Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (17)

Седемнадесет

Скъпи Мат,

Докъде стига вината, причинена от това, че си изневерил на един призрак?

Думите бяха черни и разхвърляни като мравки из дневника ми, на вид също толкова нелепи, колкото и техният смисъл. Бяха минали близо двадесет и четири часа, но аз не можех да се освободя от онова парещо и бодливо чувство, настанило се в стомаха ми. Не беше толкова заради целувките — романтична нощ на плажа, огън, бира — случват се такива неща, както казва Франки.

Причината беше, че исках това да се случи отново.

Днес не видяхме момчетата. Бяхме обещали на Джейн да прекараме преди обеда с нея на плажа, което бързо преля в обяд, после във вечеря, а след това — в игри с чичо Ред. Накрая вече стана късно да се връщаме на брега — слънцето отдавна беше залязло и се оказа, че сме прекарали целия ден с родителите на Франки, ангажирани в типичните за ваканцията занимания, които изключваха момчета, чувство за вина и среднощни трепети.

Част от мен отказва да тръгне. Двамата с Мат се разхождахме из квартала и си шепнехме насред улицата в два часа сутринта. Трябваше да заминат за Калифорния след два дни, а след това ни оставаше само месец, преди Мат да отиде в Корнел. Опитвах се да не мисля за това; опитвах се да не броя дните до тръгването му, дните до отиването ни да го навестим в колежа или дните до връщането му за ваканцията. Един час път не беше кой знае колко, но тогава и двамата щяхме да ходим на училище и нямаше да е същото като да се виждаме, когато поискаме. И вече нямаше да си пращаме есемеси за тайни срещи посред нощ. Нито щяхме да изсипваме целия буркан захар на боклука, само и само да имаме повод да отскочим до съседите след вечеря.

Говориш за колежа, още откакто бяхме деца, Мат.

Знам, но теб няма да те има там. Всичко ще е вече различно.

Не и когато сме тук. Тук пак ще си бъдем същите.

Ами какво ще стане, ако аз се върна и вече съм различен, Ана! Понякога, когато отидеш на непознато място, всичко с теб също се променя и вече нищо и никой не ти изглежда като преди.

Това не е възможно. Това беше всичко, което успях да кажа тогава. След което го целунах.

Тогава не знаех какво е искал да каже. Мислех си, че е било просто сантименталност, обикновено притеснение, защото за първи път ще трябва да напусне дома си. В очите на Франки, Ред и Джейн, той беше уверен и напълно готов, просто роден да учи в колеж, роден да чете и да пише и да извърши велики дела. Но аз знаех, че е изплашен. Това беше голяма крачка за него — да се озове далече от мен и Франки, далече от нашата неразделна троица, далече от семейството си. Честно казано, мен също ме беше страх да го гледам как ни напуска, но в онези моменти на слабост, когато ми изповядваше под звездите своите съмнения, аз не можех да го призная. И не можех да направя нещо повече от това да го гледам в очите, да държа ръката му и да се надявам, че той знае какво си мисля — за мен той никога, никога няма да бъде различен, нито пък чувствата ми щяха да се променят след тези споделени мимолетни мигове.

Сега, свита на кълбо под завивките, докато пиша в дневника си на един призрак, вече зная какво е искал да каже тогава. Дойдох в Калифорния само преди седмица, а вече съм напълно различна. Всичко ме кара да се чувствам различна. Болно ми е да мисля за Мат, да преживявам отново написаното в неговите пощенски картички от Калифорния, да се опитвам едновременно да си спомня и да забравя гласа му. Борех се с това всеки ден.

Но не мога да спра да мисля и за Сам.

А Франки няма ни най-малка представа за нито един от двамата.

Вече е десет и половина и Ред и Джейн най-после заспаха. Наближаваше тъмната доба, времето за измъкване от къщи. Франки нямаше търпение да се върне при Джейк, но аз още не бях готова отново да видя Сам.

— Какво става? — необичайно нежно попита Франки. — Снощи двамата бяхте като едно. Не ти ли се ходи пак сега?

Затворих дневника си и свих рамене, защото не знаех как точно да й го обясня.

Тя приседна със свити крака на ръба на леглото ми.

— Ана, случило ли се е нещо?

Замислих се над въпроса й. Да, нещо се случи. Сам ме целуна и това беше щур и емоционален момент, дори по-изумителен от онези с Мат, а сега искам това да се повтори отново. Ето, казах го. Само дето не беше на глас.

— Не, нищо не е станало. Просто не искам да прекалявам, това е — но аз благоразумно пропуснах притеснението си, че ако се виждаме всеки ден и всяка нощ с момчетата, те ще си помислят, че съвсем сме хлътнали по тях.

— О, така ли било — подразни ме тя, а разцепената й вежда литна до небето.

