Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (20)

Двадесет

Франки се блъсна в мен, когато чу гласа на майка си, а аз изскимтях, но дали от сблъсъка с Франки, или от това, че леля Джейн бродеше по плажа и ни причакваше, не можех да кажа.

— Отивате ли някъде? — попита Джейн, оглеждайки снаряжението ни.

Бях станала доста умела в лъжите от началото на ваканцията досега, но все още не бях постигнала съвършенството да ги фабрикувам с лекота в екстремни ситуации. Това беше специалитет на Франки. За нещастие царицата на лъжите стоеше онемяла като ударена от гръм зад мен, неподвижна като статуя.

— Ние просто, ъ-ъ-ъ, ние отивахме… Само искахме да… — надявах се безпомощното ми заекване да върне Франки обратно към реалността, защото Джейн беше твърде близо, за да тегля един къч на Франки, както заслужаваше.

Изглежда номерът проработи. Франки стовари одеялото си на стълбите и нагази в пясъка, за да посрещне майка си.

— Двете с Ана дойдохме на плажа да направим нощни снимки — каза. — За документалното филмче за ваканцията — уточни тя.

Джейн внимателно я огледа отблизо.

— И за това си се гримирала?

— Мамо, не исках да изляза като чума на записа.

— Пък аз си мислех, че двете сте прекалено уморени.

— Така беше — отговори Франки, усуквайки гривната около китката си. — Но сега вече сме като завродени.

— Като възродени — преведох на Джейн.

— Така. А одеялата са, защото…

— Защото може да ни се прииска да полежим на плажа и да гледаме звездите — Франки наистина имаше отговор за всичко.

Леля Джейн премести поглед от Франки към мен, сведе очи към одеялата в краката ми, после погледна отново към дъщеря си, поклати глава и дълбоко въздъхна.

— Франки, аз…

— Мамо, защо си излязла сама толкова късно?

Ако не можете сами да си наемете адвокат. Франки „Тефлон“ Перино ще ви бъде определена за служебен защитник от съда.

Леля Джейн отвори уста да каже нещо, но Франки атакува отново, преди да е успяла да произнесе и звук.

— Искаш ли да участваш в нашия филм?

Джейн се разсмя и Франки отиде до чантата си на стълбите, за да извади камерата, придавайки допълнителен блясък на изтърканите ни лъжи.

— Добре, де, добре — леля Джейн вдигна ръце и ни поведе обратно към поляната в задния двор. — Нека обаче го направим на верандата. Тази нощ навън е много студено.

Тази нощ ли? За разлика от предишните нощи, когато си се крила в сенките, докато двете с примерната ти дъщеря се измъквахме на пръсти от къщи?

Сърцето ми се качи в гърлото. Преглътнах и хвърлих свиреп поглед към Франки, който в превод означаваше: „Дали майка ти ни е виждала да се измъкваме посред нощ и преди и ако е така, защо нищо не е казала?“

Франки само повдигна вежди в отговор. „Съмнявам се“, ми каза разцепената й вежда.

На верандата записахме цяло интервю с Джейн — питахме я какви планове има за промяна в обзавеждането на лятната къща, ливадата в задния двор и цялата брегова линия, ако имаше тази възможност. Явно глупавите ни въпроси я забавляваха и тя се включи в играта ни, а аз се успокоих, убеждавайки сама себе си, че тя не подозира за предишните ни среднощни набези и поради някакво прекъсване по веригата от ужасни провали тази вечер приема за чиста монета нашата версия за ваканционен документален филм.

— Достатъчно — обяви най-накрая Франки. — Все пак ще трябва да монтираме филма, преди да ти го покажем. Искаме да е нещо като изненада, когато се върнем у дома.

Под монтиране тя имаше предвид прехвърлянето на отделно дивиди на всички епизоди със Сам, Джейк и нашия таен живот в царството на сенките, така че в официалната версия да останат само случайно заснетите кадри, където ние двете се пръскаме в океана, плуваме, четем или позираме на плажа, но без никакви момчета наоколо. Бяхме заснели всичко това за около двайсетина минути още първия ден и именно тук идват на помощ банските. Никой не би очаквал от нас да обличаме различни бански костюми, за да покажем по този начин как върви времето.

