Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (7)

Седем

— Е, ще се видим след няколко седмици — мама ме прегърна за довиждане на автомобилната алея пред къщата на семейство Перино. — Обаждай се през ден и не забравяй да ни изпратиш картичка.

— Добре. Няма да забравя.

— Помни какво ти казах за крема за слънце и плувай само на местата, където спасителите те виждат и чуват — продължи татко. — Океанът може да бъде много опасен, особено през лятото, когато плажовете са претъпкани.

— Татко, вече говорихме за това. Пък и вие мразите летните почивки — подразних го, — как може да знаете какъв е плажът през лятото?

— Ние не мразим летните почивки — отговори той. — Даже току-що с майка ти обсъдихме нашата ваканция следващото лято.

През шестнайсетте години, откакто съм член на това семейство, ние никога не сме ходили на семейна почивка. Страхът от летене беше една от фобиите на баща ми, стомахът на мама не можеше да понесе дълго пътуване с кола, а и двамата имаха проблем с нехлорираната вода. Е, вярно че бяхме обиколили всички близки дестинации — провинция Амиш, зоологическата градина, националният парк „Оук Ридж“, изобщо всичко, включено в националния туристически справочник за Ню Йорк на два часа път от нас. Но в тези пътувания нямаше нищо вълнуващо и забележително, което човек да опише наесен в училищното есе. Какво остава за някоя екзотична дестинация, откъдето бих могла да изпратя картичка.

Скъпи Франки и Мат, ето ние… зоологическата градина! Даже не е необходимо да ходим на сафари.

Маймуните тъгуват за вас.

С обич:

вашата съседка пътешественичка Ана.

— Разбира се, татко — отвърнах с усмивка. — Звучи страхотно. — И аз отново ги прегърнах, преди да седна до Франки на задната седалка. След още няколко последни напътствия от страна на Ред и Джейн за поливането на цветята на семейство Перино, за наглеждането на къщата и събирането на пощата, мама и татко най-накрая ни пуснаха да тръгнем.

Наблюдавах през задното стъкло как мама и татко ни махат от двора и постепенно се смаляват, докато колата се отдалечава по улицата. А след по-малко от половин ден аз ще сляза от самолета на две хиляди мили оттук — място, където нито един от тях двамата не беше стигал. Тъкмо започнала да си припомням странните им фобии, когато изведнъж осъзнах, че и аз до този момент не се бях качвала на самолет и че беше напълно възможно да имам същия страх от летене, който толкова време държеше татко здраво стъпил на земята.

— Хич не се притеснявай — успокои ме Франки, когато й споделих опасенията си. Тя беше съвършено гримирана, с идеална коса, ефектни панталони за път и семпла розова тениска. — Да летиш, е много по-безопасно, отколкото да се возиш в кола.

Погледнах разцепената й вежда и усетих внезапно прищракване в китката — фантомните болки от старите рани. Тя обаче не забеляза това.

Слънцето тъкмо се подаваше над хоризонта, когато Ред излезе на магистралата. Той едновременно прехвърляше радиостанциите в търсене на новини и прогнозата за времето и се опитваше да въвлече Джейн в разговор. Цяла сутрин тя беше някак отнесена — любезно кимаше и се усмихваше, но мислите й се рееха съвсем другаде. Ние двете с Франки си бъбрехме, сякаш сме някое нормално семейство, тръгнало на обичайната лятна почивка.

Франки ме въвеждаше в обстановката: колко трае полетът до Сан Франциско, какво ще правим като кацнем, за пътуването до Занзибар Бей, къде ще обядваме, в колко часа би трябвало да сме стигнали до къщата.

На летището се чекирахме, отървахме се от багажа и последвахме указателните знаци към гишетата за проверка на безопасността.

— Не мога да повярвам, че съм на шестнайсет и още не съм минавала през проверка за безопасност на летището — казах, докато си свалях обувките и ги слагах на лентата до тези на Франки. — Толкова съм задръстена.

— За първи път преминаваш летищна охрана, за първи път се качваш на самолет, за първи път ще бъдеш в Калифорния… Усещам някаква тематична последователност, Ана. Сещаш ли се, за първи път — Франки ми смигна и мина през сензора. Ако Ред и Джейн не ни чакаха от другата страна, преминали вече проверката, щях да грабна обувката си от лентата и да я размажа на място.

На охраната отне няколко минути, докато ръчно сканираха Франки, след което ми дадоха знак да приближа и аз.

