Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (29)

Двадесет и девет

— Ставайте, сънливки — Ред стоеше на вратата, подвиквайки нежно, докато не отворихме очи.

Двете с Франки бавно седнахме в леглата, освобождавайки се от усуканите около нас чаршафи и пижами. Първите мигове след събуждането обикновено са лишени от всякакви спомени и емоции, докато в нас не нахлуе постепенно случилото се от предишния ден. В тази дупка на паметта аз почти не си спомнях, че съм бясна на Франки. Но скоро всичко отново ме връхлетя и навреме овладях усмивката, която беше плъзнала по устните ми.

— Добро утро, пиленца — продължи Ред. — Мама прави огромна закуска, затова се надявам да сте гладни. — Той затвори вратата и с неговото тръгване в стаята се възцари тягостна тишина.

Двете с Франки се измъкнахме от леглата и намъкнахме блузи и шорти. Не беше останала и следа от снощната неприязън — ние просто не си говорехме. Искаше ми се да я попитам къде е била тази нощ, дали е спала с Джейк и какво е станало с него. Но нямах намерение да нарушавам мълчанието, само за да злорадствам, натривайки й носа с по-големия си житейски опит за Онова, което благодарение на нервния срив край „Шак“ миналата нощ съвсем бях пропуснала да направя за втори път.

Долу се насладихме на най-разточителната закуска, която леля Джейн някога беше приготвяла. Масата беше отрупана с пресни плодове, вълшебните пържени филийки с ванилия на Джейн, яйца, картофи, бекон, препечени филийки и мъфини — всичко, което нито можехме да натъпчем без остатък в стомасите си, нито да оставим недоядено на масата. По време на тази закуска се смяхме много, без това да представлява някакво усилие за мен и Франки, бяхме преяли и щастливи, припомняйки си колко много весели моменти сме преживели през тази ваканция. Всички бяхме загорели и отпочинали и с всяка изминала минута двете с Франки забравяхме, че сме бесни една на друга. Започнахме с „Би ли ми подала маслото?“ и завършихме кикотейки се в един глас, докато си припомняхме първата ни нощ тук, когато на плажа заедно с леля Джейн правехме пясъчни ангели.

Имаше кратки мигове, в които ми се искаше да я прегърна, да й кажа, че съжалявам, да й призная за обещанието, което бях дала на Мат и да загърбя всичко това. Но после пред очите ми като светкавица преминаваше картината как тя чете дневника ми с ехиден глас, как го запраща в океана като плоскоречно камъче, с което децата правят зайчета и гневът и болката отново ме обземаха. Заради Ред, Джейн и нашия последен ден от ваканцията обаче аз си наложих да сложа катинар на чувствата си.

Но не и да забравя всичко това.

 

 

След закуска бяхме подложени на изтезания, познати още като Деня за забавления с чичо Ред.

Първо — плажен тенис: аз и чичо Ред срещу Франки и леля Джейн.

— Стига бе, татко — взе да хленчи Франки, когато Ред измъкна плоските дървени хилки. — Това не е ли детско забавление?

— Така е — усмихна се той, — но при последната справка, която направих, ти все още се водиш мое дете.

— Татко-о-о-о! — Франки набърчи цепнатата си вежда и се опита да повлияе със силата на мисълта върху решението на Ред, но днес той беше като имунизиран, срещу каквото и да е чуждо влияние.

— Угоди на стария си татко, Франческа — каза той и запрати гумената топка към нея.

След половин час принудително семейно забавление, през който отбелязах петдесет точки и успях да намаля гнева си със седемдесет и пет процента, целейки се с топката право във Франки, играта беше преждевременно прекратена. Принцесата опари стъпалото си на една съвсем мъничка медуза бебе, но започна да се държи така, сякаш акула беше отнесла половината от торса й. За миг си помислих дали тази медуза не е моят прероден след удавянето дневник, завърнал се да отмъсти на убийцата, като я прободе с тънките си жила. Тази мисъл ме накара вътрешно да се усмихна, съвсем мъничко.

Но това произшествие беше последвано от такова скимтене и куцукане, че дори аз започнах да я съжалявам. Помогнах на Ред да приберем нещата й и да ги отнесем обратно в къщата, където тя беше обгрижена и оставена да се нахленчи на воля.

