Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (18)

Осемнадесет

Когато семейство Перино се убедиха, че ние осъзнаваме какво е да носиш отговорност и го доказваме непрекъснато, като се прибираме преди вечерния час, отбягваме алкохола и момчетата и изобщо се държим като послушни момичета, вече не беше трудно да си осигурим цял ден свобода. Когато двамата се прибраха след сутрешния си крос, Франки цветисто им разказа за несъществуващата Джаки и нейните несъществуващи родители, които са ни поканили на тяхната несъществуваща яхта, като от време на време съвсем на място прибавяше по едно „обичам те“, така че в края на краищата бяхме свободни, чак докато не дойде време за лягане. Да се приготвиш за плажа беше нещо съвсем различно от това да си екипиран за цял ден в града без родителски контрол, ето защо двете минахме набързо под душа, нахлузихме обичайните си къси панталонки и тениските и метнахме всичко останало в чантите, така че да се преоблечем за истинската част в съблекалните на обществения басейн в края на улицата.

Увенчани с неестествени фризури, облечени и обкичени с натруфени дрехи и аксесоари и приклещени в черни сандали с много каишки и високи токове, които изобщо не бяха пригодени за носене, ние заключихме „плажното“ си облекло в шкафчетата и се отправихме към автобусната спирка с включена на запис камера. Мъже и жени в шорти с цвят каки и голф ризи ни зяпаха, докато приближавахме спирката.

— Това ли е автобусът за Сан Франциско? — обърна се Франки към една от жените. — Правим документален филм.

— Да — отговори жената с решителен тон, опитвайки се да се усмихне на обектива, но неспособна да откъсне очи от цепката на дънковата пола на Франки. Обожавах да наблюдавам реакцията на възрастните жени, когато погледът им попаднеше върху Франки. Изражението им обикновено показваше или абсолютно неодобрение — те видимо се питаха що за майка е тази, която е пуснала дъщеря си да излезе в този вид; или я гледаха с тъга и копнеж над белите си гуменки, осъзнавайки, че техните съпрузи, увлечени в сметки за автомобилни застраховки и мисли за прегледи на простатата, никога вече няма да се промъкнат през прозореца на спалнята им или да ги целунат по устните посред бял ден без никаква причина.

Погледите на мъжете, естествено, винаги изразяваха едно и също.

Погледи на гладни кучета, които скимтят за част от угощението на масата.

 

 

Пътуването до Сан Франциско ми се стори цяла вечност, автобусът спираше на всяка керемидка, за да свали или качи пътници. Също като нас с Франки и останалите туристи не помръднаха от седалките през целия път, заклещени в този малък изолиран свят, съставен основно от обитатели на курортните селища и жители на големия град. За нас малките сиви селца между тези две категории оставаха невидими. По пътя се качваха и слизаха бледи и отрудени хора, един непрекъснат поток от непознати, всеки от които мъкнеше я торба с провизии, я някое дете за ръката, я мъката си или друго невидимо бреме.

Двете с Франки не разговаряхме много по време на пътуването, а непрекъснато се оглеждахме наоколо, насочвайки камерата през прозореца, когато зад него прелитаха сгради, коли и парчета от някакъв друг живот. Чувствахме се така, сякаш наистина сме на яхтата на Джаки, устремени с постоянна скорост напред към хоризонта, докато всички останали се люлееха апатично на повърхността на водата.

Най-накрая дизеловият мотор престана да бучи, автобусът спря на автогарата в центъра на града и гласът на шофьора ме изтръгна от бълнуването ми наяве:

— Последна спирка — Сан Франциско. Всички пътници да слязат.

Изскочихме от автобуса и се отправихме право към крайпътния ресторант на Маркет стрийт. Колите профучаваха край нас, сякаш изобщо ни нямаше, разпръсквайки жарава и изгорели газове върху голите ни ръце и крака. Бях заобиколена от хора, цветове, звуци и миризми, каквито не бях виждала и усещала досега.

Ако автобусът ми се стори като яхта, то улиците на града бяха океанът, пренаселен с кораби, лодки и салове на представители от целия познат свят, които се бяха оставили на течението или пореха уверено покрай тротоарите към някаква неизвестна за нас цел.

Даже Франки изглеждаше нерешителна и разколебана и аз си дадох сметка, че тя цели две години не е идвала тук, пък и никога не е била в града сама, без Ред, Джейн и брат си.

