Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (11)

Единадесет

— Какво толкова си приказвахте снощи?

Още залепналите ми от съня очи изведнъж се ококориха като на повредена спяща кукла, неспособни да свържат в едно това, което виждаха. Франки седи на ръба на леглото, което не е моето. Непозната стая. Прасковената светлина на утрото пада върху лицето ми от съвсем погрешна страна. Седнах в леглото, докато паметта ми услужливо ми подсказваше, че сме на Занзибар Бей.

Беше утрото на първия ни ден тук.

И леля Джейн знаеше. Не всичко, но поне още един човек, освен мен знаеше.

— Ъ? А, за нищо. Просто си поприказвахме за Мат — сърцето ми затупа учестено.

— Така си и мислех — Франки се мушна при мен в леглото. — Вярваш ли, че тя вече е добре?

— Ами, да, мисля, че вече е добре. Снощи беше голяма забава, нали? — прекарах пръсти през сплъстената си коса, изтърсвайки от нея повече пясък, отколкото имаше по пода. — Купона на плажа, де.

Франки се почеса по главата.

— На мен ли го казваш — имам пясък и в ушите.

Погледнах белия пластмасов часовник на единственото ни нощно шкафче — осем часа. Не бяхме спали повече от четири часа, но възбудата от преживяното беше заличила всяка следа от умора.

— Благодаря ти, че беше до мен снощи, когато откачих, Ана. Съжалявам за цялото това викане и истерясване на вечеря.

Тя ме погледна с извинителна усмивка и аз се сетих за терапевта, при когото родителите й я пращаха на няколко пъти миналата година. Веднъж я придружих. Ако той беше тук сега, сигурно щеше да каже нещо от рода на: „Всичко е наред, ти трябва да изследваш спомените си от гледна точна на първата лятна ваканция, която прекарваш без брат си“. Но всичко, което ми идваше наум в момента, беше: „Не се тревожи, всичко си е екстра.“

Станах и се протегнах, опитвайки се да прогоня съня от клепачите си.

— Гладна ли си? — попитах. — Можем да си направим палачинки с шоколад. — Не е като сеанс при психотерапевт, но шоколадовите палачинки помагат в много ситуации.

Тя кимна.

— Може ли да те питам нещо, Ана?

— Знам какво ще ме питаш — да, можем да им сложим и ягодово сладко.

Още една усмивка, почти смях.

— Не — каза тя. — Не е това. Ъ… Защо нашите са такива откачалки!

— Защото са родители. Това влиза в основното определение. Трябва да караш бус. Трябва да си опериран от чувство кое е модно. Трябва да си откачалка.

— Сериозно те питам, Ана — настоя тя, вперена в счупения си нокът. — Ето мама, например — в един момент крещи и плаче, а в следващия намира старо автомобилче и хуква към плажа да прави пясъчни ангели. Защо изобщо настояваха да дойдем тук?

Замислих се над въпроса й, същия, който си бях задавала хиляди пъти, откакто ме поканиха да летувам с тях.

— Според мен просто искат да поправят отношенията в семейството ви, Франк. Сигурно си мислят, че тук всичко ще се нормализира.

— Само че не става така — отговори тя. — А те не го разбират.

Отворих уста да кажа нещо в тяхна защита, но Франки тръсна глава.

— Всичко е наред, Ана. Просто на мен взе малко да ми писва. Снощи всичко беше чудесно, но все пак има нещо ненормално в избухването на мама за такава дреболия. Хайде да слизаме долу — мисля, че те вече приготвят нещо.

Двете се протегнахме мързеливо и слязохме по стълбата, следвайки аромата на топла закуска, който се носеше откъм кухнята. Взех си пържена филийка с ванилия и канела по „тайната“ рецепта на леля Джейн, която тя беше научила от едно кулинарно предаване, заедно с черно кафе и няколко парчета бекон.

— Добро утро, ангелчета — леля Джейн целуна Франки по бузата и ми смигна толкова бързо и незабележимо, че приличаше на заговорнически знак.

— Здравейте, пиленца — поздрави и чичо Ред стиснал тиган, пълен с пържен бекон. — Дано сте гладни.

— Умирам от глад — Франки се разположи на масата и протегна ръка към портокаловия сок. — И все още се чудя какво стана снощи. Ако изобщо някой това го интересува. Но съм сигурна, че на никого не му пука.

