Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (2)

Две

Това се случи преди малко повече от година.

По-точно преди дванайсет месеца, девет дни и шест часа.

А преди тринайсет месеца всичко беше… съвършено.

Затворих очи, надвесих се над свещите и отправих молба към тортената фея, към бога на рождените дни или от който там зависеше Мат Перино, братът на Франки и най-добрият ми приятел-момче, най-после да ме целуне. Това си пожелавах тайно всяка година, още откакто двете с Франки бяхме на по десет, а Мат беше на дванайсет и аз най-неочаквано се влюбих в него.

Както обикновено, Франки, Мат и родителите им — чичо Ред и леля Джейн, въпреки че не бяха наши роднини празнуваха заедно с нас моя рожден ден в задния двор, петнайсетия рожден ден. Когато пеенето, ръкопляскането и духането на свещите най-после приключи, аз отворих очи. Мат беше точно до мен, съвсем близо, двамата дишахме един и същ въздух. Тилът ми пламна и косата ми настръхна, когато вдъхнах аромата на неговия ябълков шампоан — онзи от зеленото шише, което той задигна от банята на Франки, защото харесваше как изглежда косата му като се мие с него. И в един зареден с електричество миг аз си помислих, че тайното ми желание най-после ще се сбъдне точно сега, пред очите на всички. Даже нямах време да помисля колко конфузно би било това, когато ръката на Мат, стиснала парче торта, се подаде иззад гърба му и с едно пъргаво движение очерта траектория по лицето ми.

Въпреки че торта в лицето можеше да се отчете като недвусмислен напредък в сравнение с предишния ми рожден ден, когато ме поля с разпенена кола като капитан на отбор, спечелил Суперкупата, все пак някаква част от смисъла на желанието ми изглежда се беше разнесла из въздуха, докато духах свещите. Мислено си отбелязах следващата година да бъда съвсем точна във формулировката, като я подкрепя с неподлежащи на съмнение примери от холивудската класика. След това нададох вик и зарових ръце във вече обезобразеното сладкарско изделие върху масата за пикник.

Загребах две огромни парчета, отрупани със захарни цветя.

После нападнах.

Нанесох ответен удар.

И хукнах.

Гоних Мат из двора няколко обиколки, докато той не падна на земята, след което с борба ми отне няколко къса от тортата, които после размаза като маска върху лицето ми. Борихме се така десетина минути, търкаляйки се със смях по тревата, а Франки и родителите ни надаваха одобрителни викове, смееха се гръмогласно и мятаха на тепиха още торта и свещи. Когато най-после спряхме да си поемем дъх, от тортата не беше останало много. А ние двамата бяхме покрити от глава до пети със сини захарни пръчици и глазура.

Бавно се заизправяхме, все още превивайки се от смях и неохотно обявихме примирие. Татко ни снима — Мат с ръка през раменете ми, по дрехите и косата ни полепнала глазура и трева, наоколо е топло и розово в светлината на залязващото слънце, а цялото лято се е опнало пред нас. И нямаше никакво значение, че наесен Мат отива в колеж. Щеше да учи американска литература в Корнел, само на час път и вече говореше за нашите неделни посещения с Франки при него.

Когато вълненията около боя с торта най-накрая поутихнаха, двамата с Мат влязохме да се измием. Скрити зад мрежата срещу насекоми на вратата, стояхме мълчаливо пред кухненската мивка, защитени от погледите на останалите в прохладния мрак на къщата. Поглеждах го изкосо, надявайки се тези погледи да не издадат тайните ми мисли, които въпреки усилието да ги озаптя, стигаха много по-далече, отколкото си бях позволявала досега.

Зацапаната му черна коса и яркосините му очи ме омагьосваха и заглушаваха разговорите отвън, които звучаха отдалечено и неясно сякаш бяхме потопени под вода. Протегнах лепкава ръка и го заплаших с остатъците от крема и глазурата, само и само да наруша тишината, защото се боях, че чува как бие сърцето ми под тениската. Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп-туп-туп.

