Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (18)

18
Съдът за майки

Винаги, когато се явява пред съда за майки, жената като че ли все не може да се оправдае. Трудно е да проумее какво се обърква. Ето я, всички доводи са на върха на езика й, напълно основателни причини защо ходи на работа, как от това имат полза семейството и децата й, онзи убийствен цитат от Глория Стайнам, че досега никой мъж не е потърсил съвет как да съчетае бащинството с кариерата. И тогава, в мига, в който застава на подсъдимата скамейка, оправданията се превръщат на прах в устата й.

Предполага, че сигурно се дължи на начина, по който винаги я призовават през нощта, когато е заспала и очевидно не е в най-добрата си форма. Съдебната зала също не й помага. Задушна, облицована с дъбово дърво, пълна с печални фигури с перуки, все едно даваш показания в огромен ковчег, докато гробокопачите те гледат в очакване сам да си изкопаеш гроба.

— Катрин Реди — избумтява съдията, — призована сте в съда за майки по обвинение, че сте оставили болното си дете в Лондон и сте заминали в Съединените американски щати. Как ще пледирате?

О, Боже, само не това!

— Вярно е, че оставих Емили в Лондон с температура, ваша чест. Но ако се бях отказала от финала в последния момент, в „Едуин Морган Фостър“ никога не биха ми възложили отново такава голяма сделка.

— Коя майка оставя болната си дъщеря? — настоява съдията, втренчен настоятелно в нея.

— Аз, но…

— Говорете!

— Аз, ваша чест. Наистина оставих Емили, но знаех, че я лекуват както трябва; тя вземаше антибиотици, обаждах й се всеки ден, планирам празненство край басейна за рождения й ден и наистина искрено вярвам, че жените трябва да са модели за подражание за дъщерите си, и… аз наистина много я обичам.

— Госпожо Шаток — прокурорът е скочил на крака и я сочи, — този съд чу как признахте на колежката си, госпожица Кандис Стратън, че сте усетили прилив на нещо, което определихте като „оргазмено облекчение“, когато напуснахте семейството си след междусрочната ваканция и се върнахте на работа. Какво ще кажете за това?

Жената се засмива. Мрачен горчив смях.

— Това е невероятно нечестно. Разбира се, че е приятно да си на място, където никой не те следва непрекъснато с викове: „Мамо, пиш!“ Не го отричам. Поне хората в офиса виждат, че съм заета и не искат препечени филийки, близалки и да им вдигам гащите. Ако е грешно да го намирам за облекчение, тогава съжалявам, виновна съм.

— Виновна ли казахте? — оживява се съдията.

— В моя защита — продължава тя — бих искала да се вземе предвид, че построих три пясъчни замъка в Сейнт Дейвид и оставих Емили да ми сплете косата на плитки с парчета от рак, които според нея били скъпоценните камъни на русалките. Освен това изпях всички песни и направих всички сандвичи. Правех по два вида всеки ден, въпреки че те изяждат само препеченото…

— Госпожо Шаток, ако обичате, бихте ли се ограничили само с обвиненията — гръмогласно се провиква съдията. — Виновна или невинна? Морските забавления не засягат съда за майки.

Жената вирва глава на една страна и в очите й се чете нещо палаво, почти бунтовническо.

— Има ли съд за бащи, ваша чест? Глупав въпрос наистина. Помислете си колко време ще отнеме, докато се обработят купищата дела. Всички онези мъже, които отскачат до кръчмата след работа и пропускат приказката за лека нощ, каква ще е тяхната присъда, две хиляди години?

— Тишина! Тишина, казах! Ако продължавате в този дух, госпожо Шаток, ще ви върна в ареста.

— Звучи чудесно. Ще мога да поспя.

Съдията удря с чукчето си по масата. С всяка изминала минута става все по-голям и по сбръчканото му тебеширено лице плъзва червенина като венозна кръв в спринцовка. Обвиняемата през това време се смалява все повече и повече. Не по-голяма от кукла Барби, тя се покатерва по ръба на скамейката и внимателно пази равновесие на високите си токчета. Когато започва да крещи на съдията, гласът й става писклив като на мишка:

— Добре, искате ли да знаете истината? Виновна. Невероятно, невротично, патологично виновна. Вижте, съжалявам, но наистина трябва да вървя. За Бога, вижте кое време е.