— Разбира си — усмихнах се. — Нека пропуснем тази вечер.

Франки кимна, подмятайки през пръсти гривната си с червеното стъкло. Успях да я убедя за тази нощ, но нямаше да е зле да спечеля и утре вечер.

— Франки, откакто сме дошли, не сме били нито миг само двете. Защо утре не станем рано и не отидем някъде, без момчетата. Защо не отскочим до Сан Франциско?

— Божке, ти наистина не искаш да изглеждаш абсолютно хлътнала, така ли?

— Просто си помислих, че няма да е зле поне веднъж да се отдалечим малко от плажа. Имаме цели две седмици да прекараме с Джейк и Сам — името му заседна в гърлото ми и се молех Франки да не е забелязала как цялата настръхвам.

Тя обмисли предложението ми и кимна.

— Надолу по улицата спира един автобус, който отива право в града — каза. — Но нашите няма да ни пуснат сами, а не бих издържала още един ден с тях. Днес си получих цялата семейна доза, която ще ми стигне чак до края на ваканцията.

— Те не ни пускат и да излизаме нощем, но ние въпреки това го правим.

— Много добре казано — отговори Франки.

— Не е ли време Джаки да ни покани на семейната яхта? Където ще бъдем с нейните родители, разбира се.

Това беше първият и може би последен път, когато Франки ме призна за гений. Когато изгасихме еднаквите си нощни лампи и се завихме с еднаквите си одеяла, планът „Сан Франциско“ вече беше в действие.

 

 

На следващата сутрин се събудих в седем, когато Ред и Джейн обикновено излизаха за сутрешната си разходка. Грабнах дневника си и се спуснах на пръсти в кухнята, надявайки се да завърша с анализа на последните няколко нощи и да се справя с останките на чувството за вина, заради които стомахът ми продължаваше да се бунтува, преди още Франки да се е събудила.

Направих си чаша зелен чай, като се стараех да съм тиха, открих буркана с мюсли и излязох на верандата боса, внимателно притваряйки вратата след себе си.

Утрото беше съвършено. Беше доста рано и навън се мяркаха само най-запалените почитатели на сутрешния крос, което ми осигуряваше почти идеална гледка към океана. Вдигнах крака на отсрещния стол, отворих буркана с мюсли и мислено си отбелязах по-често да ставам толкова рано.

Землистият аромат на чая ми напомни за мама и татко в градината, как мълчаливо работят срещу скритите в пръстта нашественици и без думи сякаш се разбират на някакъв свой си език — все едно виждат със затворени очи, както се случи миналата нощ, докато бях със Сам. Само дето не можех да си представя мама и татко в едно изречение заедно с нас двамата със Сам. Затова зарязах тази мисъл и се запитах какво ли правят точно в този момент, на две хиляди мили на изток и три часа напред в бъдещето. Бях им изпратила картичка от Алкатрас и бях говорила с двамата по телефона само преди два дни. Гласовете им звучаха оживени и далечни, докато ми разказваха за последната продажба на татко, за подобренията в градината, за финализираните сделки с недвижими имоти, за покълналите семена и за неумолимия ход на живота в мое отсъствие.

Затворих очи и отпих от чая, позволявайки на Сам отново да се настани в мислите ми. Слънчевите лъчи с цвят на портокал и лимон затоплиха лицето ми и ми напомниха за неговите ръце, които затвориха клепачите ми и ме научиха да виждам с останалите сетива. Този спомен ми причиняваше едновременно болка и радост. Но аз си наложих да се концентрирам върху сегашния момент, пресъздавайки всеки миг, всяко докосване, всяко дихание. Можех отново да почувствам устните му върху своите, докато…

— А, ето къде си била! — Франки ме стресна, нахлувайки в тихата ми утрин като слон в стъкларски магазин. — Защо не ме събуди?

— Помислих, че си ме чула да ставам — излъгах, надявайки се гласът ми да не издаде раздразнението ми.

— Въпреки това трябваше да ме събудиш — продължи тя, докато събираше косми от пижамата си и ги хвърляше по дъските на верандата. — Трябваше здравата да ме разтърсиш, иначе съм като умряла. Но вероятно си искала да останеш сама.

— Точно така — затворих недовършената страница в дневника си. — Същинска трагедия.

— Какво ще облечеш днес?

— За кое?

— Ана! — изпъшка тя. — Ти наистина ме нервиш понякога!

— Искаш да кажеш нервираш.

— А?

— Аз те нервирам.

— Нали точно това казах! Както и да е, помниш ли Сан Франциско?

О, това ли било. Докато се реех мислено преди Франки да се появи, бях съвсем забравила за собствената си идея. Моите подривни действия срещу Сам.

— Сигурна съм, че ти ще подбереш нещо готино и за мен — казах, докато тя тършуваше в кухнята за някаква закуска.