Мат гребна малко сладък крем от протегнатата ми ръка, направи крачка и скъси разстоянието помежду ни, променяйки всичко, което някога е било или не е било между нас само като повдигна едната си вежда.

— Ана — каза той, прокарвайки захарни пръсти през косата ми, — знаеш ли какво означава, когато някое момче погали косата ти на рождения ти ден?

Не. Точно в този момент нищо не знаех. Не си спомнях защо сме дошли в кухнята, защо сме омазани с торта, защо моят най-добър приятел-момче ме гледа така особено и даже как се казвам. Прехапах долната си устна, за да не позволя на устата да изтърси нещо тъпо, без да е получила разрешение от мозъка, като например: „О, Мат, всичките ми желания са сбъднати!“. Усещах как глупостта пълзи нагоре по гърлото ми, стисках здраво зъби, втренчена в трапчинката между ключиците му и в парчето синьо стъкло, което носеше на кожена връзка около врата си и се въздигах. И пропадах.

Въздигане.

Пропадане.

Секунди? Часове? Нямах представа. Той си направи тази огърлица преди година от едно триъгълно парче стъкло, което беше намерил по време на семейната ваканция в Занзибар Бей, точно пред калифорнийската плажна вила, която наемат за по три седмици всяко лято. Според Мат червеното стъкло било най-рядко срещано, после идвало пурпурното и след него тъмносиньото. До този момент беше открил само едно-единствено червено парче, от което направи гривна за Франки преди няколко месеца. Оттогава тя не се разделяше с нея.

На мен стъклените късчета ми харесваха във всички цветове — тъмнозелените, бебешко светлосините, с оттенъците на водата или прозрачнобялото. Франки и Мат ми ги носеха всяко лято в големи буркани. Сега тези късове стъкло живееха мълчаливо по книжните лавици като замръзнали парчета от океана, който аз никога не бях виждала.

— Ела — прошепна той. Ръката му още беше вплетена в непокорните ми къдри и техните сини от глазурата кичури се увиваха около пръстите му.

— Още не мога да повярвам, че ти сам си направил това — казах за кой ли път. — Толкова е… готино.

Мат сведе поглед към парчето стъкло, а косата му падна пред очите.

— Може и да ти го дам някой ден — каза той. — Ако имаш късмет.

Усмихнах се, а погледът ми беше прикован в синия триъгълник. Страх ме беше да вдигна очи — ако се взрях в неговите, той можеше да се опита… И тогава всичко щеше… И аз може би…

— Честит рожден ден — прошепна той, а дъхът му кацна върху устните ми, топъл и неочакван, подпалвайки ме цялата отвътре. И също толкова изненадващо, колкото дойде и парчето торта в лицето ми, той ме целуна. Едната му омазана с крем ръка се спускаше от косата към тила ми, другата, топла и силна, беше на кръста ми, притискайки ме към него — моите гърди към неговите ребра, моите бедра малко по-ниско от неговите, голите ни летни крака, горещи и тръпнещи. Сдържах дъха си. Така, както бях със затворени очи, устата му имаше вкус на марципан и тютюн с аромат на карамфил и за десет секунди целият ми живот беше събран в тази единствена целувка, в това единствено желание, в тази единствена тайна, която оттук нататък щеше да раздели живота ми на две половини.

Нагоре, надолу. Щастие, печал. Сътресение, страх. Преди, след.

В този едничък миг Мат, досега мой приятел, се превърна в нещо съвсем различно.

Отвърнах на целувката му. И изгубих представа за времето. Не усещах краката си. Бях забравила, че навън ни чакаха да се върнем на празненството. Бях забравила какво става с приятелите, които прекрачат от другата страна. И ако дробовете ми не се пълнеха с въздух ритмично, ако сърцето ми не пулсираше и кръвта ми не течеше по вените без участието на моята воля, бих забравила и за тях.