Когато леля Джейн си легна (най-накрая, след като изрично ни каза, че отива да си легне), аз се обърнах към Франки:

— Добре, знам, че си много добра в лъжите. Виждала съм как омагьосваш учителите и охраната, моите родители и всички възрастни, но все пак майка ти не е чак толкова глупава. Няма как да ни е повярвала.

— Голяма работа — сви рамене Франки.

— Прости ми, о, божествена. Не биваше да се съмнявам в теб. — И аз смирено й се поклоних.

Франки обаче не ми обърна никакво внимание, а очите й, като от стъкло, гледаха безизразно някъде далече в мрака.

— Франки, какво има? — попитах. — Смяташ ли, че се издънихме и сега тя само чака да каже на баща ти?

Никакъв отговор.

— Франки? — ставах все по-нервна. Последното нещо, което исках, беше ваканцията ни да приключи преждевременно поради нашата глупост.

— Няма никакво значение, Ана — най-накрая проговори тя. — Майка ми вижда само това, което иска да види.

— За какво говориш?

— Зная, че според теб тя е страхотна майка, но понякога ми се иска… знам ли, просто да побеснее. Да крещи. Да ме хване, че лъжа. Да се разочарова от мен. А на нея изобщо не й пука.

Спомних си първата ни вечер тук, когато леля Джейн със зачервени очи строго ме притискаше да й кажа истината за нейната единствена дъщеря. За нейното единствено живо дете.

— Напротив, Франки, на нея й пука. Не можеш да я обвиняваш в това.

— Както и да е. Просто аз не съм нейният скъпоценен мъртъв син. Винаги ще бъда на второ място.

— Не мисля, че наистина е така, Франк.

— Даже представа нямаш как стоят нещата.

Сведох поглед и дълго време не казах нищо повече.

Най-накрая Франки въздъхна и наруши мълчанието.

— Извинявай, аз съм виновна. Не знам какво ми става тази вечер. Поне не се издънихме. Това е най-важното. Хайде да вървим.

Някаква невидима сила — може би силата на Сам — ме теглеше към „Смуути Шак“, но аз й устоях. Не можехме да си позволим пак да ни хванат, а и беше прекалено късно.

— Не, Франки. Закъснели сме с близо два часа. Едва ли ще ги заварим по това време.

— Добре, тогава утре.

— Утре.

Вгледах се в очите й с надеждата, че най-после ще проникна отвъд обичайната преграда и ще успея да я убедя, че майка й наистина я обича, но погледът й беше вперен в океана, откъдето повяваше нощен хлад.

Край на разговора.

 

 

Следващият ден дойде неочаквано бързо, слънцето огря през прозореца и затопли краката ми, сякаш ги бях потопила в гореща вода. Франки също се събуди и ми се усмихна от леглото си в другия край на стаята, а киселият й вид от снощи се беше изпарил с идването на новия ден. Приключихме с банята и обличането възможно най-бързо — толкова, колкото позволяваше обичайната утринна разкрасителна процедура при Франки. После погълнахме надве-натри зърнената закуска и плодовия сок и хукнахме навън, преди Ред и Джейн да са ни поканили на някой семеен туристически тур. След кратко посещение на обществения басейн, откъдето прибрахме оставените дрехи от предполагаемия яхтен круиз, ние се озовахме на плажа.

Нямаше нужда да ходим чак до „Шак“ — открихме Сам и Джейк при пещерите, където двамата се заливаха от смях с едно ужасно, стряскащо, дяволски готино момиче. Сърцето ми слезе в петите и аз на мига се превърнах в лошата приятелка, молейки се тая сладурана да е на Джейк, а не на Сам. Едва се удържахме да не се обърнем кръгом, преди да ни забележат.

— Ехо! Насам! — Джейк пръв ни видя и ни помаха да отидем при тях във водата.

Значи тя трябва да е със Сам. За миг помислих, че краката ми ще ме подведат, но Франки ме сръга с лакът да оставя на пясъка чантата си и да извадя от нея всичките си плажни принадлежности. Подчиних й се, без да се замисля, преливайки от ярост, че той вече е с друга и още по-яростна заради това, че на мен ми пука.