— Хайде най-напред да хапнем — каза тя и ме побутна към ресторанта, щом прекосихме улицата. — После ще решим какво искаме да видим.

За да избегнем всякакви рискове от хранително отравяне, си взехме от яркочервения щанд вегетариански бургери, пържени картофки, ягодови шейкове и допълнителни хартиени подложки, когато забелязахме на гърба им отпечатана картата на града. Върху подложките имаше реклами за обичайните туристически атракции, но нищо не ни спря погледа и ние минахме към план „Б“. Той се състоеше от довършване на обяда и бродене без цел и посока по улиците, докато нещо не привлече вниманието ни.

Открихме изобилие от щандове за пресни зеленчуци и хипи магазинчета с купища ръчно изработени бижута, одеяла, пончо и плетива, които не можехме да си позволим, въпреки че Франки предложи на продавачите да ги включи в документалния си филм срещу отстъпка в цената. Снимахме Чайнатаун, а Франки флиртуваше с човека, който пакетираше сьомга, докато главите на транжираните риби се изсипваха в улея под щанда и се носеха надолу по улицата. Близо до рибния пазар една старица продаваше пощенски картички, магнити за хладилник и малки зелени статуетки на Буда.

— Мога да остана тук до края на живота си — каза Франки, когато се отправихме към следващата неизвестна цел. — Ужасно пренаселено. Ужасно скъпо. Да не говорим, че е и ужасно миризливо.

Франки се разсмя и внезапно, точно зад нея, се появи тя — „Сити Лайтс“. Толкова пъти бях виждала старата книжарница на картичките от Мат, че бих я познала навсякъде. Той обичаше да идва тук по време на еднодневните посещения в Сан Франциско с Ред, Джейн и сестра си, но Франки като че ли не я забелязваше сега.

— Франки, гледай — „Сити Лайтс“! Хайде! — хванах я за ръка и я помъкнах към вратата.

— За какво е целият този шум, Ана? Просто една стара книжарница. В нея няма дори кафене. Да вървим на някое друго място.

— Франки, не всички приравняваме великата литература до карамелово лате с обезмаслено мляко. Не позна ли мястото? Тук Мат обикновено…

— Знам кое е това място, Ана. Върви, щом искаш — отряза ме тя. — Аз влизам за едно питие в съседната врата. Ще ме намериш там, когато приключиш. — И тя хлътна в някакво заведение с надпис „Везувио“ през улицата. Приличаше на бар, но предположих, че са й дали маса, след като не изхвръкна веднага обратно.

Само пет минути. Трябват ми само пет минути.

Отворих стъклената врата и пристъпих вътре, вдишвайки дълбоко миризмата на стари книги. Беше по-различно, отколкото си го бях представяла; приличаше повече на библиотека, отколкото на магазин и аз буквално виждах Мат, който прекарва тук цели часове. Обожаваше четенето. Обичаше думите, начинът, по който се навързват в изречения и истории. Искаше да ги изучава, да ги познава и да ги създава, да ги сподели с останалия свят. Често с Франки сядахме на леглото му, а той ни четеше откъси от любимите си книги, прелиствайки трескаво страниците, когато наближеше най-силният пасаж. Четеше неуморно и беше страстно привлечен от всеки характер, от всеки сюжетен поврат или стилова игра с думи. Благодарение на него героите оживяваха пред очите ни, сякаш не ни четеше някаква измислена история, а ни разказваше за своите приятели.

На Франки й харесваше да слуша тези истории, но не и да ги чете. За разлика от нея аз винаги съм обичала да чета и Мат ми даваше любимите си книги, включително и тази, която си беше купил оттук — „По пътя“ на Джак Керуак^[1], книга, която запали в мен някакво неспокойство, останало незадоволено, докато не предприех това пътуване. „Вой“ на Алън Гинсбърг^[2]. „Бродягите на дхарма“ — още една книга на Керуак, която също ме накара да копнея за пътувания, за нови открития, за чувства.

След рождения ми ден миналата година, по време на кратките ни седмици заедно, Мат ми нашепваше откъси от книгите, докато лежах напряко върху леглото му и чаках Франки да се преоблече, да вземе душ или пък нещо друго, което ни осигуряваше още няколко мига насаме.

Това е моята житейска мисия — да те накарам да обикнеш тези думи, Ана. И всички тези хора, всичко, което те са казали и това, което са били. Докато казваше това, той чертаеше с пръсти маршрути по лицето ми. Всяка история е малка част от целия живот, разбираш ли това? Щастлива или тъжна, трагична или каквато и да е друга, но тя е част от живота. А книгите ти помагат да го опознаеш.

