Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (32)

32
Върнах се твърде скоро

1.05:

Мислили ли сте колко време губите, докато заспите? Заспиване звучи задоволително бързо, но не е така. Открих, че трябва да намеря начин да се промъкна до съня и да го помоля да ме допусне, ако обича, при себе си — все едно се редиш на опашката пред някой клуб и се опитваш да хванеш погледа на мъжа от охраната, който винаги гледа в другата посока. Седем минути нагласяване и наместване върху възглавницата, задължителното боричкане за завивката. (Единият крак на Ричард я е затиснал отвън, което я е опънало като долен чаршаф, а аз оставам почти отвита.) Вземам едно билково хапче за сън, което трябва да ме приспи моментално.

3.01:

Не мога да заспя от тревога, че приспивателното е твърде силно, няма да чуя алармата и ще си изпусна полета. Светвам нощната лампа и зачитам вестник. До мен Ричард изсумтява и се обръща. На страниците с новини от чужбина има статия за една американка, изпълнителен директор, която се върнала на работа четири дни, след като родила близнаци. Председателствала събрание по телефона от болничното легло. Казва се Елизабет Куик^[1]. Не, сериозно. Както изглежда, сестра на Хана Хейст^[2] и Изабел Императив^[3]. „Лиз Куик се превърна в образец за подражание на работещите майки — пише в статията, — но опонентите й са на мнение, че майчинството ще я разсейва от работата й.“

Потръпвам. Дали хора като госпожа Куик имат представа, че техните храбри опити да се държат, все едно че нищо не се е променило могат да бъдат използвани като тояга срещу другите жени?

Само един Господ знае, аз нямам право да се обаждам. Върнах се на работа прекалено скоро след раждането на Емили. Не знаех. Откъде да знам, че този нов живот ще бъде почти толкова странен за мен, колкото аз за него? Майка и бебе — и двете новородени. Преди децата — животът ми е разделен на преди Христа и след Христа — когато все още имах време да посетя Националната галерия в неделните следобеди, имах навика да сядам пред „Мадоната“ на Белини, онази, където тя е на преден план пред някаква ферма, окъпана в слънце, и съзерцава в красивото бебе в скута си. Винаги съм мислела, че погледът й изразява спокойствие. Сега виждам само изтощение и някаква обърканост. „Господи, какво направих?“ — пита Дева Мария сина Божи. Но той спи, накърмен, преметнал пухкавата си ръчичка през синята рокля на майка си.

Бях първата жена в инвестиционния отдел на „Едуин Морган Фостър“, която забременя. В шестия месец от бременността ми Джеймс Ентуисъл, предшественикът на Род Таск, ме извика в кабинета си и каза, че не можел да ми гарантира запазването на мястото след връщането ми от отпуск по майчинство. „Знаеш колко бързо се променят нещата с клиентите, Кейт. Нищо лично.“

Цивилизованият, ерудиран Джеймс. Предполагам, че можех да се позова на закона, но за тях няма нищо по-омразно от това, да им се припомня за социалната политика в защита на семейството. (Политиката за защита на семейството на ЕМФ съществува дотолкова, колкото да кажат, че имат такава, а не хората със семейства да се позовават на нея. Никой мъж не би я използвал, нито жена, която иска да я приемат на сериозно.) „Но, разбира се, Джеймс, бебето няма да промени нищо“ — чух се да изричам, а той написа върху бележника си със златна химикалка „Картие“ думата „обещание?“ и я подчерта два пъти.

Искам ли да се откажа от клиентите си в чужбина? Разбира се, че не.

Не знаех.

Бременна в трийсет и втората седмица, отидох на консултация в Университетската болница. Рутинен преглед. Бях пропуснала последния. (Женева, конференция, мъгла.) Лекарят сключи дългите си бели пръсти като кардинал и ми каза, че ще ме спре от работа, защото съм подложена на препалено много напрежение през критичните за развитието на мозъка на плода седмици. Отговорих, че не може да става и дума — планирала съм да работя до самия термин, за да мога да си остана за известно време вкъщи след раждането.