Триумфът ми от играта на плажен тенис беше попарен заради злощастния инцидент с медузата и ние прекарахме целия следобед в игра на монополи, далече от коварните клопки на подводните обитатели. Сега Франки не се държеше високомерно с мен. Беше изпънала ранения си крак върху няколко възглавници на стола отпред, шумно се оплакваше от опарването с големина на дребна монета и се възползваше от временната си инвалидност и моето съчувствие, за да ме моли непрекъснато със захарна усмивка да й допълня чашата с лимонада, да й наглася удобно възглавниците или да й намеря гланца за устни.

— Ти винаги се грижиш така добре за нея, Ана — потупа ме по коляното леля Джейк, връщайки се с по една купа шоколадов сладолед за двете. — Франки, ти си щастливка, че така си допаднахте.

— Наистина — отговори Франки. — Нали, Ана?

Гледах съсредоточено в шоколадовия си сладолед, ледът в сърцето ми бавно започна да се разтапя при мисълта за закъснялото извинение, което всеки момент щеше да се отрони от устата й и вече обмислях дали да не го приема.

— Ана?

Ето, моментът настъпи.

— Да, Франки.

Сега ще го каже.

— Имам хотели на „Бродуей“ и „Парк авеню“ — тя протегна ръка и изпърха с мигли. — Дължиш ми хиляда и двеста долара.

— Как е нашият пациент? — попита чичо Ред, когато ни писна да играем на монополи.

Франки изпълни цяла пантомима, докато мълчаливо наместваше крака си на възглавниците и разклащаше леда в чашата си като знак, че трябва да й се налее още лимонада.

— Май съм по-добре — каза тя. — Въпреки че все още ми пари.

— Мислиш ли, че ще можеш да ходиш? — попита той.

— Не зная, татко. Може би е по-добре да не рискувам. Не искам да се влоши.

Трябва. Да устоиш. На порива. Да излееш лимонадата на малката й красива главица.

— Жалко — сви рамене Ред. — Тогава май ще се наложи да отложим плановете за довечера.

— Май да — отговори Франки, посягайки към чашата с лимонада в ръката ми и отрони такава тежка въздишка, сякаш цялото мироздание се беше стоварило на крехките й загорели рамене.

— Много лошо — каза леля Джейн. — Тогава какво ще правим с тия билети на пети ред, а?

— Какви билети? — попитахме в един глас двете с Франки.

— О, просто някакво шоу във „Филмор“^[1] в Сан Франциско. „Еърплейн пайлътс“ май беше — Ред извади четири билета от плик в едно от кухненските чекмеджета. — А, „Хеликоптър пайлът“ било. Може би е някаква местна група. Сигурно не сте и чували за нея, момичета.

— Какво?! — Франки и аз за момент забравихме взаимната си ненавист и си разменихме широки усмивки.

— „Хеликоптър пайлът“ са единствената, нашата най-любима група във вселената! — извика Франки. — Та те сега дори не са на турне. Как успя да намериш тези билети?

— Това е благотворителен концерт — отговори Ред. — Майка ти разбра за него миналия месец и предположи, че ще искаш да отидеш. Колко жалко, че точно сега не можеш да се движиш. Ще се наложи да се обадя на касата и да видя дали можем да си върнем парите.

— Не! — двете с Франки буквално се нахвърлихме на Ред, за да не му позволим да стигне до телефона.

— Но, скъпа дъще, ти си тежко ранена — и Ред посочи почти незабележимата розова подутина на крака й. — Със сигурност не можеш да отидеш на концерта в това състояние, нито пък да се появиш на вечеря във „Фльор де лис“ в такъв вид. Всички ще видят полуампутирания ти крак.

— Татко! — взе да протестира Франки. — Той не е ампутиран. А и аз… Ето виж. — Тя въодушевено запристъпя напред-назад из дневната, а куцукането й постепенно отслабваше, докато съвсем не се изгуби. — Сега съм много по-добре. Сигурно е от леда и всичко останало. Съвсем съм реновирана.

— Реанимирана — натъртих.

— Хайде, де, татко! — продължи Франки, без да ми обръща внимание.

— Моля те, чичо Ред! — по дяволите приятелската вярност — бях готова да зарежа Франки вкъщи, ако това е цената за гурме вечеря и концерт в Сан Франциско на най-любимата ми група във вселената. Мисълта да видя подлудяващо черната къдрава коса на солокитариста Брандън Бари от петия ред ме караше да забравя всички престорени опарвания заради някаква медуза.