Докато той четеше, сякаш слънце озаряваше лицето му, а то на свой ред огряваше цялата стая. Толкова много обичаше думите.

Франки си имаше своя лична колекция спомени за Мат, но този си беше само мой — връзка, която тя не можеше да сподели, спомен, който нямаше как да притежава, за да го затвори плътно в стъкления буркан с останалите. Любовта към четенето беше нещо, което само аз споделях с него, заради него. Четенето беше всичко за него.

Разхождах се напред-назад между рафтовете и прокарвах пръсти по гръбчетата на книгите, стари и нови. Недокоснатият прах върху една от лавиците ме накара да си помисля, че може би Мат е докосвал същите тези книги, когато е бил тук миналото лято. Наведох се настрани, за да прочета някои от заглавията върху избелелите корици, припомняйки си описанието на подобен момент от картичките, които Мат ми пращаше.

Книгите лежат по лавиците без някакъв определен ред в очакване да бъдат открити. Сякаш душите на Керуак, Гинсбърг и Ферлингети^[3] още бродят сред рафтовете и ме призовават да взема книгите им. Да прочета техните истории. Да направя така, че да бъдат чути. Тук ще ти хареса, Ана.

Беше прав. Наистина ми хареса. Скоро вече не можех да различавам моите собствени усещания в любимата книжарница на Мат и онези призрачни истории, запечатали се в съзнанието ми от картинките, които Мат ми беше пращал през годините.

Купих стихосбирката на един местен автор от 70-те, посветена на океана, благодарих на касиерката и за последен път огледах книжарницата, преди да прекося улицата и да намеря Франки.

Минах между бара и масите във „Везувио“, оглеждайки се за кестенявата коса на Франки, но тя не беше там.

— Виждали ли сте едно момиче на моя възраст — попитах бармана. — Влезе тук преди около половин час. С къса пола.

— Не — отговори той. — Смяната ми току-що започна. Съжалявам.

Сърцето ми заудря в ребрата. Не можех да повярвам, че съм я загубила. Започнах трескаво да ровя в чантата си за мобилния телефон, молейки се да не ми е много бясна и да отговори на позвъняването ми.

— Вижте на втория етаж — посъветва ме барманът.

Тя наистина беше горе. Седеше на маса за двама с някакво момче, отпиваше със сламка от питието си и се заливаше от смях с отметната назад глава на нещо, което нейният нов познат беше казал.

— Франк?

— А, ето те и теб — каза го с гласа си на „голямо момиче“. — Запознай се с Джеръми.

— Всъщност се казвам Джаред — каза той и стана, за да ми предложи стола си. Изглеждаше на наша възраст, но се държеше като много по-възрастен. — Франки ми разказа за теб, Ана.

— Джаред е напуснал колежа, за да преследва музиката в града.

— Каква музика? — попитах, чудейки се дали Джаред притежава необходимото, за да развали магията на Джейк.

— Свиря на барабани в няколко банди — отговори той. — „Мед ребит“ и „Хекс“.

— Страхотно — кимнах, сякаш цял живот бях слушала тия групи.

— Като стана дума за това — точно в момента имам репетиция — каза той. — Трябва да вървя.

Франки се усмихна над чашата с кола.

— Благодаря за питието — каза.

— Няма за какво. Ще се видим ли по-късно на концерта?

— Непременно.

— Чудесно — Джаред се усмихна и отиде да репетира, за да спечели сърцето на момичето-мечта тази вечер на концерта — този, на който ние очевидно щяхме да присъстваме.

— Какъв концерт? — попитах. — Или го каза просто, за да си спечелиш едно питие на аванта?

Тя се ухили насреща ми, вече не ми беше бясна.

— Бързо схващаш.

— Добре — казах. — Стигнахме до шест. — Бях доволна, че тя има грижата нашият списък да напредва. Последното, от което се нуждаех, беше още усложнения с момчета.

— Купи ли нещо?

— Една стихосбирка — седнах срещу нея. — Повече ми се искаше да видя това място.

Франки кимна, въздъхна, отпи от колата си, въздъхна пак и след това, сякаш насреща ми седеше някое друго момиче, се извини.

— Съжалявам, Ана. Не исках да те зарязвам. Просто получих нещо като пристъп заради Мат и това място.

