Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (9)

Девет

— Всичко е наред, мамо — каза Франки и й подаде гъбата. — Ето.

— Не сме прекарали в тази къща и една нощ, а ти вече създаваш бъркотия! — Джейн грабна гъбата от Франки и коленичи да попие разлятата кола с едната ръка, докато с другата триеше сълзите си.

— Аз ще оправя всичко, Джейн — Ред скочи, опитвайки се да предотврати окончателното й рухване.

Леля Джейн отблъсна ръката му.

— Не можем ли да изкараме поне една нормална семейна вечеря заедно, за бога!

Поведението й все още беше непредсказуемо. Някой ден тя се вкопчваше в думата нормално като в спасителен пояс, който ще запази семейството от разпадане. „Нормалните“ хора отиват на почивка през лятото. „Нормалните“ хора вечерят заедно. „Нормалните“ хора не разливат кола по пода и нямат починали деца.

Останалите дни бяха като днешния. Сякаш Мат току-що беше починал. Джейн прие загубата му най-тежко от останалите — веднага след погребението тя буквално се затвори в стаята си седмици наред, рядко слагаше нещо в уста и изобщо не говореше. Двете с мама бяхме у тях почти през цялото лято, очаквайки кога най-после ще излезе от стаята си. И тя накрая го направи. Излезе и отиде в стаята на Мат, седна на леглото и зарови лице в дрехите, които беше оставил там в последния си ден. Оттогава нито ги изпра, нито промени нещо в стаята. Няколко месеца по-късно бяхме у тях на вечеря и чичо Ред предложи да дарят някои от нещата и книгите на Мат. Опитах се да си представя какво ще е да видя някой друг в дрехите на Мат, ей така, както си седя на опашката в бакалницата и изведнъж: Ей, това не е ли Мат? Не, просто съседа, който взе ризата му, купува ябълков сладкиш и мъфини за майка си. Не бих понесла това. А очевидно и леля Джейн не би могла. Без да каже и дума, тя стана от масата и се прибра в стаята си. После отново млъкна в продължение на дни и не говореше дори на мама, нейната най-добра приятелка. Сякаш смъртта на Мат ги беше погълнала като някакъв огромен тъжен кит, оставяйки след тях къщата пълна с погребални венци и букети, тенджери с пилешко и призраци.

— Съжалявам, мамо — каза Франки. Гласът й премина в едва доловим шепот. — Стана без да искам.

Джейн въздъхна, продължавайки да попива локвата, от която вече не беше останало нищо.

— Всичко е наред, Франки. Просто се опитай да бъдеш по-внимателна. Тази почивка е достатъчно мъчителна и без…

— Достатъчно мъчителна ли? — Франки внезапно си възвърна гласа и сега вече крещеше срещу майка си, която все още беше коленичила под масата. — Не аз планирах тази… тази… налепна ваканция.

Нелепа, Франки, нелепа.

Джейн, вече права, стоеше слисана, но успя да овладее, както сълзите в очите си, така и гласа си.

— Съжалявам, Франк, но ти не си единствената скърбяща тук.

Чичо Ред беше като вкаменен в другия край на масата, безсилен да предотврати погрома, който се случваше пред очите ни. А аз не смеех да погледна встрани от празната си чиния.

Франки блъсна стола назад и изхвръкна от кухнята. Решена последната дума да е нейна, тя изсъска едно „Кучка!“ през рамо и изчезна по стълбите нагоре.

— Добро начало! — леля Джейн избърса ръце в кърпата и пое нагоре след Франки, затръшвайки вратата на стаята си.

След няколко неловки минути, прекарани в мълчание, чичо Ред се зае да разчиства масата и да се извинява.

— Ние разчитахме тази почивка… О, забрави. Просто не знам какво да кажа, Ана. Съжалявам — и той сбърчи вежди, за да сдържи сълзите си. Няма по-лошо от това бащите да плачат. През целия си живот видях татко да плаче само два пъти — веднъж в болницата и после на погребението на Мат. Независимо какво ми бяха казали Мат и татко, бащите винаги трябва да са най-силните. Сигурно затова Ред има толкова много бръчки по челото. Цялата му мъка е скрита в тях.

