Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (24)

Двадесет и четири

Вървяхме покрай брега срещу раждащата се зора с наведени глави и наблюдавахме как мокрият пясък потъва под стъпалата ни. Джобовете ми натежаваха с всяко парче стъкло, което вдигах от брега — зелени, сини, бели, кехлибарени. След три седмици на брега продължавах да се учудвам, че парчета от разни неща, които някога са били цели и на свой ред са били част от нещо по-голямо, могат да се счупят и да потънат в океана, да пропътуват хиляди мили, за да завършат пътя си тук, на този бряг, в джобовете на белия ми пуловер.

Плажът постепенно се оживяваше, подготвяйки се за първите летовници. Персоналът на хотелите сновеше като мравуняк по брега в шорти с цвят каки и ризи в пастелни цветове, подреждаше, чистеше и очакваше.

Докато чадърите се прозяваха, протягаха и разтваряха жълто-белите си венчелистчета срещу — слънцето, Сам ме гледаше усмихнато.

— Добре ли си, Ана?

Стиснах ръцете си в юмруци в джобовете, почувствах студеното гладко стъкло между пръстите си и си припомних нещо, което бях прочела в едно от магазинчетата със сувенири, докато обикаляхме по „Муунлайт булевард“ с Франки и Джейн.

— Парчетата цветно стъкло били сълзите на една чезнеща от любов русалка — казах на Сам. — Тя била заточена на дъното на океана от цар Нептун, защото се влюбила в капитан на кораб и го спасила в бурята.

— Да, чувал съм тази история — кимна той. — Наоколо е пълно с такива легенди. Но понякога трябва да приемаш нещата такива, каквито са и да им се радваш, без да се опитваш да ги назовеш или обясниш. Обясненията отнемат очарованието на загадката.

— Сигурно е така — наведох се да вдигна квадратно парче тюркоазено стъкло, което зърнах между пръстите на краката си и тогава го видях, тъмно и потайно, подавайки се от мокрия пясък. — Божичко, виж!

— Уау! — възкликна той и го вдигна срещу слънцето. — Червеното май най-рядко се среща тук. Голям късмет е, че успя да го видиш.

Взех от дланта му тъмночервеното парче стъкло с големината на половиндоларова монета и отправих поглед към океана. Преди да тръгнем насам бях обещала в писмото си до Мат, че ще намеря червено стъкло специално за него, но сега, когато то лъскаше на слънцето в дланта ми, знаех, че той иска да направя нещо друго с това парче стъкло.

Вдигнах го високо над главата си и го метнах, колкото се може по-навътре в океана.

Позволи на някой друг да се почувства късметлия днес, Ана.

Сам се разсмя.

— Ей, дивчо, това пък защо го направи? Едва ли ще видиш нещо подобно до края на живота си.

— Така е, но нали вече го видях. А сега някой друг нека да има същия късмет.

— Нещо не схващам.

Свих рамене и се усмихнах.

— Обясненията отнемат очарованието на загадката, нали така?

— Точно така — Сам се засмя и ме притисна в топлата си прегръдка.

Вървяхме така прегърнати чак до къщата на Еди, позволявайки на една сладка умора постепенно да ни завладее. Кожата ми беше настръхнала от утринния хлад, но отвътре бях топла и весела, замаяна от липсата на сън, от близостта на Сам и от онова червено парче стъкло — независимо дали беше знак от небето, или не.

Когато наближихме къщата, видяхме на стълбите към плажа една чорлава глава с лъскава кестенява коса. Щом зърнах светлосинята риза под нея, вече знаех кой е това.

— Франки. Сигурно ме чака. Чудя се обаче къде ли е Джейк.

— Днес рано има урок — сигурно е трябвало да си тръгне. И като стана дума за това, аз също трябва да съм на работа след три часа. Днес имам двойна смяна.

— Но ти едва се държиш на краката си! — леко го побутнах, за да му покажа, че съм права.

— Не-е-е. Трябва ми само близо час да поспя, после ще пия кафе и всичко ще е наред.

— Добре тогава — и аз помахах на Франки. Тя седеше на стълбите и ни наблюдаваше, очаквайки да й обърна внимание.

— Ще се видим ли по-късно? — попита Сам.

— Може да дойдем да изпием по един шейк. Ако ли пък не, довечера задължително.

Той се усмихна и ме притисна до себе си, после ме целуна по устните и по челото преди тичешком да се отдалечи по брега, а аз усетих, че се усмихвам след него.

Само ако можех.

Да го обичам.

Вечно.

 

 

Ако се съдеше по мръсотията в подножието на стълбата към къщата, явно след като бяхме тръгнали купонът се е пренесъл от задния двор на плажа. Проправих си път през купчините празни бутилки и хартиени салфетки, за да се добера до Франки. Тя беше опряла глава на ръката си, подпряна върху перилото и изглеждаше така, сякаш не беше спала повече от мен.

— Здрасти! — казах, очаквайки тя веднага да забележи, че нещо се е случило с мен. — Ти какво…

— Ти! — тя не помръдна, докато казваше това и в гласа й нямаше нито топлина, нито радост. — Ти трябва да стоиш далече от мен!

