Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (26)

Двадесет и шест

Вървях на безопасна дистанция след нея, а обърканите ми чувства се мятаха между разкаянието и гнева, но клоняха повече към гняв, Франки не погледна през рамо нито веднъж, убедена, че не я изпускам от очи. Тя знаеше не по-зле от мен, че ако не се появим заедно и не се държим така, сякаш нищо не се е случило, ще ни се наложи доста да обясняваме.

Последните трийсет метра изминах тичешком, за да се качим по стълбите към задния двор заедно — усмихнати, идеалната картинка на две слънчица, които се прибират у дома след момичешко гости с пренощуване. Ред и Джейн бяха в кухнята и кълцаха нещо за обяд, тъкмо навреме.

— Здравейте, момичета! — поздрави леля Джейн, бършейки мокри ръце в късите си панталонки. — Как беше пижаменото парти?

— Добре — отговорихме вяло в един глас.

— Май не сте спали много — включи се и чичо Ред иззад вестника.

— Татко, на пижамено парти всъщност не се спи много.

— Прости невежеството ми — каза той, сгъна вестника си и го остави на масата. — А какво се прави?

— Куп други неща. Нали така, Ана? — гласът на Франки беше висок и надменен.

— О, нали знаете — отговорих, взех ябълка от фруктиерата и отхапах огромно парче от нея. — Пиячка. Момчета. Както обикновено.

Очите на Франки изскочиха, но Ред и Джейн просто се разсмяха. И през ум не би им минало, че казвам истината.

— В такъв случай и аз идвам с вас следващия път — леля Джейн ни намигна и разположи на масата сандвичи и царевичен чипс, но погледът й се задържа секунда-две по-дълго върху мен. След онази първа нощ на верандата повече не бяхме обсъждали Мат и Франки. Чудех се дали може да усети студенината и отчуждението между мен и дъщеря си в момента.

Оставихме раниците в дневната и насядахме около масата, опитвайки се да се държим непринудено. Бях толкова уморена, че всеки момент можеше да започна да халюцинирам. Сърцето ми сякаш изпомпваше меласа във вените ми, тилът ми гореше и аз се чудех кога да очаквам следващия язвителен коментар на Франки.

Но той така и не дойде. Тя ме погледна зло на няколко пъти, когато Ред и Джейн бяха заети с друго, аз отвърнах подобаващо на погледите й, но устата й оставаше затворена. Насилих се да изям по-голямата част от сандвича си и няколко чипса, преди да се извиня, че отивам да си подремна.

— Хубаво — каза чичо Ред, — ще ви събудим по-късно за вечеря. Вие двете решете къде да отидем — изборът е ваш.

— Благодаря, чичо Ред — оставих чинията си в мивката и се отправих по стълбите нагоре. Очевидно и дума не можеше да става да се престоря на болна, за да избегна вечерята с Франки, затова се опитах да не мисля за това изпитание и се свих в белите прохладни чаршафи, временно заличавайки от съзнанието си последните часове от живота си. Уф.

Няколко часа по-късно Франки ме събуди — риташе леглото ми.

— Какво? — сопнах й се аз.

— Ставай. Отиваме на вечеря след петнайсет минути.

— О, благодаря, че ме предупреди навреме.

— Я се разкарай.

След тази размяна на любезности двете се приготвихме за вечерята в пълно мълчание, свели очи, сякаш ако някоя от нас погледнеше другата, на мига би се превърнала в камък. През няколко минути хвърляхме скришом погледи една към друга в очакване на помирителен жест, усмивка, благоразположено кимване с глава — какъвто и да е знак, че отново ще си проговорим.

Но такъв знак не последва.

Не и от Франки, която по-скоро би простила на съдбата, че й отне Мат, отколкото на мен, че не съм й казала какво се е случило между нас с брат й.

Аз също не бих направила първата крачка. Колкото и хубави мигове да сме имали с Франки, колкото и да я обичах и да желаех да прекарвам и занапред летата с нея, колкото и да се опитвах да я закрилям заради Мат, знаех, че вече нищо няма да е същото като преди.

След десетина минути, прекарани като на тръни, Франки най-накрая наруши мълчанието, обляна в сълзи и задъхана от хлипове.

— Просто не мога да си представя как си могла да не ми кажеш!

— Нима? — изсъсках в отговор, бясно прокарвайки гребена през косата си. — Значи аз трябваше да ти кажа за мен и Мат, а на теб ти е позволено да ме лъжеш за Йохан и Джейк?

— Това е нещо съвсем различно и ти го знаеш.

— Престани да си търсиш оправдания за грешките, Франки. Писна ми от това!

— Момичета, да тръгваме! — разнесе се гласът на чичо Ред отдолу. — Отиваме на вечеря, не на абитуриентски бал!

— Още пет минути, татко! — извика Франки, обръщайки ми гръб. — Така значи, оказва се, че съм имала чудовище за приятелка, а? Значи аз съм причината да дойдеш тук през лятото, аз съм виновна, че загуби глупавата си девственост и аз те накарах да лъжеш за Мат.

Сграбчих я за ръката и така рязко я обърнах с лице към мен, че двете се озовахме почти нос в нос.

— Знаеш ли какво Франки — писна ми вече! — пуснах ръката й и метнах бегъл поглед в огледалото, за да проверя как изглеждам.

— Не бери грижа — отговори на отражението ми тя. — Никой няма да забележи.

Цяла вечер Франки описваше пред родителите си най-захаросаната ваканция, която човек може да си представи — тя разказваше за момичетата, които не съществуваха, за игрите, които никога не бяхме играли, за филмите, които никога не бяхме гледали, като от време на време ме поглеждаше, за да получи негласната ми подкрепа, подхвърляйки нещо от рода на: „О, ето какво още си спомням! Толкова беше забавно!“ Ред и Джейн изглежда се забавляваха — за тях това беше идеалната представа за една нормална семейна почивка с тяхната нормална дъщеря и нейната нормална най-добра приятелка. Какво повече биха могли да желаят?

— Толкова се радвам, че сме заедно тази ваканция — каза леля Джейн и протегна ръка през масата в „Шелис сийсайд бистро“, за да хване ръката на Франки. — Може другото лято пак да дойдем.

— Дори може да вземем Хелън и Карл с нас — добави чичо Ред.

— Страхотно, мамо! — и Франки ми хвърли още един злобен поглед. — Колко жалко, че не можем да останем още няколко седмици, нали, Ана?

Сетих се за Сам и се усмихнах.

— Да, много лошо.

След вечеря семейство Перино ни заведе на кея. Изглежда този уикенд за всички беше последният през ваканцията, защото гъмжеше от хора.

— Доста е оживено тук тази вечер — каза Ред и отскочи встрани, за да не се сблъска с една детска количка. — Защо не отидем в другия край на плажа. Там още не сме ходили.

Е, може вие да не сте ходили още. Но ние двете с дъщеря ви направо си живеем там.

Разходихме се бавно по булеварда, ние двете с Франки — на няколко крачки след родителите й, със стиснати юмруци и насилени усмивки, които едва ли можеха да заблудят някого за нашата драма.

Леля Джейн попита дали искаме да се отбием някъде за десерт и тъй като беше по-лесно да кимнем и да се усмихнем, отколкото да измисляме причини защо не искаме десерт, ние се съгласихме без дори да се замислим.

И тъй като пътищата на съдбата са неведоми, особено през тази ваканция, а нямаше никаква причина тази вечер да е по-различна, никой не се учуди особено, че Джейн има непреодолима нужда да изпие един шейк.