Ред повтори още веднъж колко много съжалява за случилото се и след това извинение пое нагоре по стълбите, оставяйки ме сама в кухнята с големия тъжен кит.

Ти пък за какво плачеш? — попита китът. — Той не беше твой брат.

Изчаках всички шумове на горния етаж да утихнат, после си сложих изражението на най-добрата приятелка и тръгнах да намеря Франки. Когато не я открих в нейната жълта стая с леглата близнаци — стаята, която от край време беше нейна и която щеше да споделя това лято с мен, разбрах, че има само още едно място, където може да е. Отидох в най-отдалечения край на коридора, отворих старата дъбова врата, където Джейн ни беше помолила да не влизаме, и се заизкачвах по тясната стълба към таванската стая.

Франки лежеше по очи върху двойното легло и кротко плачеше, завряла лице в меките бели възглавници, където всяко лято, с изключение на това, беше спал брат й. А само няколко часа по-рано тя беше в „Бриз“, същинска кралица с безалкохолната пина колада и току-що освежена спирала. Сега, скрита в синьо-сивата стая с нейния прашен прозорец към океана, приличаше на бледо повехнало цвете и това късаше сърцето ми.

Какво ли не бих дала сега Мат да е с нас, да се залива от смях в старата си таванска стая и да ни обяснява, че това в болницата е било едно голямо недоразумение, също както разменят новородените бебета.

Здравейте, господин и госпожо Перино! Аз съм Пег от болница Мърси Сентръл. Тъкмо изхвърлям старите картони и открих някои несъответствия. Знаете как се случват тези неща. Както и да е, преди около година, поради объркани документи ние по невнимание сме съобщили на вас една тъжна вест, която се е отнасяла за друго семейство. Оказва се, че Филип е починалото момче, а не Мат. Мат сега живее с неговото семейство в Толедо. Разбира се, че ще се обадя и на тях. Те още утре ще доведат Мат със самолета. Не ни се сърдете, знаете как стават тези неща. Доскоро!

Държах ръка върху тресящите се рамене на Франки, докато хълцането й постепенно утихна и дишането й стана бавно и равномерно.

Час по-късно чухме как Ред и Джейн се спуснаха по стълбите, излязоха през парадния вход, качиха се в колата и заминаха на дълга среднощна обиколка. След като се уверихме, че къщата е празна, двете с Франки преровихме кухнята с надеждата да намерим нещо за ядене.

— Не мога да повярвам, че е способна да откачи за нищо — каза Франки, вадейки диетична кола от хладилника. — А татко и дума не обели!

— Не съм сигурна, че той знаеше какво да каже, Франк.

— Мисля, че трябва да се разделят.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Като тази вечер ли?

— Не, искам да кажа да се разведат.

— За какво говориш? Вашите са чудесно семейство. Те просто се опитват да преодолеят първата вечер тук след онова, което се случи — това е труден момент и за двамата.

И за теб.

— О, моля те — каза тя и думите й се смесиха с онова шшшшп на току-що отворената кола. — У нас те дори не спят в една стая вече.

— Но аз съм ги виждала.

Франки тръсна глава.

— Казват лека нощ и затварят вратата, но съм виждала как татко се промъква в кабинета си, когато мисли, че вече спя. Освен ако ти нямаш по-добро обяснение за това.

Стомахът ми се сви от страх и тъга, докато се опитвах да превъртя последното денонощие със семейство Перино като филмова лента на бавни обороти, взирайки се във всеки кадър, за да хвана къде има несъответствие в сюжета. Ред слага ръка върху коляното на Джейн вечерта, когато ни съобщават, че са решили отново да летуват в Калифорния. Тя не трепна ли тогава? Виждала съм ги пред вратата на семейната спалня да ни пожелават лека нощ. Представям си как си лягат, обърнали гръб един на друг, като внимават да не се докоснат дори с пръст и чакат да заспим, за да прекратят този театър.