Чичо Ред си повя като ветрило с четирите билета и дълбоко въздъхна.

— Тогава вие двете по-добре се раздвижете. Тръгваме след час и половина.

— Ура! — заподскачах като малко момиченце. Франки аха да ме последва, но се овладя навреме, припомняйки си своята болезнена рана.

— Страхотно! Благодаря ти, татко! — тя целуна чичо Ред по бузата и тръгна след мен по стълбите нагоре, за да започне ревностно процеса по разкрасяване, достоен за една фамозна вечеря и концерта на любимата й банда.

 

 

Успяхме някак да се справим, без да се пречкаме една на друга с душа, косата и грима, но дори бясната Франки не би оставила подбора на дрехи в такъв момент на случайността.

— Ана, давам си сметка, че нещата между нас не са по мед и масло в момента — каза тя, — но трябва да обсъдим какво да облечем. Трябва да сме в един тон и стил. Освен това трябва да взема назаем сребърните ти обеци.

— Както искаш — покорих се безропотно на Модния диктатор Франки. Поне можех да съм сигурна, че тя не би рискувала да изглеждам зле точно в този момент — това по някакъв начин би я представило и нея в лоша светлина.

Решихме и двете да сме в черно с розови и сребърни аксесоари. Всъщност, тя реши да сме целите в черно с розови и сребърни аксесоари. Аз само кимах и се усмихвах. Кимах. И се усмихвах. — Скоро щяхме да сме на пети ред на концерт на „Хеликоптър пайлът“ и всичко това нямаше да има никакво значение.

Франки сложи прилепнала черна рокля с обшито с мъниста деколте, розова лента за коса и моите висящи сребърни обеци. Естествено, изглеждаше ослепително.

Мен ме облече в къса черна пола и черна блуза, завърза един розов шал като колан на ханша ми и подбра сребърно колие с малко сърце на него и същите обеци.

— Трябва да си вдигнеш косата — каза тя, оглеждайки ме от глава до пети. — Имаш красиви рамене. Трябва да ги показваш.

Вдигнах си косата на френски кок, закрепих я с фиби и оставих само няколко кичура да се спускат над челото.

— Идеално — каза тя и искрено ми се усмихна. — Ами аз? Добре ли изглеждам? — После приглади роклята на корема и бедрата си пред огледалото и за миг съзрях предишната несигурна и ранима Франки. Тази гледка ме порази като юмрук в лицето и трябваше да отклоня поглед, за да не омекна и да я прегърна, потънала в разкаяние, което всъщност тя дължеше на мен.

— Изглеждаш страхотно, Франки — казах, забила поглед в обувките й. — Наистина.

— Благодаря, Ана. Ти също. Я чакай, ние не можем да вземем камерата на концерта, но нищо не ни пречи да заснемем няколко кадъра тук. Искам да кажа, че изглеждаш наистина добре.

— Разбира се, Франки. Ето — извадих камерата от чантата й и заснех тоалета й от няколко гледни точки. Тя направи същото за мен, докато разказваше какво ни предстои тази вечер, после изключи камерата и я прибра в чантата.

— Добре, това трябва да свърши работа — каза накрая. — Готова ли си?

 

 

Сан Франциско изглежда съвсем различен през нощта, особено когато не вали — целият е облян в светлина и е магичен. Чичо Ред и леля Джейн ни показваха места, които вече бяхме видели по време на автобусната екскурзия, но аз се усмихвах и непрекъснато задавах въпроси, та да изглежда като че за първи път идвам тук.

— Вие двете изглеждате прекрасно — каза Джейн. — Тази вечер ще бъде великолепна.

* * *

Вечеря във „Фльор де лис“ означава купища сметана и упадъчна храна, чието име дори не бих могла да произнеса правилно, но това не ми попречи да изгълтам всичко. Никога не бях виждала такова меню и такива блюда преди — най-вероятно, защото нашите съседи, любители на кетчупа и горчицата, биха се надигнали на протест, скандирайки: „Дайте си ни говеждото! Долу охлювите!“.

Двете с Франки се постарахме да забравим ежбите си поне тази вечер — само заради Ред, Джейн и красивите момчета от „Хеликоптър пайлът“. Не че се държахме особено дружелюбно една с друга, но поне не крояхме планове как да посипем с отрова вечерята на противника.

— Вие, момичета, сте необичайно мълчаливи тази вечер — отбеляза по време на десерта Ред. — Предполагах, че ще сте малко по-приказливи в очакване да видите най-любимата си банда във вселената.