Можех да остана така цяла нощ, изправена пред кухненската мивка. Черната коса на Мат с ябълков дъх галеше страните ми, сърцето ми биеше щастливо и до самозабрава…

— Какво толкова правите? — извика Франки, трополейки по външната стълба. — Хайде, Ана. Подаръците.

Отдръпнах се от Мат миг преди тя да долепи лице до мрежата на вратата и да надзърне вътре.

— Да, бе, рожденичката — подкачи ме Мат, — какво толкова правиш?

— Идвам веднага, Франк! — И аз се обърнах към него със само-да-си-посмял физиономия. — Само да се преоблека.

— Мога ли да дойда с теб? — прошепна във врата ми Мат и това ме разтърси като ток. Или ме разлюля като земетресение.

Внезапно си спомних всичките ни къпания заедно, докато бяхме още хлапета, преди да сме пораснали достатъчно, за да е опасно. Сега тези спомени ми изглеждаха съвсем различно. Те ме правеха много по-уязвима. Като гола. Лицето ми пламна и отклоних очи.

— Е? — Мат стисна ръката ми, докато Франки се връщаше при останалите.

— Голям късметлия си, че Франки не видя това — казах, без да съм сигурна, че наистина го мисля. — И трябва да си смениш ризата. В твоята стая. Наистина, след…

— Ъхъ — той грабна ръката ми и ме притегли плътно към себе си за нова целувка. Другата му ръка беше на бузата ми, пъргава и настоятелна. Притисна тяло към моето, бедра в бедра, корем в корем, гърди в гърди, като първия път. Долепих се до него, исках тялото ми да обгърне неговото, да увисне като котва на него. Само това ме удържаше да не политна като малко сапунено мехурче, преливащо в цветовете на дъгата.

— Мислиш ли, че ни видя? — попитах, когато най-накрая успях да си поема дъх.

— Не-е — той се засмя, все още стиснал ръката ми. — Не се тревожи. Това е нашата тайна.

 

 

Щом се добрах до стаята си, напъхах омазаната с торта тениска в найлонов плик, за да се справя с нея по-късно. Наплисках лицето и косата си със студена вода, но краката ми продължаваха да треперят и едва си поемах дъх. Мозъкът ми, който много подозрително се беше изключил по време на срещата край кухненската мивка, сега внезапно заработи на бързи обороти, засипвайки ме със сценарии и въпроси без отговор за последните близо дванайсет минути и половина:

А сега какво?

Дали това ще убие приятелството ни?

Ами нашите?

Наистина ли ме харесва, или просто се занася с мен?

Това ще се случили отново?

Как да кажем на Франки?

Защо той каза, че това е наша тайна?

 

 

В главата ми препускаха някакви скалъпени отговори и в края на краищата трябваше да затворя очи и да преброя до петдесет, за да се успокоя. Петнайсет минути, след като светът се преобърна с главата надолу, бяха твърде кратък срок, за да затъна във всички „ами ако“ за бъдещето.

Навън, затоплена и замаяна пред празничния огън, запален от татко, прекарах остатъка от вечерта, без да докосна Мат, без да се смея прекалено шумно на шегите му и без да го погледна, страхувайки се, че някой може да разгадае случилото се по израза на лицето ми. Когато огънят се превърна в меко проблясваща жарава и аз вече бях отворила всички подаръци, дойде време семейство Перино, чиято врата беше точно до нашата, да се приберат у дома. Казах на всички „довиждане“ и „благодаря“ и забих поглед в краката си, когато дойде ред да се сбогувам с Мат.

— Благодаря за тортата — казах. — И за дневника. — Той знаеше колко много обичам своите дневници — също толкова, колкото той обичаше книгите си. Това беше най-хубавият подарък, който някога съм получавала. Е, добре де, вторият най-хубав.

— Честит рожден ден, Ана — отговори той, вдигна ме във въздуха и ме завъртя около себе си в мечешка прегръдка, давайки ми знак с намигване, че ще се видим утре пак, както беше правил хиляди пъти досега. — Напиши нещо за мен в дневника си тази вечер.