— Не съм толкова загрижен за вас, госпожо Шаток — хладно поясни той. — Тревожа се за бебето, което носите, и за вредата, която можете да му причините. — Когато излязох на Гоуър стрийт, плачех толкова силно, че едва не ме сгази един камион за разнасяне на мляко.

Затова започнах да я карам по-леко. На практика трябваше да спра да летя в седмия месец, но с тъмнокафявата рокля издържах до осмия. Към края коремът ми порасна толкова много, че трябваше да правя сто и осемдесет градусов завой, за да изляза от асансьора. На събранията си правеха шеги, че трябва да се подсили подът, за да издържи теглото на Кейт, а аз се смеех по-силно от всички. Всеки път, когато минех покрай дилърското бюро, Крис Бънс засвирваше слонския марш от „Книга за джунглата“: „Иии две, три, четири. Давай две, три, четири!“ Копеле.

Седнала пред компютъра един следобед, чувствах корема си толкова опънат, сякаш ме лазеха мравки, после получих няколко от онези контракции, наречени „Бракстън Хикс^[4]“, чието име звучи като името на пенсиониран полковник от провинцията. Към края обичах да си мечтая, че полковник Хикс ще ми се притече на помощ. Ще носи куфарчето ми, когато коленете ми почти се подгъват от умора на автобусната спирка, ще протегне ръка и ще каже: „Ще се качите ли на борда, мадам?“

Вярно, записах се на предродилен курс, но никога не успях да стигна за началото му в седем и половина. Накрая отидох на съботно-неделни лекции в Стоук Нюингтън, водеше ги Бет — овесени бисквити, звуци, издавани от китове, таз, направен от закачалка, и бебе от чорап, обут върху топка за тенис. Бет ни прикани да водим разговор с вагините си. Казах й, че не си говорим с моята, и тя си помисли, че се шегувам. Смехът й бе като на мишка в кладенец.

Ричард мразеше курса. Не можеше да повярва, че трябва да си събува обувките, но му хареса частта с хронометъра. Човек можеше да се закълне, че ще води монакското „Гран При“.

— Като те знам, Кейт — каза, — ти ще имаш най-бързите контракции в историята.

Бет твърдеше, че ако вдишваме и издишваме по начина, по който ни учи, ще преодолеем болката. Затова ревностно се упражнявах. Упражнявах се насаме — на касата в магазина, в банята, преди лягане. Не знаех.

Водите ми изтекоха на ескалатора в банката, като се изляха върху скъпите обувки на един анализатор на японски фючърси, който започна да се извинява многословно. Отмених обяда с клиент по мобилния телефон и хванах такси за болницата. Предложиха ми епидурална упойка, но отказах. Аз бях кучката, застрашила мозъчното развитие на бебето си; като не вземех успокоителни, щях да покажа колко съжалявам, да убедя детето си, че майка му може да издържи заради него. Озовах се в океан от болка, в който се гмурках отново и отново. Водата беше твърда като дърво. Удряше като вълна, която се разбива в палубата и всеки път, когато се изправиш на крака, пак те поваля.

След двайсет и пет часовите родилни мъки Рич остави хронометъра и каза на акушерката, че иска да говори с някой от лекарите. Веднага. В операционната, когато започваха спешното цезарово сечение, чух хирурга да казва: „Не се притеснявайте, чувството е все едно пера в стомаха ви.“ Не беше така. Чувствах, че бебето ми е дъб, изкоренен от лепкавата ноемврийска пръст. Дърпане и извиване и пак дърпане. Накрая един от стажантите се покатери на операционната маса, яхна ме и я измъкна за петите. Държеше я като улов, като морско създание — русалка, омазана с кръв. Момиче.