— Много лошо — казах, прибирайки обувките и чантата си от лентата. — Мисля, че съм взела не този бански, който трябва. Нали се сещаш, жълтия. С цветята.

— За твое добро е това да е само шегичка — тя изглеждаше напълно поразена.

— Ще го разберем чак като стигнем на плажа.

— Какво ще разберем? — попита Ред, когато отново се събрахме.

— Нищо — отговори Франки. — Къде е мама?

— В тоалетната — и Ред кимна към синьо-бялата линия, която водеше надолу по коридора.

— Пак ли? — попита Франки. Това беше четвъртото посещение на Джейн в тоалетната, откакто се бяхме чекирали. — Всичко наред ли е с нея?

— Тя е добре, момичета. Просто малко нервничи преди полета, това е всичко — чичо Ред сви юмруци в джобовете и погледна към тоалетните. — Обикновена нервност.

Франки метна чантата си през рамо.

— Тогава може ли ние с Ана да отидем до бюфета? Той е съвсем наблизо.

— Разбира се, скъпа. Ние ще ви настигнем след минутка.

Двете с Франки открихме щанда на „Джакс Джава“ и си поръчахме студен зелен чай, плодови шейкове и диетични боровинкови мъфини — най-малкото, което можехме да направим, за да запазим свалените благодарение на вече почти прекратената светкавична млечношейкова диета по кило и половина.

— Не мога да повярвам, че по летищата има химическо чистене и „Джакс Джава“ — казах, посръбвайки от моя млечен шейк. Въпреки че бях ходила на летището с мама и татко, за да посрещаме и изпращаме наши роднини, никога не бях стигала толкова навътре. Обявяването на полетите за далечни и екзотични дестинации и привикването на закъснели пътници по уредбата доминираше над общата врява, в която родители се караха на децата си, някакви хора говореха високо по мобилните си телефони, а приятели си припомняха най-вълнуващите преживявания от току-що приключилата ваканция, преди самолетът да ги отведе у дома. Приличаше на някакъв таен подземен свят — несекваща поредица от пристигания и заминавания, срещи и раздели, преживяно и предстоящо.

— Тук има всичко, дори спа процедури — светна ме Франки. — Можеш съвсем нормално да си живееш, без да напускаш летището.

— Нямаше ли един такъв филм?

— И да няма, трябва да направят такъв филм. Като се замислиш, ние можем да го заснемем.

Франки измъкна камерата от чантата си и занарежда с дикторския си тон:

— В.Л.В.В., ден първи. Заминаване. Ана Райли, която за първи път ще лети със самолет, пие шейк, докато чака полета за Калифорния. Въздухът е зареден с напрежение, когато Райли преглъща последните трохи от боровинковия си диетичен мъфин. Споделете с нас, госпожице Райли, какво е да видиш за първи път отвътре как работи едно летище?

— Ами, аз съм изпълнена с трепет, разбира се, тъй като, както знаеш, Франческа, никога досега не съм била на летище. Но би било непоправим пропуск, ако не споделя с нашите зрители колко съм развълнувана да пътувам заедно с известната Франческа Перино и нейните обични родители, думи няма да им благодаря за това. Благодаря и на теб, Франческа. Бих искала да благодаря и на своите родители, че се съгласиха да ме пуснат на летището, а също и на Академията^[1], задето повярва в мен, че ще оцелея на летището, когато никой друг не вярваше в това. Благодаря! Благодаря ви на всички! И, моля, без повече въпроси.

— Аз ви благодаря, госпожице Райли — Франки обърна камерата към себе си. — Аз съм Франки П., на живо от летището. Край на записа.

— Ти си абсолютно откачена.

— Бих била цялата в потрес и провал, ако не се съглася.

— Трепет и пропуск.

— Да, бе, и това също.

Ред и Джейн ни откриха пред щанда, поръчаха си по едно голямо комбинирано кафе и ни насочиха към изхода за нашия полет. След няколко глътки силно кафе Джейн изглежда се почувства по-добре. Тя дори се засмя, когато двете с Франки й пуснахме нашето шеговито интервю.

Оставаше ни още час до излитането на самолета, който двете с Франки запълнихме, като написахме по няколко истории за останалите пътници в чакалнята на гърба на дневника ми. Изредихме Дуейн Дърстейн — застраховател с лепкав поглед, който непрекъснато говореше с жена си; Глория Мастерсън от Бостънските Мастерсън (наследствено богатство), която отдавна се беше отрекла от семейството си, защото отказало да приеме нейната любов към цирковите пудели; и Мики, шестгодишен с огромни щръкнали уши, който въпреки това не даваше ухо на капризите на майка си. Между другото, това последното не беше измислица, защото майката викаше на сина си Мики. Преди да успеем да стигнем до жената с ръчно плетения пуловер с американското знаме, стюардесата ни повика на изхода.