— Франки, за какво говориш? — опитах се да си спомня какво може да съм направила или казала снощи, което толкова да я разстрои, но нищо не се сещах. Тя си беше съвсем добре, когато двамата със Сам тръгнахме. А и отърваването от A.A. в края на краищата беше нейна идея. — Какво става с теб?

Тя се изправи, за да застане очи в очи с мен. Изражението й, както и гласът й, беше напълно безизразно и лишено, от каквато и да е емоция. Под очите й имаше черни засъхнали пътечки от размазана спирала. Сърцето ми се сви.

— Франки, какво се е случило? Да не би Джейк? Нещо станало ли е с него? Той да не те нарани?

Тя продължаваше да ме гледа тежко, без да мига. В очите й имаше нещо, което беше отвъд гнева. Отвъд болката. Отвъд безпокойството.

Бях я виждала такава само веднъж преди това — в чакалнята на болницата, когато докторът и свещеникът излязоха да ни кажат, че не са могли да спасят Мат. Тогава Джейн просто припадна, а Ред, който стискаше найлонов илик с нещата на Мат, закрещя, без да спира: „Не! Не! Не!“. Франки просто гледаше родителите си със същите празни очи, без звук, само сълзите се стичаха по страните й.

— Франки, кажи нещо! Нещо случи ли се на партито? Какво става? Да се обадя ли на някого? — гласът ми трепереше от вълнение. Имах чувството, че ако я докосна, тя ще рухне. Щеше ми се Сам да е още тук. — Моля те, кажи нещо!

Реших да рискувам и сложих ръка на рамото й, отмествайки несъществуващ кичур. Тя трепна, завръщайки се отново в тялото си оттам, където се беше пренесла. В очите й нахлу дива ярост. Лицето й почервеня, раменете й се тресяха неудържимо, тя едва успяваше да овладее вътрешната борба, която водеше в момента.

— Да говоря с теб? С теб! — попита тя. — Добре тогава, ще говоря с теб, Ана Райли. И така, къде беше тази нощ? — Гласът и беше висок и превзет, в него се усещаше подигравка.

— Бях със Сам на Виста, Франки. Казах ти, преди да тръгнем, не помниш ли?

— С него? Така ли — с него?

Внезапно се смутих и ме хвана срам. Не очаквах най-добрата ми приятелка да реагира по този начин, когато й кажа за изминалата нощ.

— Опитвах се да ти кажа…

— О, моля те! Спести ми всичко това. Изобщо не си имала намерение да ми кажеш.

— Франки, знаеш, че не бих държала нещо такова в тайна от теб.

— Така ли било — тя по-скоро констатира това, отколкото зададе въпрос. — Също колкото ми каза и за това. — Тя се обърна към стълбите зад нея и навря нещо в лицето ми, ръката й трепереше с побелели кокалчета на пръстите. Когато видях пурпурния правоъгълник, ми трябваше минута да осъзная какво е това и да сглобя парчетата от пъзела. Беше същото, когато леля Джейн преподреди стаята на Франки последния път. Всичките й неща си бяха там, но не се намираха на местата си. На всекиго сигурно се е случвало да се събуди и да не може да се сети къде се намира.

Загорелите пръсти на Франки, стиснали дневника ми, не бяха кадър от научнофантастичен филм. Това бяха нейните пръсти. А това — моят дневник. Но поставянето един до друг на два предмета, които нямат никаква връзка помежду си, не отговаряше на реалността.

— Това е моят… моят… — не можах да продължа. Коленете ми омекнаха. Познатата топла вълна запълзя по гръбнака и стигна тила ми. Шумът на вълните, които се разбиваха о брега, изведнъж стана оглушителен. Усещах как сърцето ми изпомпва кръвта, как тя се разлива по вените и после се връща обратно в него. Сетивата ми се изостриха и аз възприемах всичко стократно увеличено и усилено. На забавен каданс. Виновна и бясна.

Хвърлих се към нея, посягайки да си взема дневника, но тя се оказа по-бърза и хукна към водата.

— Ето тук нещо интересно — и тя напосоки отвори в началото. — „Скъпи Мат, има толкова много неща, които искам да ти кажа. В училище всеки ден става по нещо, което имам нужда да споделя с теб, като се прибера, но теб те няма.“. Или пък това: „Скъпи Мат, питам се дали тази болка някога ще си отиде.“

Франки прелистваше страниците, крещейки срещу океана моите страхове, моите мечти и спомени, освобождавайки ги от техния хартиен затвор, разпилявайки ме на парчета из въздуха.

— Франки, моля те, престани! — гласът ми прозвуча почти като шепот.

— „Скъпи Мат, сестра ти стана абсолютно неконтролируема. Как ми се иска да беше тук — не зная как да й помогна. Снощи отиде с онова момче от училището на футболното игрище и…“

— Престани! — опитах се да изкрещя, но от гърлото ми излезе само шепот.

— Ти си въобразяваш, че всичко знаеш — крещеше тя. — За твое сведение, аз дори не съм спала с Йохан! Отидохме чак до там, а той дори не пожела да спи с мен!

— Какво?!