През следващите няколко дни пристигнаха много букети, но най-големият бе изпратен от „Едуин Морган Фостър“. Беше от онези претрупани аранжировки, които можеш да видиш само на паметниците на загиналите във войните, и то за сметка на общината. Имаше бодливи растения с формата на фалос, дълги метър и половина, и гигантски лилии, от които се ръсеше прашец и бебето кихаше. Картичката беше надписана от малограмотен цветар: „Сега едно, остават оште две!“

Боже, мразех тези цветя! Мразех начина, по който ни крадяха въздуха, нейния и моя. Подарих ги на дневната акушерка, която ги метна на рамо и ги закара у тях с мотопеда си.

След денонощие и половина нощната акушерка — ирландка с напевен акцент, по-внимателна от дневната си колежка — ме попита дали може да изнесе бебето, за да си почина. Когато започнах да протестирам, тя каза: „Част от това, да си добра майка, Катрин, е да си пестиш силите, за да се справяш.“ И изкара навън кувьоза с дъщеря ми, която сгъваше и разгъваше люспестите си ръчички в плексигласовия си аквариум.

Веднага пропаднах стремително в пропастта на изтощението. Сигурно е било след часове — на мен ми се сториха секунди — когато я чух да плаче. До този момент не знаех, че ще разпозная плача на бебето си, но щом го чух, знаех, че ще мога да го различа измежду всички други на света. Тя ме призова някъде от дъното на кафявия коридор. Като преметнах катетъра през рамо, а с другата ръка придържах шевовете, закуцуках към нея, водена от сонара, получен като безплатен подарък към майчинството. Когато стигнах до залата с бебетата, тя вече не плачеше и гледаше като омагьосана към книжния фенер от тавана. Никога преди това не бях изпитвала такова съчетание от радост и страх — невъзможно бе да кажа къде спираше болката и къде започваше любовта.

— Трябва да й избереш име — сгълча ме усмихнатата акушерка. — Не можем да продължаваме да й викаме бебе, не е редно.

Помислих си за Женевиев, но името ми се стори препалено сериозно за кандидатката си.

— Баба ми се казваше Емили и с нея винаги се чувствах сигурна и спокойна.

— О, Емили е хубаво име. Нека да го пробваме.

Изпробвахме го, тя обърна глава и това беше.

Три седмици по-късно се обади Джеймс Ентуисъл и ми предложи работа в стратегическия отдел. Безперспективен пост. Приех го с благодарност и затворих телефона. По-късно щях да го убия. По-късно щях да убия всички. Но първо трябваше да изкъпя дъщеря си.

Девет седмици след цезаровото сечение отново бях в офиса. През онази първа сутрин мозъкът ми изобщо не беше свързан с тялото ми. Дори набрах централата и поисках да разговарям с Кейт Реди. Служителят ми каза, че Кейт Реди още не се е върнала на работа. И беше прав. Според мен и година след това не се бе върнала, а старата Кейт, онази преди децата, никога не се завърна. Все пак външно тя направи силно впечатление със завръщането си и вероятно само една майка можеше да разпознае маскировката й.

Все още кърмех и в обедната почивка хващах такси, за да я нахраня. Ала пет дни по-късно ми съобщиха, че се налага да летя до Милано. През двата почивни дни се опитвах да накарам Емили да приеме шишето. Опитах какво ли не, умолявах я и накрая платих на една жена от Фулъм сто лири, за да отбие дъщеря ми. Спомням си как плачеше бебето, как яростно се дереше, а Ричард стоеше в градината и пушеше.

— Щом огладнее силно, ще приеме шишето — обясни жената. Да, предпочитала парите в брой. Понякога си мисля, че Емили още не ми е простила.

По пътя към летището по радиото в колата пуснаха онази песен на Стиви Уондър, „Не е ли красива“. Тази, в началото на която едно бебе плаче. Изведнъж кърмата ми потече и намокри предницата на блузата ми.

Не знаех.