Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (28)

Двадесет и осем

— Какво се е случило, Ана? Какво лошо има?

— Франки… И аз… Не си… Говорим! — думите ми бяха накъсани от серия отчаяни хълцания.

— Скарахте ли се?

Кимнах и отворих уста да му обясня всичко, но разумът ми ме възпря с телеграма-светкавица: Ей, глупачке Тчк Сам не знае за Мат Тчк Замажи издънката Тчк.

— Толкова много неща имам да ти казвам, Сам. Дори не зная откъде да започна.

Освободих се от прегръдката му и се подпрях на бара да си поема дъх, взряна в луната над океана. Толкова ми се искаше всичко тук да е различно. Да се превърна в някоя друга. Ана, трансконтиненталният пътешественик, жена на страстите и приключенията! А не Ана, жалката приятелка, която нарушава обещанията си и пише писма до мъртви момчета.

— Хайде да се поразходим — каза той, а топлата му и закриляща ръка обгърна рамото ми. — А когато се почувстваш по-добре, ще ми разкажеш всичко.

— Добре.

Извървяхме целия път чак до къщата на Еди, преди да се съвзема и да си върна дар словото.

— Това е дълга и откачена история, Сам.

— Няма проблем, Ана Аби. Слушам те.

— Добре тогава. Точно преди една година имаше едно момче. Аз много го харесвах. Истински — още от дете.

— Франки познаваше ли го?

— Ние тримата бяхме най-добрите приятели. Заедно израснахме.

— Доста сложно.

— Много. И така, миналата година на моя рожден ден той ме целуна.

Сам мълчеше, съсредоточен в краката си, които бавно пристъпваха по пясъка. Беше много странно да му разказвам всичко това, но думите сами изскачаха от устата ми и дори и да исках, вече не можех да ги спра.

— Оттогава постоянно бяхме заедно, даже по-често и отпреди. Всяка нощ. Само че не знаехме как да кажем на Франки, защото не искахме да откачи или пък да се почувства отритната.

— Има смисъл в това — каза Сам.

— Според него беше по-добре той сам да й каже, затова обещах да си мълча. Но преди да успее да й каже за нас, той… — едва не се задавих с тази дума и сграбчих Сам за ръката, за да го накарам да спре.

— Какво направи той? — попита Сам.

— Той просто… Той… Съжалявам. Почакай — тази история дума по дума хиляди пъти беше преливала от пръстите ми върху страниците на дневника ми, но устните ми никога не я бяха изговаряли и ушите на никое живо същество не я бяха чували от мен. На няколко пъти си поех дълбоко дъх, преди да се осмеля да погледна Сам отново и да продължа. — Той почина, Сам. Умря от порок на сърцето, за който никой дотогава не подозираше.

Разказах му за катастрофата и зачаках фалшиви съчувствия, смутено дърдорене, мълчание или прибързано сбогуване. Но Сам просто изтри сълзите от бузите ми с длан и ме прегърна.

— Аз удържах на обещанието си пред него. Така и не казах на Франки за нас. Но когато двамата с теб бяхме на Виста снощи, тя е намерила дневника ми и го е прочела.

Сам се отдръпна от мен.

— Я чакай, значи тя ти е бясна заради това. Но какво…

— Има и още нещо, Сам — тръснах глава. — Франки също беше в колата. Оттам е и белегът на веждата й. Ние тримата бяхме неразделни. Мат е… Мат беше… Той е брат на Франки.

Сам ме гледаше с широко отворени очи и уста.

— Мамка… Искам да кажа ле-ле.

— Искаше да й го каже по време на лятната ваканция тук, когато са само двамата. Беше притеснен как ще се почувства тя — искаше да е сигурен, че го е приела. Трябваше да заминат близо месец след като това между нас се случи. Беше ми много неприятно да се крием от нея, но му бях обещала. Един месец не е чак толкова много, че да опазиш една тайна.

А когато той почина, вече нямаше връщане назад. Моите чувства нямаха никакво значение — Франки изгуби брат си, а аз бях тяхната най-добра приятелка. Точка. Щях да запазя нашата тайна завинаги — поех си дълбоко въздух, вперила поглед в нежните очи на Сам.

— Всичко това просто не е за вярване, Ана. Не зная какво да кажа. Представа нямам.

— Двете с Франки не искахме да ви казваме. Тук всичко трябваше да бъде… различно.

— Какво искаш да кажеш?