За всички останали това си беше старият Мат, по-големият брат и неделима част от триъгълника Ана-Франки-Мат, момчето, което погребваше нашите кукли Барби в задния двор и ни четеше приключенски истории, когато не можехме да заспим. Но за мен той се превърна в някой друг от мига, когато погали косата ми край кухненската мивка. Превърна се в нещо различно. Нещо, което никога вече нямаше да е като преди.

Будна ли си! Есемесът на Мат освети дисплея на телефона ми върху нощното шкафче малко по-късно същата вечер.

Да.

Разбира се, че бях будна. Часове наред след края на празненството сърцето ми не преставаше да бие в бесен ритъм. За сън и дума не можеше да става.

Да се видим отзад, ок?

ОК, след 5 мин.

Нахлузих един пуловер, измих си зъбите и вързах косата си на хлабава опашка. Посегнах и за очната линия, но реших, че ще изглежда доста странно (и прекалено прозрачно) ако се явя гримирана в задния двор в един през нощта. Затова смених очната линия с блясък за устни с вкус на манго — небрежно, но ефектно.

Ако трябва да съм точна, това не беше съвсем измъкване от вкъщи посред нощ. Искам да кажа, че това си е нашият заден двор и ако горе някой запалеше лампата, можех да се шмугна обратно в кухнята, престорвайки се, че унищожавам остатъците от тортата, оцелели след битката на рождения ми ден.

Мат вече ме чакаше край стълбите, когато минах на пръсти през задната врата. Босите ми крака даже не успяха да докоснат влажната трева, защото той ме дръпна и ме притисна към стената.

— Не спирам да мисля за теб — каза, целувайки ме отново и отново с такава настоятелност и устременост, каквито не бях виждала у него през цялото ни приятелство. Отвърнах на целувките му и увих ръце около врата му, а той притисна устни в моите. Сигурно цялата съм треперила, защото след минута той спря и ме попита дали не ми е студено.

— Не, просто съм… изненадана — отговорих. — И щастлива. И изплашена. — Това беше почти недоловим шепот, но се надявах да изразява всичко, което чувствах в момента. Уплашена да получа онова, което толкова желаех. Уплашена да не нараня Франки. Уплашена да не загубя двамата си най-добри приятели. Уплашена да не разваля всичко, което ние тримата познавахме и обичахме още от деца.

— Аз също — прошепна той, дишайки тежко. — Ана, ти някога…

Преди да успее да довърши обаче върху тревата се очерта светъл квадрат от прозореца в банята на мама и татко.

— Трябва да се прибирам — казах. — Утре?

Той сграбчи ръката ми и ме притисна към себе си, а шепотът му докосна бузата ми.

— Утре.

После ме целуна по врата, устните му парнаха кожата под ухото ми като искра от празничния огън и мястото там гореше дълго след като вече се бях промъкнала в леглото си.

Обади се на следващия ден.

— Здрасти.

— Здрасти — още бях замаяна от срещата в задния двор предишната нощ и от безсънието, последвало целувките.

— Двамата с Франки отиваме за сладолед. Идваш ли?

— Разбира се — отвърнах. — Но, Мат, ние не трябва ли… Искам да кажа ти спомена ли нещо пред нея?

— Не… точно.

Дали пък това не означава, че всичко за него не е кой знае какво събитие? И че можем просто да отидем за сладолед, както обикновено, сякаш нищо не се е случило. Като че ли няма да се повтори никога вече.

— Имах намерение да го направя, Ана — продължи той, сякаш четеше мислите ми. — Но тя просто е… моята малка сестричка. А ти си нашата най-добра приятелка. Но сега вече си моята… Искам да кажа… Ние трябва да се грижим за нея, нали разбираш…

А сега съм твоята какво?

— Да, разбирам — казах.

— Не се притеснявай, Ана. Аз ще й кажа, става ли? Само трябва да намеря най-подходящия начин да го направя.

— Добре.

— Обещаваш ли? Обещаваш ли нищо да не й казваш?

— Не се притеснявай — засмях се аз. — Това е нашата тайна, нали така?