Нагазихме в плиткото и Сам се втурна насреща ми да ме прегърне. Първоначалната ми реакция беше продиктувана от порива на тялото ми, още преди разумът да прецени ситуацията и да подготви по-подходящ — в случая по-отмъстителен отговор. Голите му гърди и крака, долепени до моите, бяха топли дори във водата и аз си дадох сметка, че ако остана така притисната в него, няма да има значение колко други момичета е имал.

Отскубнах се от прегръдката му, точно когато Джейк ни представи непознатото момиче. Сега, когато огледах по-внимателно тялото й — по-скоро липсата на тяло, си дадох сметка, че съм достатъчни голяма да й бъда майка. Е, поне нейна по-голяма сестра.

— Това е Кейти — каза Джейк, — по-малката ми сестра, разказвах ви за нея.

— Няма значеше — прекъсна го тя. — Аз не съм дете.

Кейти. Съвсем бях забравила, че има сестра. Почувствах такъв срам и облекчение едновременно, че бях готова да се разсмея на глас. Тя беше само три години по-малка от мен, но разликата между нас сякаш беше цял един живот. После забелязах лъчезарната й усмивка и щастливия й поглед — не помня кога за последен път се бях чувствала така — може би още по времето, когато Франки имаше две цели вежди.

 

 

Прекарахме целия преди обед с това сърфинг трио, а после група момичета в розово повикаха Кейти да ядат сладолед. Преди да тръгне, Кейти прегърна и двете ни с Франки като свои най-добри приятелки. Беше много мила и аз се почувствах гузна, задето отначало помислих толкова злобни неща за нея.

Въпросът дали харесвам Сам вече не съществуваше — най-малкото не бих могла да шикалкавя и да усуквам, когато ми го зададат. Единственото, което можех да направя обаче, беше да не броя непрекъснато тези дванадесет дни, които оставаха до края на ваканцията, след които никога повече нямаше да го видя.

Но точно сега не можех да мисля за това.

Едва дочакали Кейти да си тръгне, Франки и Джейк развълнуваха крайбрежието с бурните си целувки, докато над водата остана да се вижда само едва забележима част от телата им. Ако нещата продължаваха да се развиват с това темпо, скоро трябваше да сложа червена точка с цифрата 18 за препоръчителен родителски контрол на този безплатен спектакъл.

За щастие Сам не беше като Джейк. Но дори лекото докосване на краката му под водата можеше да ме докара до лудост и едва след пет минути вече знаех, че нищо няма да ме спре да се срещна с него тук още тази нощ, дори ако се наложи да оставя писмо, че са ме отвлекли.

 

 

Няколко часа по-късно двете с Франки внимателно обмисляхме новия маршрут за бягство с надеждата, че няма да се налага да оставяме писмо с искане за откуп. Този път търпеливо изчакахме, докато Джейн не се прибра окончателно в стаята си и вътре всичко не утихна. После натъпкахме възглавници под завивките, спуснахме се на пръсти по стълбата, измъкнахме се през предната врата и поехме напряко към плажа през съседските дворове няколко къщи по-надолу. Това ни струваше още пет минути мъчително придвижване, но беше за предпочитане пред вероятността отново да се натъкнем на някой бродещ родител, излязъл за среднощна разходка по плажа.

Следващата седмица бързо се изниза. Дните й преминаха в плуване, печене и дрямка на плажа, а вечерите в измерване на разстоянието до „Смуути Шак“ покрай брега и обратно. Всяка нощ бях със Сам, а отношенията ни ставаха все по-нажежени и все по-бързо наближаваха очакваната развръзка.

Понякога, докато бях с него, нещо внезапно ми напомняше за Мат. Някоя падаща звезда, ароматът на нечий шампоан, нечий продължителен смях, откъслечна фраза на минаваща по плажа двойка. Когато това се случеше, аз затварях очи, преброявах до десет и казвах на Мат да си върви. Да ме остави. Да ми върне спомените, така че нещо толкова просто като песен, долетяла откъм групата момчета и момичета около запаления на плажа огън да не съживява всеки път всичко преживяно с него.

Но това никога не помагаше.