— Трудно ми е да ти го обясня. Хората стават странни, когато стане дума за смъртта и щом като разберат нещо такова, то е единственото, с което те свързват и вече могат да изпитват само съжаление към теб. Целият ти живот се свежда до това събитие.

Заля ме нова вълна от печал при спомена за всички онези нощи в стаята на Франки, когато нито разговаряхме, нито правехме нещо. Понякога след училище просто сядахме у тях на пода, раниците още на гърбовете ни, гледахме стената и плачехме.

Първите няколко дни в училище бяха най-кошмарните — хората шушукаха зад гърба ни и ни гледаха със съчувствени физиономии, когато минавахме по коридора. Учителите и момичетата оставяха цветя и бележки пред шкафчето на Мат и се правеха, че не забелязват, когато бягахме от час. Повечето от нашия клас — включително и така наречените ни приятели — започнаха да ни отбягват, като че ли смъртта и скръбта бяха нещо заразно. Те не знаеха за порока на сърцето на Мат и не можеха да решат кое е по-лошо — да загубиш брат и приятел или да оцелееш след автомобилна катастрофа, в която той е загинал. Никой не знаеше правилата — какво да каже, дали е редно да се смее и да се оплаква заради лоши оценки, заради родителите си или заради новите си обувки, когато ние с Франки имаме такива „сериозни“ проблеми. Но към средата на годината Франки вече се беше развихрила и забърсваше момчетата едно след друго, нещата постепенно се върнаха към нормалния си ред, а споменът за Мат лека-полека повехна, също като цветята, с които беше окичено шкафчето му.

— Божичко, Ана — наруши мълчанието Сам, а очите му все още гледаха изумено.

Кимнах.

— Загубихме много приятели, откакто това се случи. През последната година на практика бяхме само двете. А отсега нататък… Кой знае.

— Тя сигурно просто е шокирана. Може би трябва да поговориш с нея.

— Сам, тя открадна и прочете дневника ми. А после го хвърли във водата. И накрая открих, че ме е лъгала за… за много неща, за които не е трябвало да ме лъже. Не ми се вярва да преодолеем всичко това. Според мен… нашето приятелство приключи — гласът ми потрепери, защото в него се бореха гняв и тъга.

— Ела — Сам ме взе в прегръдките си, а уханието на тялото му ме обгърна като плащ. Стояхме така край океана дълго време, ръката му чертаеше окръжности по гърба ми, а аз се вслушвах в биенето на сърцето му — силно и невредимо като вълните.

— Благодаря ти — освободих се от прегръдката му, за да си избърша очите и да отърся от себе си тези четиринадесет месеца на непоносима тайна. — Ти си единственият човек, на когото съм казала за Мат. И това ако не е ирония на съдбата.

Той се усмихна.

— Поне не е от типа изповеди „какво направи миналото лято“, с които съм свикнал.

Продължихме да стоим мълчаливо, гледайки вълните още известно време, хванати ръка за ръка. Палецът му нежно галеше дланта ми, люлеейки я в ритъма на водата в краката ни.

На връщане Сам ме посъветва да дам на Франки още един шанс.

— Не искам да я оневинявам, но размисли пак. Вие сте най-добрите приятелки, Ана.

— Не зная дали ще мога. Тя ме излъга за нещо много важно. Освен това съвсем брутално се намеси в най-интимните ми мисли.

— Казвам само, че вие сте се наранили еднакво болезнено една друга. И двете сте загубили човек, когото сте обичали. Сега не се разделяйте, за да не загубите и последния си приятел.

— Добре. Мисля, че бях чела това в съветите на д-р Шол.

Той се усмихна.

— Просто размисли още веднъж, става ли?

Уговорихме се да се видим следващата вечер, за да си кажем довиждане. На улицата близо до къщата Сам ме целуна и изчака, за да се увери, че невредима съм стигнала до вратата, после ми помаха и пое към другия край на плажа.

Вратата все още беше отключена и аз предположих, че Франки не се беше прибрала, макар да не ги бяхме видели двамата с Джейк на връщане. Но когато се качих горе, Франки спеше в леглото си, сякаш през цялото време е била тук, а дишането й равномерно надигаше тънкия чаршаф. Лунната светлина очертаваше силуета й върху стената и това ми напомни как като деца, седнали върху леглото й, правехме театър на сенките с ръце върху тавана, заливайки се от смях, докато Мат не започваше да блъска по стената от своята стая и не ни нареждаше да заспиваме.