 

 

Загубих цял час, докато се наглася, занимавайки се с косата и дрехите си — нещо, което никога не ми беше отнемало толкова време досега. Не можех да овладея спазмите в стомаха при мисълта, че отново ще видя Мат, от спомена за устните му върху моите и от това как ще кажем на Франки, как ще мине това лято и какво ще се стане изобщо оттук нататък.

Когато най-после отидох у тях, направо се качих на задната седалка в колата на Мат, избягвайки погледа му от страх, че той вече е казал на Франки. Или пък, че още не е. През целия път двамата не се погледнахме, а Франки бъбреше на предната седалка за предстоящото пътуване до Калифорния и, както изглежда, нехаеше за факта, че миналата нощ светът се беше обърнал с главата надолу. Срещнахме погледи, чак когато стигнахме до „Кастъд ласт станд“ и Франки забрави чантичката си в колата.

— Ей — усмихна ми се нежно Мат. Отворих уста да изрека нещо важно, нещо остроумно и чаровно, но откакто отношенията ни се бяха променили и всяка дума имаше огромно значение, езикът ми беше като вързан.

— Ехо — отговорих тромаво.

Мат раздрънка връзката с ключове и подритна вратата.

— За какво си мислиш — попита, прокарвайки пръст по чертата, която пресичаше челото ми.

Преди да измисля нещо по-добро от „За снощното парти и онова зад къщата и защо не млъкнеш и не ме целунеш пак.“, Франки вече се беше върнала и настояваше да направим труден избор между банан със сладолед и фъдж със сладолед.

Предотвратявайки по-нататъшната агония на Франки около избора на сладолед, Мат поръча по един и от двата вида и мелба с карамел за мен, после си поделихме всичко поравно, както правехме винаги.

Когато Франки пъхна голямо парче фъдж в устата на брат си, заливайки се с нежния си смях, ме проряза чувство за вина. До снощи между нас тримата нямаше никакви тайни, освен една, която таях дълбоко в себе си — моите доскоро несподелени чувства към Мат. Сега не можех да го погледна, без да изпитам силна болка. Моля те, моля те, нека да й кажем.

— Виж какво — започна Мат. Отново бяхме на стълбата в задния ни двор, бяхме се промъкнали тук, щом всички заспаха. — Нали си съгласна, че трябва да го чуе от мен. Мисля, че е най-добре да й го кажа в Калифорния. До тогава има само две седмици, после известно време ще останем само двамата с нея и ще й разкажа всичко. Така ще може да свикне постепенно с това.

Мисълта, че мога да крия нещо толкова важно, толкова силно, толкова невероятно от най-добрата си приятелка дори, само още ден, беше на път да ме погуби. Никога досега не бях крила от нея такава изгаряща тайна — тя знаеше всичко за мен. Стоеше до мен при всяка трагедия, при всяко тържество или труден момент. Тя беше до мен, когато в четвърти клас се сдобих с яркозелени шини на зъбите. И в седми клас, когато излязох от тоалетната и минах покрай цялата опашка в стола с пола, втъкната в дупето. Беше с мен и когато двамата с Джими Крос се целунахме на бала в осми клас, а после ни извикаха в кабинета на директора. Рождени дни, мечти, страхове, смехове и мании — всичко беше общо. В главата на Франки имаше подробна карта на целия ми досегашен живот, а в моята — за нейния. Неприятно ми беше, че чувствата ми към Мат, подобно на някое скрито съкровище, не бяха отбелязани на тази карта.

Но Мат беше брат на Франки. Аз трябваше да му се доверя. И когато той взе лицето ми в ръцете си и вдъхна името ми между моите устни, аз си дадох сметка, че ще спазя обещанието си, каквото и да става.