— Това е за нас — каза Ред. — Момичета, готови ли сте?

Усмихнах се. По-готова няма накъде.

Преди да се осъзная, вече бях прикована с колан към седалката до Франки на четиринайсети ред, мястото до прозореца и слушах напрегнато инструкциите за безопасност, а след това си преговорих всичко от картата, удобно поставена в джоба на седалката пред мен. Всичко беше съвсем ново за мен — тоалетните на три хиляди метра над земята, безплатните сандвичи, стюардите. Чувствах се като първобитно дете с широко отворени очи и отнесена усмивка, току-що спасено от джунглата, където е било отгледано от глутница вълци.

Посегнах да извадя дневника си от чантата, за да запиша всичко, което съм видяла в самолета и с ужас установих, че чантата ми вече не е така претъпкана, както беше доскоро.

— О, не! — усетих как сърцето ми се качва в гърлото.

— Ана, какво става? — обърна се към мен Франки. — Страх ли те е?

— Забравила съм дневника си на гишето, докато съм подавала билета си на стюардесата!

— Сигурна ли си? — Франки разрови из чантата ми, за да се увери.

— Да! Помня как го оставих, за да си извадя билета от портмонето! — отговорих почти разплакана.

— Не се притеснявай, още не сме излетели — и Франки натисна бутона за повикване на стюардесата. — Сигурно ще могат да ти го донесат.

— Франки, не мога да го оставя! — пътниците от съседните седалки взеха да поглеждат към нас с умерено любопитство, когато започнах все по-трудно да си поемам въздух. Направо ми идва да изляза от кожата си. Как може всички да са толкова спокойни при тези обстоятелства?!

— Всичко наред ли е? — напереният стюард в тъмносиня униформа — Дарси, ако се съди по табелката с името на гърдите му, изникна в края на реда.

— Дали някой е намирал тетрадка с виолетови корици? — попита Франки. — Тя я е забравила на гишето, докато се качвахме.

— Сега ще проверя — отговори Дарси и уверено се усмихна.

— Всичко е наред, Ана. Дишай свободно — потупа ръката ми Франки.

След пауза, която според мен се проточи цели три дни, напереният Дарси се върна при нас с дневника ми в ръка.

— Това ли е? — попита той. — Един от нашите пътници го е предал на Мег отпред.

— Да! — протегнах се през Франки и безименния пътник на крайната седалка, изтръгвайки дневника от ръцете на Дарси с изряден маникюр. — Много ви благодаря — продължих, прелиствайки страниците, за да се уверя, че нито една не е била откъсната, сдъвкана, полята с нещо или повредена по друг начин по време на нашата кратка, но болезнена раздяла.

— По-добре ли си сега? — попита Франки.

— Да. Представа нямаш какво ми беше.

— Напротив. И аз бих пощуряла, ако изгубех филмите си — тя се усмихна и включи айпода си на двойния албум на „Хеликоптър пайлът“, записан на живо, който бяхме свалили снощи.

Обърнах се към прозореца, стискайки здраво дневника в скута си. Никога повече нямаше да го изпусна от поглед.

По средата на полета надникнах през прозореца и си дадох сметка, че до този момент не бях изпитала нито един от симптомите на страх от летене. Татко се беше погрижил да ми ги опише — повдигане, студена пот по ръцете и стъпалата, трескаво биещо сърце, побелели стави на пръстите, изобщо ставаш за смях на всички (за пореден път, след като се изложих със загубения дневник, което беше странен инцидент и, слава богу, приключи бързо). Гледах как цялата страна преминава под краката ми — реки, езера, планини, които оттук приличаха на вълнички по повърхността на Средна Америка, сякаш покрита с одеяло на жълто-зелените карета.

— Виж, Ана, това е мостът Голдън гейт — Франки се надвеси над мен, за да ми посочи огромния оранжев мост, опнат сякаш през вечността. Оттатък беше Тихият океан, обсипан с петна бяла пяна и цветните триъгълници от платната на лодките.

Толкова ми хареса да летя и да гледам отвисоко, че ако в този момент се наложеше самолетът да направи завой и да се върне обратно у дома, аз пак щях да се чувствам така, сякаш съм изживяла истинска лятна ваканция.