Тръснах глава, за да залича тази картина — почувствах се така, сякаш съм нахлула в стаята при възрастни, които водят Сериозен Разговор Не За Твоите Уши.

Наистина, имаше моменти, в които мислех, че Ред и Джейн няма да се справят — беше малко след смъртта на Мат. Двамата бяха женени от двайсет години, но изглежда през последните дни бяха забравили защо са го направили. Почти не си говореха, даже когато аз и нашите бяхме с тях. Щеше да е къде-къде по-добре, ако постоянно се караха, вместо мълчанието, което ги поглъщаше, но това не се промени — поне по онова време. Някакво стаено напрежение се настани в дома на семейство Перино и взе да се втвърдява като бетон.

Мина месец, а те все още бяха заедно. След три месеца — също. Половин година. Неговият рожден ден. Коледа. Денят на майката. Денят на бащата. Първата годишнина, само преди два месеца. Двамата вече си говореха. Ядяха заедно. Смееха се понякога. И всяка усмивка или шега пропукваше бетона, който ги беше сковал.

— Мисля, че вашите не са такива хора, Франки. Според мен те са… Искам да кажа… — не намирах подходящите думи, за да завърша изречението. Франки въздъхна и долени устни до отвора на кутията с кола, разцепената й вежда беше надвиснала отбранително над лявото око, възпирайки сълзите.

— Последният път, когато всички бяхме заедно на Занзибар Бей — каза тя, — аз нищо не разбирах. — Гласът й беше съвсем изтънял и сякаш идваше отдалече, като призрак, който ни вика в някакво друго измерение. Изобщо нямаше значение дали съм до нея, или не — можех да си тръгна, а тя пак щеше да продължи да говори. — Той беше по-голям — продължи Франки, играейки си с гривната. — Аз не виждах нещата, които той виждаше. Не харесвах нещата, които той харесваше. Просто нищо не разбирах, Ана. Мислех си, че ще имам време за това. Мислех си, че той…

Франки си имаше своите причини да не говори за Мат, но да го забрави дори за миг — това беше непосилно за нея. Тя скръсти ръце и пак се разхлипа. Седнах по-близо, прегърнах я и я оставих да се наплаче. Двете плакахме заедно като през седмиците след катастрофата — мъчителни дълбоки ридания, които идваха дълбоко отвътре, там, където светлината беше угаснала още преди година.

Нямах представа колко време е минало така — двете с Франки седим безмълвно с долепени глави, едновременно вдишвайки и издишвайки с учестен ритъм, но когато се съвзехме, колата вече беше топла.

Франки бавно вдигна ръка и изтри мокрите си очи. Отметнах сплъстената коса от челото й.

— Ей — въздъхна тя. Лицето й беше бледо, очите — подпухнали, но в ъгълчетата на устата й пак играеше нейната омагьосваща усмивка.

— И така, какво ще пишеш наесен в есето „Как прекарах лятната си ваканция“? — казах.

Тя се разсмя.

— В ядене и рев. Какво ли не би направил човек в името на любовта.

— Точно така — стиснах ръката й.

Подскачането на светлината от фаровете по поляната подсказа, че Ред и Джейн са се върнали от среднощното си пътешествие. Двете с Франки пуснахме кутиите от кола в мивката и изтичахме по стълбата нагоре, преди родителите й да са влезли в къщата, нетърпеливи да загърбим случилото се тази вечер. Набързо се съблякохме, мушнахме се в двете долепени легла, изгасихме нощните лампи и придърпахме завивките чак до брадичките си.

В мига, в който Франки заспа, моите свръхестествени сили на най-добрата приятелка се изпариха. Хлипове накъсаха дишането ми, сълзите размазаха светлината на звездите по чистото небе и всички стари сенки, които се надявах да съм оставила вкъщи, изпълниха стаята като пухчетата на глухарче.