— Не си виновна ти — отговорих. — Аз трябваше да бъда по-внимателна. Но наистина се развълнувах, когато видях книжарницата.

— Всичко е наред — и тя ми даде да отпия от нейната кола. — Спомних си как ни четеше навремето — продължи. — Помниш ли? Толкова се вълнуваше, че приличаше по-скоро на представление или на нещо подобно.

Усмихнах й се и се взрях по-внимателно в нея, очаквайки тя отново да добие онзи отнесен вид. Но тя продължаваше да седи с мен на втория етаж на „Везувио“, с късата си дънкова поличка с цепка почти до талията по време на нашето голямо нелегално пътуване до Сан Франциско и пиеше диетична кока-кола с лимон.

— Взех някои от неговите книги — каза. — Измъкнах ги още преди мама да откачи и да забрани да се влиза в стаята му. И аз не знам защо го направих — не съм кой знае колко запален читател.

Кимнах, опитвайки се да си припомня как изглеждаше стаята му. Не бях стъпвала там от деня, преди да умре, когато беше пуснал на двете с Франки пиратския запис на репетиция на „Хеликоптър пайлът“, току-що свален от интернет. Сега Джейн държеше постоянно затворена вратата на стаята му, както и на таванската стая в лятната къща, убедена заради нашето мълчаливо съгласие, че никой няма да влезе там.

— Трябва ти да ги вземеш — продължи Франки и аз за миг не можах да си спомня за какво бяхме говорили последно.

— Кое?

— Ти винаги си обичала да четеш неговите книги. Ако той беше още тук, вече да ти ги е дал.

— Франки, не мога… Искам да кажа, че…

— Той би искал те да са при теб.

Протегнах ръка през масата и стиснах нейната, а тя затвори очи, за да не позволи на една-единствена сълза да се търкулне по бузата й. В типичния за Ана глупав и нелеп маниер, аз все още не намирах думи, с които да наруша обещанието си и да й разкажа за всичко, което се случи между нас с Мат, но капакът на буркана с нейните спомени вече беше леко открехнат и за миг аз изпитах благодарност за това.

 

 

Минаваше три, когато си тръгнахме от „Везувио“. Тъй като Музеят на карикатурата беше затворен за ремонт, а ние не се сещахме какво друго искаме да видим в града, накрая решихме да вземем автобуса до моста Голдън гейт^[4] и да се разходим по него, като спираме на всеки няколко крачки, за да снимаме лодките отдолу.

На моста беше доста ветровито. Когато взехме автобуса обратно за града, над него се кълбяха дъждовни облаци, които скриха слънцето и изстудиха въздуха около нас.

Вече не ни бяха останали сили за нови забавления, затова се върнахме пак в същото крайпътно заведение на Маркет стрийт, за да изядем по едни картофки, преди да се приберем у дома. Нашият сервитьор носеше тениска с логото на магазина „Блейд сърф“, което ми напомни за Сам и докато сервитьорът ни наливаше вода и вземаше поръчката ни, аз си дадох сметка, че днес цял ден не се бях сещала за Сам. Сега, когато му позволих да се настани в мислите ми отново, онова пеперудено усещане в стомаха ми от последните два дни вече беше изчезнало и на негово място бяха останали само няколко заблудени пеперуди, които вяло пърхаха с крила.

Дъждът ни изненада, точно когато излизахме от закусвалнята — студена водна пелена, която ни блъскаше немилостиво. Прегърнахме се, опитвайки се да предпазим голите си ръце и побягнахме към навеса на автобусната спирка, премръзнали, задъхани и хълцащи от смях. Покрай нас профучаваха коли и обливаха с кални струи босите ни крака. Когато най-после стигнахме плексигласовия навес на автобусната спирка, целите треперехме и едва издържахме тежестта на подгизналите си дрехи и раниците на гърба, а светлините на града постепенно избледняваха зад нас.

Тази сутрин Франки каза, че ще хванем автобуса в седем, за да се приберем преди десет — идеален час за приключване на еднодневно пътешествие с яхта и късна вечеря с Джаки и Саманта. Но когато на няколко пъти прокара пръст през разписанието на автобуса, усетих, че нещо не е наред.

— Нали не сме изпуснали автобуса в седем? — попитах. — Още е без десет.

— Не, по-лошо.

— Какво?

— Днес е неделя.

— Е, и?

— Последният автобус за Занзибар Бей в неделя е в пет.