Беше почти един на обед, когато най-сетне всички слязохме от самолета, въпреки че часовниците в Калифорния показваха едва десет сутринта. След като открихме куфарите си на лентата с багажа, се качихме на колата под наем и поехме по Тихоокеанската крайбрежна магистрала. След по-малко от два часа щяхме да сме на Занзибар Бей — портата към В.Л.В.В.

Както и в самолета, Франки ме остави да седна на мястото с по-хубава гледка. Отворих прозореца и се взрях в океана — безкрайна шир от яркосиньо и зелено. Настроението в колата се състоеше от равни дози вълнение и тъга, примесени с вълни от смях, когато семейството на Франки ми показваше различни забележителности и се шегуваше с моето смущение на новобранец. После следваха паузи тишина — неизречена скръб, изпълваща празнината, оставена от Мат.

Независимо че бях заедно с тях по време на терапията с училищния психолог, по време на пристъпите на Франки в тяхната всекидневна, по време на неловките семейни обеди и празничните вечери, когато никой не говореше и се чуваше единствено звънтенето на прибори по порцелана, да пътувам със семейство Перино по магистралата, докато пред очите им преминават спомен след спомен, беше най-тежкото преживяване от погребението на Мат досега.

Ти трябва да си най-силната от всички, Ана.

— Момичета, искате ли да отбия, за да се насладите на гледката? — обади се Ред, след като вече час пътувахме ту по магистралата, ту слизахме на второстепенните пътища, само и само да сме по-близо до океана. Сега нашата кола беше единствената на пътя — камениста алея с малка площадка в края и маса за пикник на нея.

Двете с Франки отидохме до самия ръб на скалата, докато Джейн вадеше от една хладилна чанта различни видове понички и кутии със сокове от летището и ги разполагаше върху масата за пикник. Провесихме се през дървените перила и взехме да хвърляме камъни в пропастта — всеки от тях вдигаше пушилка, докато скача по скалите, която постепенно се утаяваше в океана. Ако не бяха доломитските блокове в основата на брега, както твърдеше указателната табла зад нас, той да се беше сринал във вълните на океана още преди хиляди години и двете с Франки сега нямаше да можем да висим толкова удобно над водата.

Вкопчих се в парапета и погледнах надолу. Гъстата и бурна пяна на дъното така ме замая, че трябваше да затворя очи и да броя от десет до едно, за да се съвзема. Поех си дълбоко въздух, вдишах и усетих соления дъх на океана по кожата си и си спомних как Мат ми беше описвал същото това чувство в своите картички до мен.

Ана, когато застанеш пред океана, ти повече го усещаш, отколкото го виждаш. Ако имаш късмет, това усещане никога не избледнява и те обзема всеки път, щом се върнеш тук. И ти ще го почувстваш някой ден.

— Момичета — разнесе се гласът на Джейн откъм масата за пикник, — не толкова близо до ръба! Елате тук и си вземете нещо за пиене. Имаме цели три седмици, за да се наслаждаваме на гледката.

Отворих очи и внимателно дръпнах Франки за ръката.

— Хайде да вървим — подканих я.

— Почакай, Ана, чуваш ли това? Слушай!

— Какво е? Прилича на лай.

— Гледай — тюлени — тя посочи на десетина метра надолу, където дузина кафяви тела се отърсваха от водата и си играеха на пясъка, лаейки като някакви водни кучета.

— Еха! — прошепнах. — Променям отговора.

Ана, кое е най-страхотното нещо, което си виждала през живота си?

Така ме попита той една нощ, седмица след рождения ми ден, когато видяхме една след друга три падащи звезди на поляната зад тяхната къща. Беше след полунощ и всички, освен нас и щурците вече спяха. Помня, че тогава му разказах за една гръмотевична буря, която преживях като десетгодишна. Беше много отдавна, но аз все още виждах дъждовната стена и тъмното синьо-сиво небе, осветявано от светкавиците.

Ами за теб?

Това винаги е бил океанът. Но мисля да си променя отговора.

Той не каза нищо друго след това. Просто се вгледа в очите ми за дълго, много дълго, пренебрегвайки всички падащи звезди над нас, докато не стана твърде светло, така че не можеше да види звездите изобщо.

— Кой отговор? — попита Франки.

— Тюлените. Тюлените вече официално са най-страхотното нещо, което съм виждала през живота си.

Тя се усмихна и кимна с глава.