— Скъпа, нека не обсъждаме снощната случка — прекъсна я Джейн, вземайки ръката й в своята. — Нали се разбрахме, че сме го преодолели?

— Не е там работата, мамо.

— Хайде, деца! — чичо Ред се присъедини към нас на масата, преметнал кърпа през рамо и понесъл пълна чиния с пържени филийки. Беше готов с цената на всичко да попречи на нов сблъсък и ново тряскане на врати. — Яйцата изстинаха!

Франки остави чашата си на масата и си пое дълбоко въздух.

— Просто бях стъписана от това, което се случи, татко, разбираш ли?

Ред неловко прикрепяше платото с пържени филийки над масата в очакване да поднесе закуската, сякаш беше нает готвач, а не баща, въвлечен в разговор за починалия си син.

Франки продължи да говори.

— Вие двамата с татко държахте тази ваканция да стане така, както сте я решили. Даже не ме попитахте аз какво мисля. Е, и аз съм уплашена, също като вас. Всяко нещо в Калифорния свързвам с… Просто не искам… Боя се, че сега върху старите спомени ще се натрупат нови и всичко, което е било досега… ще бъде изличено.

Джейн стана и се изправи пред мрежата на вратата с гръб към нас. Раменете й леко потрепваха, но тя не издаваше никакъв звук. След миг изтри очи и отново се върна при нас на масата. Бях я виждала да го прави стотици пъти, но от това не ми ставаше по-леко. Поиска ми се да се свия под масата и да стана невидима.

Чичо Ред се отказа да ни предлага яйца и седна. Лицето ми пламна и аз се съсредоточих върху декоративната линия по ръба на моята тъмносиня чиния. От ума ми не излизаше вратата към верандата и каква чудесна възможност предлага тя да драсна през нея и да избягам право на плажа.

— Франки — Джейн за пореден път посегна към ръката й, — ние нито се опитваме да изличим старите спомени, нито искаме да се преструваме, че всичко е наред.

— Знам това, мамо, просто…

— Моите момичета… — чичо Ред произнесе това с треперещ глас и свъсени вежди. — Нека просто да си изядем закуската, става ли? Трябва да се справим с нещата такива, каквито са. — Той постави длан върху бузата на Джейн и нежно я погали с пръст.

Джейн кимна и потупа ръката на Франки.

Франки въздъхна и допря крак до моя под масата.

— Снощи сте стояли до късно, момичета — Ред отново беше влязъл в ролята на шеф готвач и загреба солидно количество пържени филийки от платото. — Правихте ли бели?

— Просто клюкарствахме — леля Джейн ми се усмихна, докато ми подаваше кленовия сироп. Очите ми се задържаха за миг на нейните и аз се запитах дали е възможно да отгатне мислите ми — че имам нужда да й призная всичко за нас двамата с Мат. Че не зная как да постъпя с Франки. И че нямам представа как ще се справя в това състезание за двайсетте момчета, след като има само едно, за което не мога да спра да мисля. Нова вълна от вина ме заля, заплашвайки да стегне сърцето ми заедно с останалите мои вини и разкаяния. Леля Джейн се оказа превъзходен слушател снощи и аз бях доволна, задето й наговорих всичко онова за Франки, но се колебаех дали беше редно да й признавам, че за мен Мат е бил нещо повече от близък приятел. Ако сега ни видеше да говорим с други момчета на плажа, дали нямаше да си помисли, че предавам паметта на мъртвия й син?

— Не е ли така, Ана? — Франки ме срита под масата и ме извади от унеса ми.

— Така е. Съжалявам, за какво ставаше дума?

— За плановете ни за днес. След закуска отиваме да се печем на плажа под къщата, нали?

Известно ми беше, че Франки няма никакво намерение да се задържа близо до къщата или да остава на нейния усамотен частен плаж с единствения му спасител на средна възраст, но въпреки това кимнах с глава.

— Идвам с теб, Франки.

— Двамата с баща ти отиваме на пазар — каза Джейн. — Трябва да се запасим за цялото време, докато сме тук. Вие не искате ли да дойдете?