Дните бързо се превръщаха в седмици, двамата с Мат продължавахме, доколкото беше по силите ни, да играем на криеницата „най-добри приятели“ пред Франки и пред родителите си. Колко пъти след някоя семейна вечеря или приятелска среща в съседския двор ми се е искало да прекратя тази криеница и да го прегърна пред всички, за да разберат истината най-после. Вместо това не си позволявах да го погледна или да разговарям свободно с него, за да не се издам с поглед или дума и някой да се досети.

Но никой нищо не забеляза.

За родителите ни и за Франки ние продължавахме да сме най-добрите приятели, както и преди — невинни и неразделни. Единственото, което ме правеше силна през дългите нощи и ми позволяваше да устоя на страха, че всичко се случва твърде бързо, че губя почва под краката си и че всичко ще свърши, щом Франки разбере, бяха кратките мигове насаме, които ни се удаваше да откраднем — когато ставахме „другите“. Успявахме да откраднем по някоя бърза целувка в коридора или да срещнем пълни с отдаденост погледи през масата, когато никой не ни гледа. Виждахме се всяка нощ в задния двор, гледахме падащите звезди и говорехме шепнешком за живота, за любимите си книги, за смисъла в текстовете на любимите ни песни, за старите спомени и за това какво ще стане, когато Франки научи за нас. Всъщност темите ни на разговор не се бяха променили — бяхме си говорили за всичко това и преди. Но сега в разговорите ни имаше особена сила и енергия. Бяхме нетърпеливи да научим, колкото се може повече един за друг; да уточним всеки детайл през малкото оставащи нощи, преди Мат да разкрие нашата тайна.

Последния ден преди те да заминат, когато всичко беше вече опаковано, тримата отидохме в „Кастъд ласт станд“ за по една прощална мелба. Аз си поръчах шоколадова с мента, Франки взе сладолед във фунийка, а Мат — ягодов шейк. Мат и Франки бяха оживени, предвкусвайки предстоящото пътуване и увлякоха и мен в общото веселие. Аз също нямах търпение да стигнат до Занзибар Бей, до тяхната лятна къща, до плажа, където Мат ще каже на Франки за нас, а тя ще се усмихне, ще се разсмее с глас и ще го прегърне и всичко отново ще бъде идеално като преди.

— Всичко ще бъде наред, Ана, ще видиш — прошепна ми той, когато Франки отиде за още салфетки. — Знам, че всичко много се проточи, но тя е малката ми сестричка — не мога да го преодолея. Трябва да се грижим за нея.

Аз се усмихнах, представяйки си прощалната ни целувка по-късно тази вечер на обичайното ни място зад къщата преди заминаването им на следващия ден.

Пак разделихме поравно сладоледа помежду си, оставяйки само малко за обратния път към къщи. В колата Мат наду до дупка любимия си диск на „Грейтфул Дед“ и двете с Франки запригласяхме, а той свиркаше с уста и лицето му ставаше съсредоточено и напрегнато, докато внимаваше за текста. Държеше волана с една ръка, а с другата тактуваше ту по таблото, ту по бедрото си в ритъма на мелодията — като въображаемо соло на барабаните. Спрях да пея, колкото да лапна още една лъжица от моята шоколадова мелба с мента, но не улучих устата си заради една дупка на пътя, а сладоледът изцапа блузата и цопна в скута ми. Седях на предната седалка до Мат и изобщо не ми пукаше. Само след три седмици моите най-добри приятели щяха отново да са вкъщи, щяхме да помагаме на Мат да си събере багажа за колежа, щяхме да се наслаждаваме на залезите и да очакваме с нетърпение всички споделени дни занапред — остатъка от нашето навеки.

От колоните пак се разнесе припевът и аз започнах да пригласям с пълно гърло „Да-си Джоунс ти по-добре-е-е… внимавай със скоростта…“. Франки се смееше на задната седалка, Мат се усмихваше до мен, пръстите му тайно докосваха коляното ми, а обедното слънце се беше протегнало щастливо на пътя пред нас.

Заедно. Щастливи. Неделими.

Три сърца в едно.

Неограничени възможности.

А после… мелбата изхвръкна от ръцете ми върху таблото.

Преобръщане.

Крясък.

Удар.