— Съгласна.

След като изгълтахме по няколко понички с пудра захар, двете с Франки позирахме край парапета, докато Джейн и Ред нагласяха статива на фотоапарата и го програмираха на самоснимачка, за да направим първата си официална снимка от нашата обща ваканция. Въпреки че сигурно щяха да излязат на кадъра като неясни кафяви петна върху далечния бряг, тюлените сякаш се строиха в най-хубавата си групова поза, специално за нас. Доволен от ъгъла, Ред включи таймера и се втурна към нас, смеейки се на тюлените, които чакаха строени апаратът да щракне.

— От това ще се получи страхотна снимка, пиленца — макар отдавна да бяхме се разделили с жълтите ританки, каквито купуват бъдещите родители, неосведомени за пола на децата си, двете с Франки продължавахме да сме неразделни. Прякорът от детството беше като залепнал за нас.

— Добре ли си, Ана? — прошепна Франки, когато останахме насаме с тюлените, а Ред и Джейн вече се бяха качили в колата.

— Мисля, че да — отговорих. — Просто се опитвам да осъзная всички новости. — И аз ритнах с босо стъпало, изпращайки цяла лавина камъчета надолу в пропастта. Нов полъх на океанския бриз разпръсна влажен въздух над скалата и покри ръцете ни със сребърна мъгла.

— Той е тук — прошепна тя към океана. Взех ръката й в своята, отново затворих очи и стиснах перилото с другата си ръка, мислено порейки вълните.

 

 

Последните четиридесет минути от нашето пътуване минаха бързо. След кратката почивка Ред и Джейн изглеждаха отново заредени с енергия и ентусиазъм, разказваха истории от първите си няколко летувания край брега, когато децата били още малки. През повечето време Ред шофираше с една ръка, а другата беше върху коляното на Джейн, понякога тя също слагаше ръка върху бедрото му и се усмихваше.

Тъкмо започвах да огладнявам, когато Франки ми посочи през рамо една синя табела:

Добре дошли в Занзибар бей

Изгубеният рай… И откритият отново!

Телефон 945 949

— „Бриз“! „Бриз“! „Бриз“! — развика се Франки, размахвайки юмруци. По пътя към летището тази сутрин тя ми беше разказала за техния любим семеен ресторант.

Когато се отклонихме от магистралата, колата взе почти да пълзи и да си пробива път през навалицата по „Муунлайт булевард“, седми кей, ако се вярва на табелата, която ни приветстваше с добре дошли на главната улица. Претъпкан с туристи, хотдог и ярки бански, седми кей беше оскърбление за всяко едно от сетивата, даже и за шестото.

Причината беше не в града, а в хората. В нас. Изглежда лятото идваше заедно с тълпите туристи по тези места, които прекарваха в летаргия от септември до юни и които се събуждаха, едва когато колите под наем и такситата се подредяха по крайбрежната — семейства с малки деца, колежани във ваканция и нашата пъстра компания. Всички заедно нахлухме на кея като приливна вълна, докато той все още разтъркваше сънени след зимния сън очи, протягаше се и отваряше кафенетата, за да ни посрещне.

На петата обиколка по кея най-накрая открихме място за паркиране, запазихме маса в „Бриз“, за която трябваше да чакаме двайсет минути и тръгнахме да се разхождаме, наблюдавайки лодките покрай брега. Откъм поклонниците на слънцето по плажа се носеше мирис на кокосово масло, но вълноломът заглушаваше смеховете, разговорите и музиката им.

— Не се притеснявай, Ана — Ред кимна с глава към разлюляната тълпа долу. — Плажът край къщата ни не е толкова пренаселен. Наемателите имат договор, така че само наши хора могат да го ползват.

— Точно така, нашите дъртаци — прошепна в ухото ми Франки.

— Е, какво мислиш? — попита ме Ред. — Доста впечатляващо, а?

— Даже не съм си го и представяла — отговорих.

— Ако не броим мястото, където сме в момента, смея да твърдя, че тук имаме шанс да сме напълно откъснати от света. Това е тихо и спокойно кътче, с изключение на сърфистите. И туристите. И търговците. И всички пищящи и ревящи деца — чичо Ред въздъхна дълбоко. — Помниш ли, когато това местенце беше като безлюден остров, а, Джейн?

— Беше много отдавна — Джейн продължи да се взира във водата, дори когато Ред я прегърна през раменете и я целуна по косата. В отговор тя само се усмихна, една съвсем бегла усмивка. Отклоних поглед от тях, чувствайки се като неволен натрапник.