— Я да видим какво да изберем — каза Франки и стисна юмруци зад гърба си, сякаш щеше да ни предложи да си изтеглим късметче. — Дали да дойдем с вас да пазаруваме и да киснем по магазините два часа, докато татко сравнява качеството на различните продукти, или да се изтягаме на плажа, където можем да плуваме, да се печем и да се запознаем… Исках да кажа да плуваме и да се печем. Труден избор. Само че ние ще трябва да пропуснем пазаруването, мамо.

— Така си и помислих — каза Джейн. — Тогава направете списък с всичко, което ви е необходимо. Не пропускайте да се намажете със слънцезащитен крем и да го нанасяте всеки път, след като сте били във водата. Ако пък сте се пекли повече от два часа, тогава се намажете пак. Освен това не бива да се излагате на слънце между дванайсет и два, така че…

— Се облечете — Франки изразително извъртя очи нагоре. — Вие двамата се държите така, като че никога досега не съм се показвала на слънце.

— Не. Ние се държим така, защото ти изгаряш всеки път, когато дойдем тук.

— Татко, това не е изгаряне. На това му се казва полагане на основен тен.

Чичо Ред поклати глава и се усмихна.

— Добре, момичета, може да отидете на частния плаж, но не искам да доближавате до пещерите в края на залива, защото там няма спасители. Става ли?

— Добре, татко — отговори Франки.

— Хубаво — този чичо Ред. Толкова грижовен. И толкова доверчив. Толкова наивен. — Забавлявайте се, красавици. — След секунда и две трети той отмести настрани опразнената си чиния. — Двамата с мама тръгваме скоро. Обадете се на мобилния, ако ви трябва нещо. И се приберете за вечеря. Мама ще приготви китайска храна.

Една нормална закуска в една обичайна сутрин на едно нормално семейство. Ако имаха куче, то непременно щеше да се казва Спот и щеше да лае неуморно отвън, докато някой не му подхвърли фризбито.

След закуска ние (под „ние“ разбирам Франки) прекарахме близо час в подготовка за плуване в океана. Тя няколко пъти смени чехлите си и агонизираше над избора кои точно обеци да си сложи. Прическата и гримът бяха още една тема за дискусия — дали косата да е небрежно разпиляна, както обикновено, или прибрана с елегантна лента. Водоустойчива спирала, или просто леко нанасяне на гланц за устни. Сериозни или игриви?

— Виж какво — казах решително, изправена в новия си бански от две части, с който още не бях привикнала, — никой няма да забележи в какво си облечена. Те ще зяпат само теб. Всичко останало са просто допълнителни ефекти. — И аз прихванах несресаната си коса в хлабав кок на темето.

— За твое сведение, Ана, нищо, което си поставяш върху лицето, косата или тялото не е просто допълнителен ефект. И като стана дума за това, ти защо не снимаш? Ние трябва да документираме всеки миг. Тя измъкна камерата от раницата си и ми я връчи.

Канех се да прихна, но тя изобщо не се шегуваше. Също както и състезанието за момчетата, това беше неин внимателно обмислен и приведен в действие план, който беше документиран във всеки един момент, за да остане за идните поколения. Даже пръстените на краката й не можеха да бъдат оставени на случайния избор.

Държах камерата насочена към нея, колкото се може по-дълго, като само от време на време я изключвах, за да спестя на бъдещите поколение досадата как Франки си слага молив за устни, как Франки духа току-що нанесения си лак за нокти, как Франки си скубе веждите. Тъкмо се канех да тръгна без нея, когато тя най-накрая обяви, че е готова.

— Слава на бога — казах, изключих камерата и хвърлих дневника си и две книги с меки корици в плажната чанта. — А сега може ли, ако позволиш, да отидем на плажа?

— Чакай! — Франки подскочи така, сякаш на главата ми беше паднал скорпион или тарантула. — Сега трябва да нагласим теб.

— Франки, аз вече от час съм готова.

Тя се разсмя. Ама наистина се смееше.

— Ана, не можеш да излезеш в този вид. Погледни си косата само!

— Моля те. Франки. Отиваме да плуваме. Във вода. Не помниш ли?

— Никога не бъди небрежна към външния си вид — каза тя, насочвайки се заплашително към мен с гребен и няколко фиби между зъбите. Беше на крачка от това да наплюнчи някоя носна кърпичка и да ми избърше лицето. — Това няма да отнеме много време.

Бъди силни, Ана. Бъди силна.