— Просто се храним — замаза положението Франки и се насили да ми се усмихне, загребвайки пълна лъжица от своя крем брюле.

 

 

Във „Филмор“ беше претъпкано и се наложи чичо Ред да разкара от местата ни няколко навлека. Успяхме да се настаним точно навреме, за да огледаме сцената, преди да изгасят осветлението.

— Дами и господа — прогърмя глас, — нека посрещнем подгряващата група тази вечер — „Плазма“!

Публиката в залата изведнъж се оживи, превърна се в едно цяло, което освирка с пълна сила „Плазма“. Те обаче спечелиха това многоглаво чудовище с дълги китарни рифове и яки светлинни ефекти. Двете с Франки останахме на местата си през тоя почти едночасов сет, пазейки силите си за главния герой тази вечер. На няколко пъти усещах погледа й върху мен, но щом се обърнех към нея да срещна очите й, тя извръщаше глава.

След финалните акорди на „Плазма“ светлините в залата отново се запалиха, докато екипът подготви сцената за „Хеликоптър пайлът“.

Мина ми през ума да завлека Франки в тоалетната и веднъж завинаги да изясним нещата между нас, но промених намерението си, когато я видях щастливо да бъбри с родителите си, обяснявайки им всичко, което би трябвало да знаят за нашата любима банда.

Мат беше този, който ни светна за „Хеликоптър пайлът“ преди няколко години. Те тогава дори не бяха известни, но Мат им беше фен още преди да станат група, а Джо свиреше основно соло в баровете на Бъфало. Той ни събираше в стаята си и ни пускаше малкото записи, които по онова време можеше да намери в мрежата, висока тяга на ноти и бийтове от тонколоните. Ако беше много късно през нощта, ние се редувахме да слушаме с неговите слушалки, клатейки неистово глава в ритъма на музиката. Двете с Франки веднага ги харесахме, макар сега вече да не си спомням дали тогава наистина разбирахме музиката им, или просто се доверявахме на Мат и бяхме заразени от неговия ведър ентусиазъм. Но така или иначе не след дълго „Хеликоптър пайлът“ стана любимата ни група. Когато пуснаха първия си албум, ние, благодарение на Мат, вече бяхме техни закоравели фенове.

Когато пуснаха втория си албум, ние двамата с Мат вече се бяхме целунали. Той ме изненада с техен диск на следващия ден, а текстовете на всичките им песни бяха разпечатани и събрани в едно. Прочети ги, Ана. Наистина ги прочети.

Когато пуснаха третия си албум, Мат вече го нямаше.

Той никога нямаше да може да види техен концерт.

 

 

— Всичко окей ли е? — лидерът на „Плазма“ пак излезе на сцената, почти останал без глас от екзалтирания им концерт. — А сега вдигнете ръце за тия копелета от Източния бряг, заради които сме се събрали тук — Джо, Брандън, Джей и Скоти О! „Хеликоптър пайлът“! Вдигнете малко шум!

Двете с Франки вече бяхме скочили от местата си заедно с всички в залата и викахме, крещяхме и пищяхме нашата несподелена любов. Даже Ред и Джейн пляскаха, поклащаха бедра и се смееха, изпълнявайки някакъв тромав танц, както правят всички родители, когато искат да са „куул“, но въпреки всичко аз бях щастлива да съм тук с тях.

Цели три часа двете с Франки пяхме, танцувахме и се смяхме, докато съвсем не прегракнахме, прическите ни се развалиха, а гримът ни се разтече. И нищо вече нямаше значение — нито удавения ми дневник, нито Йохан, нито Джейк или която и да е от тайните и лъжите между нас. Бяхме само ние и музиката, вселенският език на любовта, надеждата, покрусата и всичко останало.

След продължителни овации и два биса „Хеликоптър пайлът“ приключиха с техния първи сингъл, станал вече класика — „Мрак в сърцето“. Когато Мат почина, двете с Франки слушахме непрекъснато това парче в стаята й, заглушавайки съчувственото гъгнене, което се носеше от долния етаж. От онези безкрайни мрачни дни досега не бях събрала сили да го чуя пак и първите думи отново ме запратиха назад, в нейната стая, обратно към нас, когато приличахме на две марионетки със скъсани конци, захвърлени на пода край леглото.