— Нищо не се случи! Не съм спала с него! И така и така сме започнали да си признаваме истината, не съм спала даже с Джейк! Сега доволна ли си? Защо не запишеш това в твоя клюкарник?

Не можех да повярвам на ушите си. Отворих уста да кажа нещо смразяващо и гневно, но от нея не излезе нито звук. Единственото, което все още можех да направя, беше да се опитам да си върна дневника и да събера прочетените си мисли, разпилени из въздуха като изгубените деца на душата ми.

Франки отстъпи още крачка назад, не преставайки да прелиства страниците.

— „Скъпи Мат, най-накрая стигнахме до Калифорния и всичко е точно така, както ми го описваше. Усещам, че си тук с нас — мисля, че и Франки го усеща.“ Как смееш да пишеш за мен в това? Как смееш да пишеш за брат ми?! Да не си въобразяваш, че като те е забърсал за няколко седмици, изобщо го е било грижа за теб? Да не си мислиш, че нямаше да те зареже, веднага щом си намери някое готино гадже в Корнел? Я ела на себе си!

Сълзите пареха бузите ми. Гърлото ми се беше свило и не пропускаше нито звук. Сърцето ми беше разбито, а аз — напълно парализирана.

Франки дръпна силно кориците на дневника ми, опитвайки се да ги извади от телената спирала, но успя да ги откъсне едва наполовина. Корицата заплющя на утринния бриз като прекършено крило, откривайки снимката, която щях да гледам всяка вечер, чак докато умра. Мат е преметнал ръка през раменете ми, по косите и дрехите ни са полепнали размазани парчета торта, разноцветни захарни пръчици и стръкчета трева, всичко е топло и розово в светлината на залязващото слънце, а пред нас се е проснало лятото.

След като той умря, прекарвах часове наред, втренчена в тази снимка, припомняйки си всеки миг от рождения си ден с надеждата двуизмерните образи отново да оживеят и да ме пренесат назад в онова време. Можехме още тогава да кажем на Франки. Можехме пак да сме тримата заедно. Можехме да пропуснем „Кастъд ласт станд“, да отидем направо в болницата и да им кажем да закърпят Мат, преди нещо лошо да се е случило.

Прочистих гърлото си и гласът ми отново се върна, този път по-силен и уверен.

— Върни ми го, Франки. Нямаш никакво право да го четеш и да го късаш. Дай ми го!

Тя ме погледна с диви и празни очи.

— Нямам намерение да ти го връщам.

Почувствах се напълно отчаяна.

— Франки, моля те, върни ми го. Моля те. Съжалявам, че не ти казах, но това е всичко, което ми е останало от…

— Ана, той беше мой брат. Мой. Ти нямаш никакво право да имаш нещо, останало от него!

В мига, в който изрече това, тя ми обърна гръб и хукна покрай брега, вдигайки ръка над главата си. А толкова рядко срещаната червена сълза на русалката проблесна върху гривната на ръката й, сякаш беше същото парче червено стъкло, което само преди минути бях запратила навътре в океана.

— Франки, недей! — втурнах се след нея, но краката ми тежаха като в някой ужасен кошмар. Най-после успях да я настигна и да хвана края на ризата й, поваляйки я върху пясъка.

Но дневникът ми вече не беше в нея.

Той летеше надалече във въздуха, докато накрая не удари с грозен плясък повърхността на водата.

Тетрадката поплува известно време, поклащайки се в ритъма на вълните, сякаш ми даваше последен шанс да си я върна. Изправих се и нагазих във водата, загребвайки силно с натежали ръце и крака, опитвайки се да се разтегна като ластик, за да стигна дневника си.

— Ана! Остави го! Нека да потъне! — Франки викаше откъм брега, нагазила до колене във водата.

Продължавах да плувам упорито напред, но течението беше много силно, теглеше ме за ръцете и краката и изгаряше дробовете ми и накрая с усилие държах главата си над водата. Докато се опитвах да доплувам до плиткото, приливът отнесе навътре дневника ми, после го завъртя към брега, позволявайки ми за последен път да погледна подгизналите му страници, преди недрата на океана да ги погълнат завинаги.

Сърцето ми се пръсна на хиляди стъклени парченца и всяко едно от тях биеше със собствен ритъм, причинявайки ми болка с всеки удар.

Загубих го за втори път.

Излязох от водата, отпуснах се тежко на брега, скрих лице в дланите си и плаках, чак докато не ми останаха повече сълзи. Не ме интересуваше какво ще си помисли Франки. Не ми пукаше, ако някои от хората на снощното парти или служителите на близкия хотел ме видеха така. Нямаше да ми направи впечатление, дори ако Сам се беше върнал и ме намереше с подпухнали от плач очи, течащ нос и разбито сърце.

Най-добрата ми приятелка се беше свила до мен на пясъка като мокра парцалена кукла.

Бях се разделила с девствеността си.

Океанът беше погълнал дневника ми.

И трябваше да събера цялата останала ми сила, за да не се хвърля обратно във водата и да го последвам надолу, надолу в дълбокото, чак до дъното на океана, изгубена за вечни времена, също като изгнаницата русалка с разбито сърце.