Наблюдавах я през отворената мрежа на вратата. Докато трополеше в чекмеджето със сребърните прибори, докато блъскаше с лъжицата в буркана с мюсли, докато безгрижно тряскаше вратите на кухненските шкафчета, Франки тихичко си тананикаше песничка от нашето детство. Тя измъкна кутия с мюсли от килера, бутилка с мляко и една диетична кола от хладилника, припявайки си под нос, без да си дава сметка за публиката си.

Ако би могъл, би ли си пожелал

лунни лъчи в чашата?

Или слънчевите зайчета върху сребърно море?

Или щеше да пожелаеш мен?

Никога не се бях замисляла за текста на тази песен. Когато с Франки бяхме в четвърти клас, а Мат — в шести, двете ни семейства се вдигнаха да го гледат на училищния концерт със заглавие „Музиката ме води напред“. Тримата с мама и татко седяхме до Франки и Джейн, докато Ред стоеше на последния ред заедно с останалите татковци и записваше с видеокамера всеки момент от мюзикъла, за да измъчва семейството си с този запис дълги години напред.

В този момент си спомних всичко, сякаш току-що бяхме излезли от залата. Мат пееше соло „Пожелай си мен“. Носеше смокинг със сребрист пояс. Децата от началните класове бяха дегизирани като русалки и риби. Мат изпя рефрена и се отдръпна, за да остави децата да изпеят своята част от песента. Повечето от тях бяха забравили думите, затова Мат продължи да пее заедно с тях, сякаш това беше част от сценария.

Понякога ми се струва, че докато гледам Франки, виждам Мат като през шише с вода — неговия изкривен образ, където всички части ги има, но са в объркан ред. Докато я слушах да си напява тази песничка, не можех да се отърва от усещането, че Мат току-що е наминал да ни каже по едно здрасти.

Франки продължи да трупа върху подноса чинии с храна, докато най-сетне забеляза, че я наблюдавам. Тя спря да тананика, изкиска се и тогава, само за миг, аз я видях — не Мат с разместените части на тялото, а истинската Франки, тази, която ми печеше курабийки, когато бях тъжна, която късаше глухарчета за майка си на път за дома след училище и която ужасно се смущаваше, когато я хванеха да си пее сама.

— Нали не ме подслушваше? — меко попита тя с престорена кашлица.

— Не — излъгах я. — Просто чух, че идваш насам.

Тя разположи таблата със закуската на масата и започна да се храни, като най-напред извади от кутията цяла шепа мюсли. Доволна от степента на тяхната хрупкавост, тя си напълни купичката догоре и ги поля с мляко.

Мразех сърбането на мляко повече, от която и да е сутрешна неприятност, но Франки не можеше по друг начин да се наслади на закуската си.

— Сигурна съм, че в неделя има автобус за Сан Фран на всеки два часа — млякото рукваше от ъгълчетата на устата й всеки път, когато поглъщаше пълната с мюсли лъжица, сякаш беше риба, която захапва стръвта. — Пътят е някъде около два часа и половина. Можем да хванем този в десет часа и да изкараме целия ден там.

От началото на ваканцията ми беше станало навик да лъжа Ред и Джейн за това какво всъщност се е случило в рамките на два или три часа, само и само да изкараме малко повече време заедно със Сам и Джейк на плажа. Това даже не беше истинска лъжа. Нали наистина бяхме на нашия плаж — е, само стотина метра от мястото, където те си мислеха, че лежим.

Идеята да отидем до Сан Франциско наистина беше моя, но да лъжем Ред и Джейн за целия ден ми се виждаше много по-лошо от досегашните ни измислици, особено ако сме на шейсет или седемдесет мили от мястото, където се предполага да бъдем.

— Защо да не се върнем за вечеря — попитах. — Тогава вашите няма да се усъмнят.

Франки едва не глътна лъжицата при това мое предложение.

— За бога, Ана. Понякога си толкова дребногърда!

— Тесногърда. И не — не съм. Просто не мисля, че трябва да…

— Виж какво, това за яхтата на Джаки беше твоя идея. Ако се върнем за вечеря, всичко ще изглежда нагласено. Круизът с яхта отнема цял ден, освен това съм сигурна, че родителите на Джаки ще ни поканят да останем и за вечеря.

— Сигурно.

— Хайде де, Ана. Беше права, че имаме нужда да прекараме известно време само двете. Сега приключвай с тези занимания и върви да се приготвиш — днес трябва да изглеждаме много добре.

Прибрах дневника си, недоизпитата чаша и празната опаковка от мюсли, вдигнах поглед към небето и проклех Бога на летните ваканции, задето ме забърка в цялата тая каша с освобождаването от албатроса, маневрите около Сам, и най-вече с подстрекаването и активното подпомагане на престъпление.