Черен мрак в сърцето,

запали огън в мислите ми, задушени от пепелта.

черен мрак в сърцето,

върти се шеметно със смях, докато твоят свят се разпада,

върти се и кръжи, докато светът, който напусна, се разпада.

Сега, спомняйки си за миналата година по същото време и часовете, прекарани в стаята на Франки, когато и двете искахме да настъпи свършекът на света, не мога да повярвам колко много се промени тя. Може би татко беше прав, че Ред и Джейн не се занимават с нея. Но може би Франки Перино нямаше нужда родителите й да се занимават с нея.

Наблюдавах я как затваря очи и се носи през времето с най-болезнената песен в нашата споделена история, отплувайки към онези далечни краища, където не бих могла да я последвам.

Наблюдавах как маха с високо вдигнати ръце, а взетите назаем от мен обеци се люлеят сред кестенявата й коса.

Наблюдавах я и си мислех, че Франки Перино може би няма нужда и от мен.

 

 

— Ще се видим отпред веднага, щом като сте готови — каза чичо Ред, отправяйки се към паркинга след концерта. Двете с Франки се бяхме подредили на дълга опашка пред щандовете за сувенири за тениски на „Хеликоптър пайлът“, стояхме мълчаливо и напредвахме сантиметър по сантиметър с все още заглъхнали уши от шоуто. Помежду ни не беше останал никакъв гняв, а само едно отчуждение — като първи приятели от училище, постъпили в различни колежи, загубили връзка и живеещи паралелни животи без допирни точки, които се срещат след дълги години в някой бар или магазин и след кратка прегръдка и петминутен разговор осъзнават, че нишките, свързвали ги в миналото, отдавна са изтънели и са се скъсали, оставяйки празнина помежду им.

Затова те просто кимат и се усмихват.

И си казват довиждане.

Потънала в мислите си, аз изгубих Франки, когато опашката се раздели на няколко ръкава покрай дългата маса с тениски, пуловери, дискове и стикери. Купих си черна тениска на „Хеликоптър пайлът“ и се отправих към противоположния край на претъпканата маса, за да намеря Франки. Сред група момичета от прогимназиалните класове, които в опиянение мереха всяка кукленорозова риза в купчината, аз зърнах тила на Франки, чиято глава беше наклонена назад в недвусмислената поза за целувка. Една татуирана ръка беше преметната през гърба й, а другата здраво стискаше задника й.

И преди ми беше изчезвала така — в нощта, когато посрещахме лятото, тя ме заряза за два часа заради Йохан. Тогава ми се искаше да се завра под масата, на която беше купата с пунш, докато всичко свърши. Ако се съди по всички признаци, сега беше стигнала много по-далече с Татуирания, отколкото го беше направила с Йохан на футболното игрище.

Отпуснах й две минути, преди да дам предупредителен изстрел под формата на покашляне. Трябваше й доста време, за да отлепи устни от устата на непознатия.

— Какво?!

— Колата ни чака — казах.

Франки извърна глава към момчето.

— Шофьорът на лимузината мрази да се бавим — уточни тя.

Той сви рамене и я пусна да си ходи, но едната му ръка до последно шареше по задника й.

— Това е Рат — уточни Франки. — Той е бас китаристът на „Плазма“. Нали се сещаш — подгряващата група. Изглежда са страшно близки с Джей Гара от „Хеликоптър пайлът“. Канеше се да ни запознае с него, преди да връхлетиш.

— Хм, чудесно. Направо страхотно — не си направих труда да й обяснявам, че бас китаристът на „Плазма“ няма татуировки — нещо, което много лесно можеше да се забележи от местата ни на пети ред.

— Гара има подход към мадамите — каза с намигване фалшивият басист на „Плазма“. — Аз също. Явно това е обща черта на басистите. А твоето име как е?

— Името ми е Тръгвам си. Тръгвам си сега — сграбчих ръката на Франки и я повлякох към паркираните коли пред изхода, докато тя изпращаше към Рат въздушни целувки през рамо.

— С този стават — чакай да помисля — седем за мен, а твоите колко са? Само един, права ли съм? — тя рязко издърпа ръката си от моята и ме удостои със самодоволна усмивка.

— Точно така, Франки. Един за мен. Само един — усмихнах се и се отправих към колата, стиснала здраво тениската на „Хеликоптър пайлът“ под мишница и с ритъма на барабаните на Скоти О, който още пулсираше в гърдите ми.