Счупено стъкло.

Воланът се върти бясно.

„Каси Джоунс“ започна да прескача, отново и отново. „Внимавай със… Внимавай със… Внимавай със скоростта-а-а-а.“

Някой стисна ръката ми, заговори ми успокоително, питаше за имената на родителите ми и за телефонния ни номер. „Делън и Карл Раши. Но не им казвайте“, помислих си.

Линейка. Санитари. Носилка.

— Извадих го — извика някой. — Изкарайте момичетата!

— Чуваш ли ме? Можеш ли да си движиш краката?

— За бога, момичета, истински късметлии сте, че сте още живи.

 

 

Във фоайето на болницата се свих в прегръдката на татко, той ме галеше по косата и тананикаше песен на „Бийтълс“ като едно време, когато бях малка и така прогонваше чудовищата от детското ми въображение. Главата ме болеше, коляното ми беше превързано, а китката ми беше обездвижена и пристегната с бяла лента. Франки, седнала пред мен с притиснати към гърдите колене, беше с подути устни, а на лявата й вежда имаше осем шева като краката на разгневен черен паяк. Седеше съвсем неподвижно — движеха се само пръстите, които непрекъснато потриваха червеното стъкло на гривната от Мат. Затворих очи под луминесцентното осветление и си пожелах едно-единствено нещо за всички рождени дни занапред — да мога да заменя онази целувка край кухненската мивка срещу едно последно чудо.

Мислех си за каранфилено-марципановия дъх на Мат и за любимите му книги, натъпкани във всяко свободно ъгълче на неговата стая, докато лекарят ни съобщаваше какво е станало. Мат не е бил невнимателен шофьор; той просто е имал дупка между двете сърдечни камери, едно мъничко несъвършенство, останало скрито цели седемнайсет години до момента, в който се връщахме от „Кастъд ласт станд“, когато беше решило да се покаже на бял свят. Разбира се, те използваха по-подходящи медицински термини, докато обясняваха всичко това на Ред, подавайки му найлонов плик с нещата на Мат. Часовник. Портфейл. Тениската със знака на баскетболния отбор на университета в Сиракуза, която носеше този ден. Но аз знаех какво означава всичко това. Разбрах го, още когато Ред започна да крещи, а леля Джейн рухна в ръцете на мама, още когато свещеникът на болницата пристигна с извита надолу уста и отрепетирано съчувствие в очите.

Мат — синът на Ред и Джейн, братът на Франки, моят Мат беше починал от разбито сърце.

Тогава всичко, което до този момент беше имало значение и смисъл за моето съществуване просто… изчезна. Чувствах се като под вода, виждах как нещата се движат забавено, без звук или каквато и да е връзка помежду си, без чувства, без тревоги. В този миг земята можеше да спре да се върти и аз нямаше да й обърна внимание.

И тя наистина спря.

Сигурно са оставили Ред, Джейн и Франки да се простят с него, но аз не си спомням това.

Мама и татко сигурно са звънели на роднини, приятели и погребални агенции, но аз не си го спомням.

Сигурно е имало медицински сестри, съболезнования, документи за донорство и термоси с кафе, но аз не си спомням нищо от това. Не и нещо, което да има смисъл.

Не си спомням дори как съм се прибрала у дома. В един момент сякаш бях под водата, докато седях в твърдия пластмасов болничен стол, а в следващия вече се намирах в собственото си легло и през затворената врата се дочуваха приглушените гласове на родителите ми на долния етаж, прекъсвани от постоянното звънене на телефона.

Трябва да съм заспала, защото го сънувах. В съня ми той ми даде огърлицата си със синьото стъкло и гривната с червеното стъклено парче на Франки.

— Трябва да се грижим за нея, нали? — каза. — Аз ще й кажа. Няма как иначе.

Зная.

И когато той ми се усмихна, аз му обещах. Обещах му да я защитавам и да я пазя.

Обещах му нашата тайна да си остане неразкрита, докато свят светува.

И ще изпълня обещанието си.