— Да вървим да видим дали масата ни не се е освободила вече — обади се Франки. — Ана, тук предлагат най-хубавата пина колада^[2]. Почакай само да я опиташ.

— Безалкохолна, разбира се — допълни Джейн, отделяйки се от Ред.

Франки се ухили.

— Света вода ненапита, разбира се.

След обяда, който включваше и две от най-добрите пина колада, двете с Франки тръгнахме по крайбрежната към сладкарница „Суийт Керълайнс Кримъри“, да върви по дяволите светкавичната шейкова диета. Засега Джейн изглеждаше значително по-добре, но след смъртта на Мат бях забелязала, че дори една невинна поръчка като сирене на грил може да предизвика вълна от спомени, която не си способен да овладееш.

Докато двете с Франки чакахме на опашката за сладолед, напълно забравили за нашите нискокалорични мъфини и възстановявайки свалените с толкова мъка килограми само за няколко часа, ние преброихме около трийсет и седем почернели от слънцето възрастни жени с отпусната кожа, които не си даваха сметка, че отдавна са преминали възрастта, когато можеш да се разхождаш по бикини. Двете с Франки се заклехме, че никога няма да се показваме в този вид на публично място, след като навършим трийсет, независимо колко добре си мислим, че изглеждаме. Стъписващият вид на лимоненозелени и мандаринени бански на фона на малките магазинчета, чиито ярки фасади с времето и под въздействието на соления дъх на океана бяха избелели до сиво ми напомни, че всички ние сме всъщност само пришълци, натрапници в този град, който ни търпеше всяко лято, докато ни посрещаше, хранеше, обслужваше и съществуваше единствено за наше удоволствие. Представих си същите тези магазинчета със спуснати ролетки през есента, с угаснали неонови реклами и почистени и прибрани въдици за океански риболов — целият град, прибрал шатрата, опакован и качен на влака, барабар със слоновете и гълтачите на огън.

С по една фунийка сладолед в ръка, двете с Франки крачехме напред-назад по кея, където допреди малко бяхме чакали да се освободи масата ни в „Бриз“. И докато облизвах потеклата по дланта ми струйка размекнат черешов сладолед и шоколад, внезапно видях в ярки тонове цялата обкръжаваща ни картина. Древната люлчина песен на прилива. Крясъкът на чайките, прелитащи над главите ни. Свежият солен аромат на бриза. С всяка стъпка по старите дъски на кея усещахме под краката си песъчинките, стигнали от плажа долу до тук върху подметките на туристите, които постепенно се превръщаха в ситен прах. Пясък, който беше пропътувал милиони мили и милиарди години през времената на плуващите континенти и пресъхващите океани, оцелял на тектоничните плочи, ерозията и утаечните процеси, сега се разпадаше под подметките на чисто новите ни сандали.

Вселената може да бъде толкова жестока.

— Франки, виж този пясък. Не е ли забележително, че…

— Пс-с-ст! Ана, я виж това. Не, не сега. Още не поглеждай.

— Какво да не поглеждам? — обърнах глава, за да видя за какво става дума.

— Момчетата с баскетболните шапки. Ей там. Нали ти казах да не поглеждаш! Те несъмнено ни оглеждат. Зъбите ми наред ли са? — и тя се озъби светкавично, за да се уверя, че всички следи от обяда и сладоледа са заличени.

Кимнах и хвърлих бегъл поглед по посока на момчетата, за които ставаше дума, очаквайки сърцето ми да подскочи, дланите ми да се изпотят или езикът ми да се върже безнадеждно. Но нито една от тези телесни реакции не се активира. Те приличаха на всички останали момчета, само дето бяха по-загорели.

— За какво е цялата тази суматоха? — попитах, мислейки си, че ако все така ще е до края на ваканцията, има голяма вероятност да понося още известно време стария албатрос на врата си.

— Цялата суматоха е заради това, че те ни зяпат, Ана. А ние дори не сме се нагласили!

Спрях поглед на миглите й и пресния слой бляскав туш, който беше успяла да си сложи в тоалетната на „Бриз“.

— Аха — казах.

— Искам само да кажа, че сме тук едва от час, а вече имаме евентуални кандидати. Лесно ще ги направим двайсет. А дали да не вдигнем бройката на трийсет?

— А защо не представим новите ти приятели на вашите — предложих, — защото майка ти и баща ти тъкмо идват насам.