бебче изглежда така, сякаш доброволно е изпаднало в безсъзнание, като един много малък мъж, който се опитва да се качи на набиращия скорост автобус. Тази вечер се е изтегнал по дължината на креватчето с разперени ръце и малки пръстчета, свити около някаква невидима пръчка. Сгушено до бузата му е отвратителното кенгуру, което боготвори. Има цял рафт, пълен с най-хубавите плюшени животни, които може да купи един грижовен родител, а той какво избира за обект на обичта си? Кривогледо двуутробно от коша с преоценени играчки. Бен още не може да си каже кога е изморен, вместо това просто казва Ру. Не може да заспи без Ру, защото за него Ру означава сън.

Виждам сина си за първи път от четири дни. Четири дни, три нощи. Първо беше пътуването до Стокхолм, за да отделя лично внимание на притеснен нов клиент, после Род Таск се обади от службата и ми каза да закарам задника си до Ню Йорк, за да подържа ръката на стар клиент, който се нуждаел от потвърждение, че новият клиент не отнема твърде много от времето ми.

Бенджамин никога не ми се сърди заради отсъствията. Все пак е още много малък. Винаги ме посреща с безпомощното възхищение на размахващ ръце фен на холивудска премиера. Сестра му обаче не. Емили е на пет и е преизпълнена с ревнива мъдрост. Завръщането на мама винаги е знак за сложна поредица от хладно държание и наказания.

— Всъщност Пола ми чете тази приказка.

— Ама аз искам тате да ме къпе.

Уолис Симпсън^[2] е получавала по-топло посрещане от кралицата-майка, отколкото аз от Емили след командировка. Все пак мога да го търпя. Сърцето ми като че ли е на гънки и някак си го понасям. Навярно си мисля, че го заслужавам.

Оставям Бен да си спи спокойно и внимателно бутвам вратата на другата стая. Окъпана в розовата светлина от нощната лампа с Пепеляшка, дъщеря ми е — такова е нейното предпочитание — гола като новородено. (Дрехите, като не броим булчинските тоалети и тези на принцеса, вечно я дразнят.) Когато я завивам с одеялото, краката й потрепват недоволно като на лабораторна жаба. Още от бебе Емили не търпи да е покрита. Купих й спално чувалче с ципове, но тя риташе неистово в него и издуваше бузи като бога на ветровете, рисуван в ъгъла на старите карти, докато не признах поражението си и не го подарих на друго бебе. Дори в съня й, когато лицето на дъщеря ми има тена на прасковен цвят, човек може да види решителната форма на брадичката й. В последното сведение от училището й се казваше: „Емили има силен състезателен дух и ще трябва да се научи да губи с достойнство.“

— Да ти напомня за някого, Кейт? — каза Ричард и издаде онова скимтене на настъпено пале, което беше усвоил напоследък.

На няколко пъти през последната година се опитвах да обясня на дъщеря ми — мислех, че е достатъчно голяма — че мама трябва да ходи на работа. Защото мама и татко трябва да печелят пари, за да плащат за къщата и всички онези неща, които й харесват, като уроците по балет и ходенето на почивка. Защото мама има работа, в която много я бива, и наистина е много важно не само мъжете да работят, но и жените. Всеки път речта ми достига до вълнуваща кулминация — тромпети, хорове, насълзените ни посестрими размахват знамена — в която уверявам Емили, че ще разбере, когато стане голямо момиче и самата тя поиска да се занимава с интересни неща.

За жалост борбата за равни права, отдавна спечелена в западното общество, няма шанс пред фундаменталисткия режим на петгодишната Емили. Няма друг Бог, освен мама и татко е нейният пророк.

На сутринта, когато съм готова да изляза от къщи, Емили ми задава същия въпрос отново и отново, докато не ми се прииска да я ударя, а после през целия път до работата ми се плаче, задето ми се е искало да го направя.

— Довечера ще ме сложиш ли да си легна? Мама ще ме сложи ли да си легна? Нали? Кой ще ме сложи да си легна довечера? Ти ли, мамо, ти ли?

Знаете ли колко много начини има да се каже думата не, без всъщност да я използваш? Аз знам.

Да не забравя:

Ангелски криле. Пари за нова пътека за стълбището. Да извадя лазанята от фризера за съботния обяд. Да купя руло кухненска хартия, препарат за полиране на метални повърхности, подарък и картичка за тържеството на Хари. На колко е Хари? Пет? Шест? Трябва да подготвя чекмедже с подаръци като добра майка. Да купя елха и от онези стилни лампички, рекламирани в „Телеграф“. (Къде ги продаваха? Не си спомням. По дяволите!) Коледен подкуп/подарък за бавачката (Билет за „Юростар“^[3]? Пари? „Дона Карън“?) Емили иска кукла бебе, която пишка (само през трупа ми). Подарък за Ричард. (Дегустация на вино? Билет за мач на „Арсенал“? Пижама?) Книга за родителите му — „Изгубените градини на не знам кого си“? Да помоля Ричард да вземе дрехите от химическото. Какво да облека на празненството в офиса? Черното кадифе ми е отесняло. Да спра да ям СЕГА. Лилави мрежести чорапи. Няма време за кола маска на краката, да ги обръсна. Да запазя час за прогонващ стреса масаж. Възможно най-скоро час за освежаване на кичурите на косата (заприличала съм на Джордж Майкъл от преходния му период). Да правя упражнения за стяяяягане на тазовото дъно. Да си купя противозачатъчни!!! Торта с бяла глазура (да проверя в „Дилия“). Боровинки. Мини наденички за парти. Марки за картички втора класа^[4] х 40. Подарък за учителката на Е.? И каквото и да правиш, отбий Бен от биберона залъгалка преди Коледата със свекъра и свекървата. Преследвай „Куик Той“, безполезна фирма за доставка на подаръци по пощата. Влагалищна намазка — NB! Вино, джин, ликьор. Да се обадя на мама. Къде съм забутала рецептата на Саймън Хопкинс за „изсушена със сешоар“ гъска? Пълнеж? Хамстер???